Останалите тръпнат от страх пред Стареца. Асасините имат хапливо, черно чувство за хумор. Веднъж избрали своята жертва, те често й пращат сусамова пита с медальон със змия като предупреждение за онова, което я очаква. Жертвата се събужда и открива питата и медальона край постелята си, както и две закривени ками, украсени с червени ширити, забити в земята наблизо. С годините влиянието и мощта на Стареца и неговите федаини нараснали. Те сами се отбраняват в самотната си планинска крепост. Издигнати от камък, непревземаеми и неуязвими, подобни замъци могат да бъдат защитавани от малцина, пък макар и обсадени от многохилядни армии.
— Вярно е — измърмори Майеле. — Как би могла която и да е настъпваща армия да се изхрани в страна като тази?
— Точно така — съгласи се Парменио. — И така се родила легендата. Всеки недоволен, от бреговете на Средиземно море до границите на Самарканд, бърза да се присъедини към мъжа, който носи името шейх Ал Джебал, Стареца от планината. Най-ценената твърдина на асасините се намира в орловото гнездо на Аламут в Персия. Ако вярваме на сказанията, на върха на тази стръмна планина Стареца строи рай — опасана със стени градина с най-плодородна почва, напоявана от подводни ручеи. Истински Едем, с всякакви дървета, басейни с бистра вода, мраморни фонтани, изливащи най-прекрасни вина, лехи, засадени с екзотични растения, омайващи редки благоухания. Навсякъде има беседки и шатри, отвън оградени с цветя, а отвътре украсени и застлани с коприна. Най-изкусни майстори покрили пътеките в този рай с разноцветни плочи, които улавяли слънчевите лъчи. Пойни птички чуруликали от златни кафези. Пауни, прелестни в своите хилядооки оперения, пристъпяли гордо в тучната, хладна зеленина. В градината се влизало през порта от чисто злато, обсипана със скъпоценни камъни. Там водели федаините да пият упойващо вино, поднесено от най-прекрасни, чувствени девици… — Парменио млъкна, осъзна се и се засмя, когато собствената му уста се напълни със слюнка заради описваната картина.
Дьо Пайен хвърли бърз поглед към Майеле, който се бе отдръпнал по-дълбоко в сенките. Едмънд виждаше само долната част от неговото брадато, изсечено лице на циник. Потрепери и протегна ръце към огъня. Разказът на Парменио събуди собствените му грешни блянове за забулените красавици, които бе зървал по улиците и из пазарищата, както и за младата жена, която бе заловил при онова нападение и която се бе притискала към него и бе шепнала как била готова да направи всичко, за да спаси живота си…
— Продължавай — промърмори той.
— Над портата на градината — пророни Парменио — имало послание, гравирано със сребро и инкрустирано с брилянти. — Той млъкна, сетне додаде: — То гласяло следното: „Определен от Бог, Господарят на света разчупва оковите на всички, нека всеки възхвалява името му.“ Но както и да е — Тиери сви рамене, — федаините се събуждали след предизвикания от опиума сън отпочинали и освежени. Били уверявани, че ако изпълняват заповедите на господаря си, онова, което току-що били изживели, щяло да бъде тяхно през вечността. Колкото до цялата истина — Парменио направи гримаса, — това може би са легенди, слухове или бляновете на някои хора, ала асасините са истински. Те са лешояди, събрани на каменистите върхове, дебнещи за плячка ниско долу в равнините. Дори само сянката на крилете им всява страх.
— И сега нашият велик магистър желае да работим с тях? — попита Дьо Пайен.
— А защо не? — тонът на генуезеца стана обвинителен. — Казват, че асасините и тамплиерите имат много общо.
— Не!
— Едмънд, наистина е така, имат много общо помежду си: основното им правило — подчинение пред господаря, кралство в кралството, отдаденост на войната, разбиранията им. Е, добре — Тиери въздъхна и се изправи на крака. — Сигурен съм, че утре ще се срещнем с тях.
На следващата сутрин те напуснаха пещерата и започнаха изкачването си към Хедад. Наложи се да слязат от конете си и да ги водят заедно с товарните кончета. Отначало въздухът бе така студен, че на Дьо Пайен му се струваше, че камъните ще се пропукат. Спусна се мъгла, подобна на армия от привидения, поглъщаща всички звуци и заглушаваща слуха им. От време на време изпищяваше птица с пронизващ, остър глас. Един от провансалците им рече, че това не било пернато, а предупредителен вик на съгледвач. Друг го поправи, че можело да е изгубена душа. Сетне слънцето се издигна бързо и уверено и мъглата изчезна, за да разкрие пейзаж, осеян с яки скали, ниски дървета и жилав прещип. След един завой на пътя спряха. Върху огромна канара близо до пътеката бяха грижливо прострени кървави дрехи, сякаш за да съхнат на слънце. Малко по-нататък лежеше гол труп, добре закрепен за зъбера. Мъжът, турчин, бе пронизан от стрели. Тялото вече бе наядено от мършоядите, които не бездействаха. Дори докато хората минаваха, каните и мишеловите се спускаха върху камъка, размахваха оцапаните си с кръв криле, нетърпеливи да продължат с пиршеството си.
— Предупреждение — прошепна Парменио.
Мъжете подминаха и други зловещи сцени: кожи и черепи, натъпкани в процепи, вече превърнали се в гнезда на птици и гущери, още окървавени одежди и осквернени трупове. Стигнаха едно дере с тесен като игла проход, в който скалните стени се издигаха отвесно над тях. Мъжете прекосиха клисурата и излязоха на плато, потънало в зеленина и прещип, простиращо се към чепатия връх на Хедад и замъка на асасините. Каменоделците на Стареца се бяха показали като много съобразителни. Бяха използвали широк, издаден ръб, току под върха, за да построят крепостта си с дълги назъбени стени, с извисяващи се кули и бойници. Всяка армия, решила се на обсада, щеше да намери мястото за непревземаемо. Голата, брулена от ветровете местност не би изхранила хората и животните, а замъкът се възправяше на скала, отвесна от всички страни. Основната, подсилена порта беше отделена от платото чрез дълбок ров — дълъг изкоп през равнината, който можеше да се премине само с помощта на спускащ се въжен мост, който лесно можеше да бъде прерязан или вдигнат в случай на нападение. Дори враждебни сили да успееха да преминат ямата, укрепленията отвъд бяха впечатляващи. Портата бе оградена от двете страни с кули от гладки четвъртити камъни, като всяка бе поне стотина стъпки висока и десет — широка. От двете страни на кулите се простираше стена, назъбена и подсилена, изпъстрена с тесни бойници. Дьо Пайен и спътниците му гледаха в захлас този страховит дом на войната, черен и заплашителен на фона на изсветляващото синьо небе — непоклатим каменен силует, орлово гнездо, защитаващо обитателите си от нападения. Едмънд разгледа укрепленията. Беше невъзможно за превземане, помисли си той, Хедад можеше да бъде удържан само от стотина мъже. Крепостта в много отношения му напомняше на тамплиерските замъци, построени на подобни усамотени места.
— Пуста — рече Майеле, — като замък на мъртвите!
Дьо Пайен отново огледа стените. Филип беше прав. Хедад изглеждаше изоставен, забравен. Нямаше огньове, които да пламтят по бастионите. Никакви фенери не хвърляха светлина, нито пък се развяваха знамена и флагове. Нямаше проблясване на оръжия, нито движение на постови. Мъжете яхнаха конете си и бавно се приближиха към моста. Злокобната тишина рязко се разкъса от дрънченето на вериги, когато бе спуснат подвижният мост. Рицарите спряха. Конник препусна с грохот през портата. Беше облечен в надиплени бели дрехи с широк червен пояс на кръста. Дългата му черна коса подскачаше на вятъра, докато той без никакво колебание галопираше през моста право към новодошлите. Чаткащите копита на дребничкия, ала пъргав арабски жребец, блъскаха земята със заплашително думкане, напомнящо на тимпани. Дьо Пайен обърна коня си и посегна към дръжката на меча, но ездачът спря близо до тях и лицето му, потънало в тъмна брада, разцъфна в усмивка. Непознатият се поклони и в същото време им показа отлични ездитни умения, тъй като конят му се дръпна назад и се обърна и накрая по нечута команда спря неподвижен. Ездачът нежно погали сивата му, мокра от пот шия, сетне посочи към Едмънд и групата му и бързо заговори на наречието „лингва франка“, ползвано в Светите земи.
— Тамплиери, генуезци, или както и да наричате себе си, вие сте добре дошли. Аз съм Утама, капитан на стражата. От името на моя баща ви приветствам в Хедад.
— Капитан без стража? — попита Майеле. — Без меч или щит?
— Господарю Майеле, моят меч и щит, а и стражата ми са зад вас.
Дьо Пайен се извърна рязко. Цяла редица конници, загърнати в сини плащове, с лица и глави, покрити от плетени ризници, тихомълком се бе разгърнала зад гърбовете им. Дълга, застрашителна линия от мъже, опънали роговите си лъкове, насочили стрелите им право срещу тамплиерите. Дьо Пайен се обърна, свали собствената си качулка и, протегнал ръка, пришпори коня към Утама.
