се оттегли в стаята си, за да помисли върху казаното от Низам и да се опита да си припомни всяка подробност от нападението над граф Реймон. Водачът на асасините беше прав — с изключение на смразяващите кръвта викове, медальона и камите с алените ширити, нямаше друго доказателство, че федаините бяха замесени. Тогава защо великият магистър бе заключил обратното? Седнал на крайчеца на леглото си, той се сепна от тихото почукване на вратата. Помисли си, че отвън е Майеле, ала там стоеше Утама с двамина от свитата си.
— Ела — прошепна асасинът, — баща ми желае да говори с теб насаме.
Дьо Пайен нямаше друг избор, освен да го последва извън кулата, вляво — във външния двор. Утама го преведе през площадчето към заобиколеното със стена място. Той бутна портата и тя се отвори, а Едмънд бе въведен в рая. Вратите се затвориха с щракване зад гърба му. Нямаше го Утама, нито стражите, или поне не можеше да види никого. От двете му страни се издигаше чемширен плет. Рицарят пристъпи и ботушите му изхрущяха по белите камъчета на чакълената пътека.
— Ела, тамплиере, пробуди се! Не се бой — разнесе се силният глас на Низам.
Дьо Пайен тръгна напред и стигна края на пътеката. Огледа се. Градината бе наистина прекрасна — идеален квадрат, заобиколен от три страни с дървета и храсти от всички видове: смокини, мирта, борове и палми, дъбове, рододендрони и хибискуси с тъмночервени цветове. Тучна зелена морава се ширеше пред него. В центъра й се издигаше фонтан, изкусно изваян във формата на паун, инкрустиран със злато, сребро, скъпоценни камъни и цветно стъкло, събрани така, че да улавят светлината и да я отразяват със силен блясък. Най-бистра вода бълбукаше из човката на пауна и се изливаше долу в поръбеното със злато корито. Отдясно на фонтана имаше беседка, построена във формата на шатра, от полиран кедър, с прозорци от цветно стъкло. Низам го чакаше на стъпалата отпред, облечен в червени одежди и хванал в ръка бокал, окичен със скъпоценни камъни. Той махна на Едмънд. Тамплиерът свали ботушите си, прекоси поляната и се качи по стъпалата в сладко ухаещата беседка. Вътре стените бяха покрити с миниатюрни плочки от злато, сребро и сплав от двата метала, всяка с уникална рисунка. Подът бе застлан с най-чудните персийски килими. От двете страни на входа стояха поставени големи кръгли съдове, равномерно надупчени, които излъчваха силно благоухание. Низам посочи към купчината възглавници в средата. След като Дьо Пайен се настани, халифът седна от дясната му страна в края на дълга полирана маса, върху която искряха бокали, блюда и купи.
— Най-добрите вина и плодове — Низам напълни чашата, поставена пред Едмънд и виното заблещука край ръбчето, изпъстрено с драгоценни камъни. Сетне халифът вдигна собствената си чаша като за тост. Дьо Пайен направи същото и отпи толкова внимателно, че Низам се засмя. — Пий, тамплиере, пий до дъно от виното и от живота.
Виното бе вкусно, също както и мекият сладък хляб и нарязаният плод, който Низам настоя да поднесе на Едмънд. Рицарят се хранеше и пиеше, наслаждавайки се на изключителните вкусове. Могъщо чувство на покой и доволство го заля, докато наблюдаваше как Паунът на Гавраил изливаше живителната си вода.
— Пий — подкани го отново Низам.
Дьо Пайен го послуша, удивен от начина, по който паунът се раздвижи в цялата си прелест. Усети как клепачите му натежават, как тялото му се отпуска в примамливата топлина на удобно ложе, между завивките, които лейди Елеонор подпъхваше около него. Върнаха се и други спомени. Беше в онази малка лодка, която дядо му Теодор бе построил, „Бойна лодка“ — така я бе кръстил. Сетне се озова в Триполи, обръщайки коня си, движейки се, за да пресрещне нападащите го асасини, а от едно дърво наблизо висеше ковчег, полюшващ се леко на въжетата, завързани за клоните.
— Господарю тамплиер! — Дьо Пайен се сепна. Отново се озова в беседката, зяпнал фонтана. — Заспа, тамплиере, засънува. Подозирам, че това си правил през целия си живот — бленувал си да бъдеш идеалният паладин или да следваш стъпките на своя велик и прославен предшественик сър Юг.
— С когото сте имали кръвна вражда — Дьо Пайен се разбуди. Почувства се освежен, укрепнал и малко засегнат от думите на Низам.
— Господарю — усмихна се Низам, — не искам да те обидя. Опитвам се да помогна. Не желая да ходиш насън до самата си кончина.
— Какво имаш предвид? — Едмънд застана нащрек.
— Огледай се, Едмънд. Светът, в който живееш, не е онзи, описван от баба ти — непоколебимата Елеонор. Пази се от заблудите. Домът на тамплиерите вече не е обитаван само от Бедни рицари, заклели се да живеят в сиромашия, отдадени на закрилата на поклонниците. Храмът сега притежава градове, замъци и имения. Има флотилия от кораби. Тамплиерът може да пътува до самите граници на християнския свят, че и отвъд, и по пътя си пак да среща братя тамплиери. Твоят орден има мощ, богатство и влияние.
— Ами кръвната вражда? — настоя Дьо Пайен.
— Ще стигнем и до това. Твоят велик магистър, Бернар дьо Трамле, е славен лорд с несломима амбиция. Възнамерява да протегне корените си надълбоко — Низам направи гримаса — и да ви превърне в църква в църквата, в кралство в кралството. Той мечтае за империя — империя, която да може да се опълчи на всекиго в Запада. С онова, което ви казах по-рано, за тамплиера, който дойде тук — той повдигна рамене, — не ви казах истината. — Владетелят сви устни. — Вярвам на теб, но не и на спътниците ти. Майеле е тъмна душа, Парменио крие тайни и души из крепостта ми като плъх, дирещ храна. Той търси нещо, но не знам какво. Разбира се — Низам въздъхна шумно, — възможно е той да подозира истината.
— Каква е истината?
— Уокън в действителност дойде в Хедад, но не като окъсан просяк. Беше обръснал брадата и главата си, облечен в арабски дрехи. Когато синът ми го проводи извън планините, той бе сигурен, че гостът се бил запътил да се среща с други хора. Уокън не дойде да ни моли за храна и за подаяния. Дойде да търси помощ за убийството на граф Реймон от Триполи.
— Какво?
— Заяви, че след като графът напада кервани, отправили се към Хедад, и ги ограбва, би трябвало да съм разгневен. Говореше за отмъщение и ми предложи да го осъществя.
— И ти отказа?
— Разбира се, че отказах — засмя се Низам. — Но не защото обичах граф Реймон — наистина имахме сметки за уреждане, ала асасините, както вие ни наричате, сами взимат решенията си. Сами избираме жертвите си. Не позволяваме на други да ни повеляват какво да правим.
Дьо Пайен остро изгледа лукавия старец.
— Защо не убихте Уокън? Все пак той бе тамплиер. Вие не ни обичате.
— Защо продължаваш да ни считаш за шайка главорези? Уокън дойде с мирни намерения. Яде от хляба ни, пи от виното ни; беше гост, търговец с предложение. Бе защитен от строгите ни порядки. Признавам, че бяхме заинтригувани. Попитах го защо иска тази смърт. Отвърна ми, че искал да предизвика хаос, да възникнат безредици, но имал и свои собствени причини. След като напусна Хедад — рече Низам и отпи от бокала си, — решихме да наблюдаваме какво ще се случи. Когато се срещнах с теб и спътниците ти, споменах ви, че е възможно графът да е бил погубен от тамплиери. Сега вече знаеш защо, и то не само заради молбата на Уокън. Моите гълъби, моите въздушни коне, гнездят в Триполи. Имаше слухове там, преди убийството на графа, както и след него, че е възможно да е замесен тамплиер или поне франкски рицар. Наистина хрумна ми мисълта, че ти и Майеле може да сте съучастници на Уокън, поне докато не ви срещнах, ала, Едмънд, ти си почтена душа. Ти навярно също се питаш — той вдигна тост — защо твоят велик магистър те прати тук. Имам предвид кръвната вражда между нашите родове. Не съди строго Трамле! Може би те е пратил, не само защото си станал свидетел на убийството на граф Реймон, но и защото знае цялата истина за враждата между нас, както я знае и твоят голям приятел Уилям Тръсел.
— А каква е цялата истина?
— Ах — Низам затвори очи. — Преди години, когато бях воин, твоят прачичо и дядо ти поведоха хора в тези планини. По време на едно такова нападение бяха убити братята ми, в ръкопашна схватка срещу лорд Юг. Вярно е, загинаха геройски, ала пролятата кръв си остава пролята. Шест месеца по-късно лорд Юг, лукав като змия, нападна отново. Зимният сняг се топеше и той направи засада на един керван, натоварен с припаси от Аскалон. Жена ми, майката на Утама, пътуваше с кервана. Тя беше пленена. Лорд Юг обаче се отнесе към нея с подобаваща почит. Изпрати ги живи и здрави, нея и свитата й, обратно при мен заедно с едно съобщение: Орденът на Храма не воюва с жени и деца. — Низам отвори очи. — Е, тамплиере, в какво положение ме поставя това? Трябва да ти кажа какво си ти, Едмънд дьо Пайен. Ти си мечтател в тъмна
