Филип Майеле, отпътувате от Йерусалим по заръка на великия магистър. Просто се питах дали може да се ослушвате за някакви вести относно брат ми. — Тя пристъпи още по-близо и хвана ръката на Дьо Пайен. Кожата й бе нежна и мека като коприна. Жената се надигна на пръсти и неочаквано го целуна по бузата, сетне се отдръпна и скри устни зад пръстите на ръката си, сякаш за да прикрие усмивка. — Това е единствената отплата, която мога да ви предложа, рицарю тамплиер, ала моля ви, помнете Ричард Берингтън! Всичко, което разберете, всичко, което откриете. Уверена съм, че брат ми е още жив.
Дьо Пайен кимна. Взе ръката й между дланите си и целуна връхчетата на пръстите й.
— Мадам, за мен ще бъде удоволствие. Ще направя каквото мога.
Сетне Едмънд отстъпи, поклони се и си тръгна.
Глава трета
Нито християни, нито турци знаят откъде произлиза тяхното име — асасини.
Едмънд дьо Пайен, Филип Майеле, Тиери Парменио и шестимата им сержанти напуснаха сградите на Храма на следващия ден. Преди това всички посетиха изповедалнята пред „Пиета“-та в параклиса на Дева Мария. Всеки от тях коленичи и се вгледа в изваяното лице на техния измъчен Спасител. Тялото му бе свалено от кръста и поставено в скута на опечалената му майка. Дьо Пайен призна шепнешком незначителните си прегрешения, включително помислите за Изабела Берингтън. Получи опрощение и отиде в преддверието на параклиса, където запали свещички пред иконата на свети Христофор, могъщ закрилник, предпазващ от внезапна, насилствена смърт. Останалите се присъединиха към него. Там ги срещна и Дьо Трамле, който носеше запечатана чанта с писма за предводителя на асасините в неговото убежище в планината, на изток от Белия замък на тамплиерите. Картите бяха връчени на Парменио, който щеше да им бъде водач и преводач. Месата бе отслужена, нафората бе раздадена, изречени бяха благословиите, причастията бяха взети. След приключването на литургията, всички се събраха на големия плочник. Следобедното слънце все още бе силно и блестеше по сградите на Храма. Бернар дьо Трамле и неговите маршали и сенешали изрекоха благословиите си. Дьо Пайен и спътниците му се качиха на конете. Черно-бял тамплиерски гонфалон23 им бе връчен като официален флаг на отряда. Над главите им изреваха рогове, следвани от разгарящ кръвта ек на фанфари покрай стените на вътрешния двор. Дьо Пайен наклони три пъти гонфалона във възхвала на Светата Троица и те напуснаха Храма през Красивата порта, която отвеждаше към града.
Едмънд, който пазеше жив спомена от варварското нападение в Триполи, беше силно разтревожен. Всеки път оставаше поразен от противоположностите на Йерусалим. Предполагаше се, че градът е дом на молитвите, и все пак беше трудно да си представи това, докато заедно със спътниците му, изгубени всеки в своите мисли, се придвижваха под палещите слънчеви лъчи и после в почти пълната тъма на тесни, мръсни улици и закрити пазарища, осветявани единствено от трепкащите пламъчета на газени лампи и от мъждивото сияние на свещи с парлива миризма. Слънцето проникваше през процепите на платнищата, опънати между допиращите се плоски покриви. От време на време стигаха кръстопътища, окъпани в светлина, и после се гмуркаха обратно в чернотата, смърдяща на изпражнения, готвено, мърляви дрехи, потни тела и пропити с отвратителния мирис на евтино, многократно прегаряно масло. Стените от двете им страни блестяха, сякаш твърдите камъни изпускаха собствената си пот. Гласове крещяха и се молеха, бърбореха на различни езици и надвикваха нестихващия шум на претъпканите пазари. Навалицата намаляваше или се тълпеше, докато те напредваха навътре в града по търговската улица към главния път, отвеждащ към Портата на Ирод в западната част на града.
Дьо Пайен се замисли за мрачните догадки на Тръсел за случващото се в Йерусалим — град, привличащ всевъзможни хора — нещо, което Едмънд си припомни, докато направляваше коня си през гмежта от дебели и богати арменци; страховито изглеждащи воини от сухите земи на Йордания; туземци от безводните местности около Мъртво море, парцаливи и с лукави очи; бедуини; араби и християни, враждебно настроени и тревожни, чиито сурови лица бяха белязани с множество бойни рани. Вниманието на Едмънд бе привлечено и от красотата на жените: светлокоси хубавици с розови страни, смугли гъркини с ярко татуирани кожи, бедуинки, обвити в черно от глава до пети, с изключение на процепа за очите. Мъже и жени от всички раси, говорещи на всякакви езици, струпали се в Йерусалим да дирят спасение или печалба, но обикновено и двете. Уличници мамеха от отворените прозорци. Сводници и продавачи на плът предлагаха всякакви видове тайни наслади дълбоко в сенките зад тях. Търсачи на реликви с лица, зачервени от лъжовно въодушевление, обявяваха поредната находка. Готвачи и чираците им изскачаха иззад сергиите си с шишове с набодено печено месо, смесено със зеленчуци и покрито с тежки подправки, прикриващи лошия вкус и миризмата на развалено. Водоносци досадливо предлагаха за продан калаени чаши, пълни със студена чудодейна вода от къпалнята на Силоам24.
Никой не дръзваше да доближи тамплиерите. Дьо Пайен, който носеше гонфалона, нямаше нужда да разчиства пътя си. Дори само отличителните им знаци — рицарите бяха облечени в одеждите на ордена, към който принадлежаха — бяха достатъчни. Търговци, разносвачи, сводници, продажници, странстващи учени, дори измършавелите улични кучета се разбягваха в тъмните процепи между къщите или в тесничките като ширит алеи. Дьо Пайен дочу странно мърморене и вдигна поглед. Някаква жена стоеше на покрива на къща, препречвайки пътя на светлината така, че тялото й се бе превърнало в рязко очертан тъмен силует. Едмънд видя гъста мърлява коса, а тъмните дрипи, в които бе облечена, се вееха и наподобяваха гарванови пера. Рицарят присви очи и се размърда в седлото. Успя да зърне нацапано с бяло лице, огърлица от кости и ръкавици без пръсти. Жената вдигна ръце, сякаш за да произнесе някаква демонично заклинание, и той напипа броеницата, завита около дръжката на меча му, ала когато отново вдигна поглед нагоре, ужасното видение бе изчезнало. „Вещицата Ерикто ли бе това?“ — зачуди се Едмънд. Едва ли. Той стисна юздите и се огледа. Най-добре беше да не мисли за това, не и сега!
Групата напусна мрачните пазари и тържища, и навлезе в по-заможни части на града, където красиви имения се въздигаха зад богато украсени порти. Прекосяваха малки площади с бълбукащи фонтани и смокинови дървета, хвърлящи сянка, терпентинови дървета и палми. Пойни птички чуруликаха в позлатени клетки, закачени на вратите, а въздухът стана сладък от аромата на цъфнали кактуси и други растения. Накрая стигнаха Портата на Ирод, където потъналите в прах стражи им помахаха да преминават нататък по дългия път, простиращ се на север към Рамала и Наблус25. Късната януарска жега тук не бе така гнетяща, както в града, дори пясъчните повеи се усещаха като освежаващи след миризливите улици. Известно време Дьо Пайен язди мълчаливо, отправил взор към далечните хълмове, покрити с цъфтящата в тъмносиньо мандрагора, докато край пътя се бяха разлистили цветовете на бледи теменужки и жълти ириси.
Друмът гъмжеше от пътници, товарни кончета и редици камили. Разносвачи и търговци бутаха количките и двуколките си или водеха воловете, теглещи тежки каруци. Войници целите покрити с прахоляк, се влачеха върху рошави кончета. Групи поклонници вървяха, събрани под импровизирани флагове и грубо сковани дървени кръстове. Просяци придиряха за милостиня. Предприемчиви селяни наизскачаха от ивица борови дървета, за да им предлагат подноси с хляб и чаши вода или прясно изстискани сокове. А над всички тях кръжаха винаги бдителните мишелови и лешояди — масивните им криле се олюляваха на вятъра, а скалните гълъби, узнали за дебнещата заплаха, пърхаха над хората от едно прикритие към друго.
Едмънд познаваше пътя. Щяха да вървят из Йорданската долина, изпъстрена с маслинови горички, където щурците свиреха нескончаемото си песнопение и не спираха дори заради големите жълтеникавокафяви лисици, промъкващи се на лов за гризачи или за някоя непредпазлива птица. Продължиха напред и групата им се откъсна от навалицата, следвайки посоката, начертана от Парменио, който очевидно познаваше всяка извивка на земята тук. Отначало разговорите им бяха откъслечни, докато не прекараха първата нощ заедно, установили лагера си в коритото на един пустинен поток. В далечината се затъркаляха гръмотевици и по небето блеснаха светкавици, ала дъждът така и не ги застигна. Провансалците издигнаха лагера и събраха изсушен тор и каквито съчки намериха. Скоро запращя весел огън. Сготвиха месото, препекоха хляба и отвориха меховете с вино. Дьо Пайен изпя Песента на Творението26 и мъжете започнаха да се хранят и да разговарят за пустинята и за вездесъщите й призрачни легенди. Нормално бе тази и другите последвали вечери
