жребец. По време на едно такова нападение той бе пленил млада жена, която бе успяла да избяга и да се скрие дълбоко в пустошта. Беше го умолявала да я пощади, притискайки тяло в неговото, кръшна талия о ризницата му, пълнейки шепите му с твърдите си гърди, а устните и очите й бяха обещавали всичко. Беше се извърнал, препъвайки се от страх пред такова изкушение, а когато отново се бе обърнал с лице към нея — тя бе изчезнала.
Тази среща беше променила Едмънд. Той бе отровен от блянове, от сукуби15 на нощта с мека благовонна кожа и съблазнителни очи, от гледката на тяло, извиващо се под неговото, на копринени кичури, докосващи лицето му. Заради угризенията си той се бе проснал в храма, бе изповядал тези помисли и бе наказан да яде черен хляб и да пие подсолена вода. Бе лазил до кръста в сградата на тамплиерите и се беше покаял сред каменно море в ослепителния пек на пустинята. И най-важното — бе изгубил жаждата си за кръв — не яростта от битката, от звъна на удари от меч, а жестокостта към беззащитните. Едмънд си припомни историите за стари паладини, за чиито дела бе чул от несломимата Елеонор. Нима тя не му бе пошепнала как великият Юг бе създал ордена, за да защитава слабите, били те християни или турци? Беше го наставлявала, че убиването е безсмислено заради студенината на безвъзвратността, надвиснала над бойното поле. Тя го беше учила на четмо и на молитвените последования, беше рецитирала поезия за последиците от кланетата. Как ли звучаха строфите?
„Много копия, студени на допир, издигаме ние високо, ала арфата на поета няма да вдигне падналите воини, докато мишеловите, кръжащи мрачно над равнините, носят вести на лешоядите как са късали и яли, как с чакалите са довършвали мъртъвците…“16
— Господарю, господарю! — Дьо Пайен усети, че някой го докосва по бедрото. Погледна надолу към жената с ококорени очи, сбръчкано лице и металносива опърлена коса. — Господарю — устните й едва помръдваха и тя посочи към вратата на църквата, — имаме магазин за вино с малко лозе отзад. Войниците дойдоха. Отведоха мъжа ми и го пъхнаха в пресата, после натискаха, докато главата му не се пръсна като орех, кръв и мозък избълваха и се смесиха с нашето вино. Господарю, защо постъпиха така?
— Демони — Дьо Пайен погали лицето й нежно, — обсебили са ги демони. Светът гъмжи от тях.
Рицарят проводи жената далеко и осъзна, че шумът в църквата стихва, после се върна към поста си и се замисли какво да прави. Обгорена, дрипава фигура се запрепъва през площада, крещейки:
— Христос и Неговият Гроб Господен!
Дьо Пайен му махна. Мъжът се заклатушка по стълбите и се отпусна на прага, гълтайки като жадно куче от меха с водата, която някаква жена донесе. Погледна нагоре към Едмънд.
— Бог да ви прокълне всички — промърмори той. — Части от града горят. Твърдят, че са виновни асасини, пратеници на Стареца от планината.
— Защо? — попита кръстоносецът.
— Бог знае! — Мъжът се изправи и несигурно пристъпи към него. Сграбчи оглавника на коня му и впери обезумял поглед в рицаря. — Градът тъне до коляно в трупове, земята лепне от кръв. Мъже като теб…
Дьо Пайен се дръпна бързо, обърна коня и отблъсна мълниеносното мушване с ножа, скрит в дясната ръка на непознатия. Оръжието изтрака на пода на църквата. Една жена изпищя от страх, мъже наскачаха на крака и завикаха предупреждения. Дьо Пайен пъхна върха на меча си под брадичката на беглеца и го принуди да отиде на светло. Нападателят не се примоли, клепачите на затворените очи на това кафеникаво лице не трепнаха.
— Как разбра? — прошепна той.
— Ти си десняк, но дръпна оглавника с лявата ръка. — Тамплиерът разгледа лицето на новодошлия — интелигентно, решително, с чип нос, плътни устни и твърда брадичка. — Защо? — попита той.
— Убийци! — отвърна мъжът. — Убийци, свързани с ада заради днешните си дела. Всички трябва да се изправите пред вратите на смъртната сянка и да срещнете пазителите на страната на тъмата.
— Цитираш „Книга на Иов“ — отвърна Дьо Пайен. — Учен ли си? Писар?
— Лечител, който се нагледа на достатъчно убийства и се пресити за много животи.
Тамплиерът свали меча си:
— Тогава вдигни камата си и застани зад мен. Аз не съм демон, поне не още.
Мъжът се плъзна в тъмата на храма зад Дьо Пайен. Тамплиерът се напрегна и се ослуша за всеки звук, издаващ повторно нападение. Вместо това лечителят застана до него, прибра оръжието в ножницата и прошепна:
— Ужасът на здрача, покрит и подут от кръв, дебне в града в одеждата си от лъвски кожи. Зад него се влачат оковите на смъртта. Цели легиони взема той…
Дьо Пайен се взря в него и рече:
— Звучиш повече като свещеник, отколкото като лечител.
Писъци се разнесоха над площада. Три силуета заобиколиха ъгъла и се затичаха към църквата, бързи като сенки, препъваха се в труповете и се озъртаха плашливо през рамо. Почти бяха стигнали стъпалата на храма, когато се появи и преследвачът им, облечен в бяло, с глава, скрита в качулка. Майеле! Яздеше коня си в тръс през площада, после поспря. Забеляза Едмънд, но с нищо не показа, че го бе познал. Вместо това хладнокръвно вдигна сарацинския си рогов лък, опъна тетивата, отпусна я и сетне отново я опъна. Всяка стрела изскочи като проклятие, бърза и смъртоносна. Двама от мъжете се извиха, щом зъбците се забиха дълбоко в гърбовете им, третият, стиснал в шепата си скъпоценности, изкачи наполовина стълбите. Ала Филип беше убийствено точен. Стрелата се впи във врата на бягащия мъж, острието й разкъса меката потна шия. Човекът рухна, ръсещ кръв, а Майеле мълчаливо поведе коня си през площада, сетне спря и се ухили на Дьо Пайен.
— Бяха неверници, мародери.
— Имаш ли доказателство?
Майеле посочи последния убит:
— Откраднал е дарохранителница.
— Това не е дарохранителница — Едмънд посочи с меча си. — Накити са. Бягал е, за да се спаси. Да намери убежище, невинен, Филип, като толкова много, които погинаха днес.
— Виновен, невинен? — Майеле закачи лъка на седлото си. — Кой може да отсъди освен Господ? Нека той реши…
Глава втора
Рядко едно начинание, поначало порочно, има добър край.
Едмънд дьо Пайен, покрил бедра с долната си дреха, клечеше близо до вратата на голямата трапезария в дома на тамплиерите, построен на ъгъла на големия плочник в сърцето на старото храмово ограждение в Йерусалим. Почеса се по гърдите, където потта се стичаше, прогони мухите и се опита да не обръща внимание на огромните ловджийски хрътки, които искаха да отмъкнат хляба му. Стисна бокала си, преливащ от вино, и ядно изгледа Майеле, който беше облечен като него самия. Двамата изтърпяваха наказание заради хаоса в Триполи. Клането беше приключило, когато знаменосецът на Балдуин III, краля на Йерусалим, тържествено бе преминал през града с тръбачи и глашатаи, заповядващи кръвопролитието да бъде прекратено под страх от смъртно наказание или осакатяване. Бесилата скоро бяха окичени с труповете на онези, които бяха дръзнали да не се подчинят. Повелята бе наложена с обезглавявания, отсичане на крайници и кастрации, а кралското знаме бе издигнато пред църквата. Дьо Пайен и Филип бяха отпътували за замъка, само за да бъдат незабавно арестувани по изрична заповед на великия магистър Бернар дьо Трамле, който бе наредил двамата тамплиери да бъдат съблечени, оковани и върнати опозорени. Бяха прекарали две седмици в тъмниците на Храма, а после бяха освободени, но само за да бъдат подложени на други наказания и унижения.
Едмънд алчно изпи разводненото вино. Опита да срещне погледа на Майеле, ала той бе прекалено зает да дояжда хляба си, преди това да направят хрътките. Дьо Пайен се озърна към залата, към подиума, издигащ се под знамето на Храма — черен кръст, пришит на платно от златоткан брокат. Бернар дьо Трамле седеше там заедно със сенешалите си, с писарите и другите мъже на служба в ордена. Всъщност, замисли се
