изтънчен аромат. Гоблени красяха стените, бродирани везани килими покриваха пода. Таванът бе с висок свод, от чийто център висеше колело21 с множество лампи, закрепени по края му — то можеше да се спуска, за да бъдат палени фитилите, щом паднеше мрак. Купи с плодове — портокали, смокини и ябълки — бяха наредени по плоските капаци на раклите. В ъглите имаше кошници със свежи цветя — скални рози, камбанки и ружи, чиито чудни аромати се смесваха със сладките благоухания на смола, канела и смирна, пъхнати в кесийки и поставени пред мънички отвори в стените. Раираното пухкаво коте на Тръсел се бе излегнало като император на подплатено ниско столче. Самият Тръсел седеше на стол с висока облегалка и се взираше в църковна книга, поставена така, че да улавя светлината, нахлуваща от отворения прозорец зад гърба му.
Старият англичанин се изправи, когато Дьо Пайен влезе. Беше висок, кокалест мъж с изгърбени рамене и ръце, дълги като на истински майстор на меча. Неподредената му сива коса се спускаше до раменете, а цветът на лицето му напомни на Едмънд изсъхнал пергамент. Тръсел стисна протегната ръка на Дьо Пайен и припряно му махна да седне на стола до неговия. Докато си разменяха любезни думи, Едмънд изучаваше лицето на домакина си. Тръсел беше дълбоко почитан в ордена ветеран, герой, нахлул през стените на Йерусалим, проправил си път през редиците на опитните египетски войници, които сформирали основата на градската защита. Беше си проправил път сред тях и бе обезглавил вещиците, които египетският владетел бил поставил зад линията на отбраната — зли магьосници с лица, изкривени от омраза, с мръсни усти, сипещи проклятия. В онези времена Тръсел бе срещнал всички герои на ордена: Юг дьо Пайен, Годфроа дьо Сент-Омер, Елеонор дьо Пайен и непоколебимия й съпруг Теодор Гърка. Именно Теодор и Елеонор бяха отгледали Едмънд и откакто се помнеше, той навестяваше Тръсел, който пълнеше главата му с разкази за всички дръзки и благородни подвизи на Ордена на Храма. Сега обаче възрастният мъж слабееше, а мощното му тяло страдаше от треска и язви, които никога не оздравяваха. Понякога мисълта му се залутваше, очите му се изцъкляха като стъклени, лицето му се отпускаше, ала сега то изглеждаше съсредоточено и загрижено. Старецът посочи към ръкописа, който четеше:
— Фулк дьо Шартр, описанието му на похода към Йерусалим. Много е добър, Едмънд — той се опомни, нави ръкописа на руло и погледна смутено към Дьо Пайен. — Със съжаление разбрах какво се е случило в Триполи. Как са те обвинили. Дьо Трамле е глупак, надменен и непочтен… — Тръсел като че щеше да продължи, ала вместо това се тупна по гърдите. —
Дьо Пайен се приведе и нежно обхвана в длани лицето на стареца.
— Учителю, господарю, благодаря ти за загрижеността, ала съм объркан. Защо убиха Реймон от Триполи? Какво се случва тук, в ордена? Сигурно си чул, че заедно с Филип Майеле сме пратени при Стареца от планината.
Тръсел кимна и изражението му стана тъжно. Докосна ръкописа с ръка с изпъкнали вени и се загледа в един от гоблените.
— Имам видения, нали знаеш. В мъртвилото на нощта идват съновиденията. Кораби плават на запад — гласът му отслабна до шепот, — издигат се черни знамена, мачтите се пречупват, а бурни ветрове ги запращат в дълбините. Ще дойде, Едмънд, отмъщението, Йерусалим под обсада. Кръстът ще си отиде и откровенията на кръстоносците няма да бъдат нищо повече от сънища на ветрогонци. — Уилям вдигна ръка, за да възпре уплашеното възклицание на Дьо Пайен. — Сънувам — продължи той после — как по пътищата на запад конете чаткат с копита и отнасят мрачното си послание из сънени, златни, обагрени от есента полета. — Тръсел вдигна поглед. — Ще се събират на кръстопътища, пред огромните порти на катедрали и дървените греди на селски параклиси. Ще се сбират на мъждивата светлина на свещите в хановете или на блясъка на огньовете в лоното на замъци, а хладната тъма ще натежи от стонове за нашите глупави грехове, извършени от гордост и алчност. Чуй ме, Едмънд, флаговете на Антихриста ще бъдат въздигнати, знамената на сатаната ще се развяват над този град, някога осветен и пречистен от присъствието и кръвта на Христос. Наближава буря и тя няма да бъде спряна от недовършени молитви, изречени в трескав шепот. — Старият рицар се усмихна на себе си и продължи: — Пиша своя хроника за живота тук, в Светите земи. Спечелихме земята, превзехме града, ала огледай се около себе си. Кралят ни — Балдуин III — е затънал в интриги. Великите владетели разделят Светите земи на държави, градове и графства. Те сплетничат и се карат, докато новите заплахи надвисват. Домът на Ордена на Храма не прави изключение. Дьо Трамле е амбициозен, безскрупулен, не е далновиден. Пуснали сме корени тук, но те се простират чак до Франция, Бургундия и Райнланд. Бернар иска още. Говори, че ще проводи пратеници в Англия, които да се намесят в гражданската война между крал Стивън и братовчед му Хенри Фицемпрес от Анжу. Иска да пусне корени и там, да сграбчи място, близко до короната — Тръсел замлъкна, премигна и изтри белезникавата пяна между устните си. —
— Ами Триполи? — попита Дьо Пайен.
Тръсел поклати глава:
— Нещо се губи — измърмори старецът. — Само Бог знае защо си бил там. Не знам, Едмънд, наистина не знам. — Той направи пауза, сетне добави: — Зловещи сили заплашват ордена ни.
— Учителю?
— Тук, в дома на Храма в Йерусалим, се говори как Хенри Уокън, един от нашето братство, е бил арестуван и отлъчен — Тръсел бързо надзърна зад рамо, сетне и зад Едмънд, сякаш някой подслушвач можеше да се крие край вратата. — Вещерство и магия — изсъска той.
— Небивалици! — измърмори Дьо Пайен.
— Не са небивалици, не са — Тръсел се примъкна по-близо. — Тук открихме реликви. Още стоят скрити. Има го и тайното знание. Цели петдесет години нашият орден се смесва с мистиците на исляма и разучава кабалата на юдеите. Всички тайни на царството се крият тук. Ти казваш, че са небивалици, е, аз съм съгласен, ала отвъд тези стени сатаната ни обсажда. О, да, господарят Сатана! — Тръсел се разтревожи още повече, облегна се и пропя: — „Веждите му са гъсти, лицето — плоско с хищни очи и нос на котка, вълчата му паст е раззината и показва бивни като на див глиган, кървави и остри.“22 Приказки за деца, Едмънд, ала сатаната наистина дебне тук, както и из пустинните земи. Ах, да, аз съм го виждал — старецът вдигна бързо пръсти към устните си, — малка черна фигура на скалите. Изчезва като насекомо, очите му святкат в зелено посред бял ден, впивайки се като червеи в сърцата човешки.
— Учителю, учителю, моля те! — Дьо Пайен прехапа устни. Дали мислите на Тръсел се губеха, примесени със сънищата?
— Огледай се, Едмънд — Тръсел се втренчи в него, — сега ние набираме последователи на изток чак до Иберия и на север — до ледената пустош на Норвегия и Швеция. Ние, тамплиерите, сме мощни като бенедиктинците и цистерианците. Подчинени сме пряко на папата. Притежаваме сърцето на Храма, крепости в Акра, Газа и Белия замък. Владеем великите съкровища на нашата вяра и въпреки това много от нас са ненаситни за още, и заради това желание дали се замисляме кого привличаме в редиците си? Мъже, които са убивали, които са извършвали гнусни светотатства, мъже, търсещи убежище, престъпници в родните си страни. Дьо Трамле ще има много да обяснява. Толкова е алчен…
— А тук, в Йерусалим? — Едмънд отчаяно се опитваше да върне разговора към темата, която го вълнуваше.
— Бернар дьо Трамле жъне, каквото е посял. Клюкарите и сплетниците говорят, че имало сборища, тайни общности в братството, отдадени на едно или друго, но това може и да са кръчмарски раздумки. Ние сме под обсада и бойните кули на ада, претъпкани от нашите врагове, настъпват — Тръсел сви юмрук. — Тъмни души вече са приети в нашия орден!
— Учителю, какво говориш?
— Чувал ли си, че Уокън бе отлъчен от ордена по подозрение в магьосничество?
— Да, Майеле ми прошепна за това.
— А, Майеле! — Старецът се усмихна цинично, после направи пауза и отново се огледа зад рамо, сякаш усети студен вятър, нахлуващ през прозореца зад гърба му. Сетне се обърна и докосна Едмънд по коляното. — Чуй ме! — Той облиза устни. — Открили са трупове пред Храма и в долината Хином, а също и
