облак. Гарнизонът край портата и свирепите наемници нямаха нужда от второ подканяне.
— Нека гарваните и лешоядите пируват! — изкрещя Майеле, когато налетя на група търговци.
Дьо Пайен, освободил се от бойната жар, сега се оглеждаше с ужас. Труповете на граф Реймон и неговия оръженосец, оцапани с кръв, бяха увити в плащовете им и отнесени. От двете страни на пътя смъртта връхлиташе бързо и внезапно като повей над пясъците. Стрелците от градските стени и портата затъмниха небето и обсипаха бягащата тълпа с градушка от стрели. Проблясваха окървавени до дръжката мечове. Задушените под пясъка плочници се измокриха с кръв, шуртяща от отсечени крайници. Отрязани глави се валяха по земята като мръсни топки от трънаци. Белите стени на постройките се изпъстриха с алени пръски, сякаш се лееше кървав дъжд. Стълбове черен дим се издигнаха към синьото небе. Насилието нахлуваше навътре в града. Хората бягаха и се криеха по къщите и църквите.
Едмънд чу грозен писък, разцепил площада пред портата. Две сирийски девойки се бореха в алчната прегръдка на швабски наемници, чиито двуостри секири лежаха на земята. Мъжете разсъбличаха хлипащите момичета и ги блъскаха насам-натам. Сирийките крещяха, едната посочи окървавен труп на мъж, проснат край тях. Едмънд изрева от гняв. Опита да успокои разбеснелия се жребец, но бе твърде късно. Наемниците се умориха от играта или пък доловиха опасността. Отдръпнаха се настрана, а един от шайката им чевръсто стисна брадвата си и отсече главите на двете девойки. Останалите се извърнаха, за да пресрещнат Дьо Пайен. Тамплиерът рязко дръпна юздите на животното и се втренчи потресен в труповете. Кръвта се изливаше от прерязаните шии, главите, забулени във валма коса, отскачаха и се търкаляха по калдъръма.
Дьо Пайен се извърна отвратен. С изваден меч той пришпори коня си към стъпалата на рушаща се църква със зейнали врати, посрещащи прииждащите хора, покачи се заедно с животното на стълбището и принуди бегълците да се дръпнат настрана. Трепкащият мрак тежеше от аромата на смирна, алое и тамян, тъмнината беше разкъсвана от лумналите факли и свещите, запалени пред иконите и статуите. В далечния край стоеше олтарът, скрит под тежко, тъмно покривало с избродирана сребърна дарохранителница в центъра. Църковният кораб бързо се пълнеше с бягащи от всички вероизповедания. Семействата се притискаха един в друг ужасени, децата хленчеха. От сакристията излязоха гръцки свещеник със златен кръст, следван от дякони и мъж с кадило. Свещеникът извика, че всички, които не са кръстоносци, трябва да напуснат начаса. Зад него търговци с ризници, провесили на гръб щитове с формата на хвърчила, затътриха по пода мръсните си ботуши, извадили мечове и ками в ожесточено очакване.
— Напуснете! — извика гъркът, а хората му затракаха с оръжията си. — Неверници, еретици, разколници! За вас няма убежище тук!
Крясъците му бяха посрещнати от нови стонове. Дьо Пайен подкара коня си към светлинния сноп, промъкващ се през един от прозорците високо горе на стената. Слънчевите лъчи попаднаха на бялата му мантия и червения кръст на дясното му рамо изпъкна.
— Няма нужда никой да напуска, господарю — заяви той на „лингва франка“12.
Духовникът заекна и попипа кръста на врата си. Воините му, алчни за кръв, плячка и насилие, замърмориха заплашително, ала рицарят тамплиер — с изваден меч и опръскан с кръв кон — бе достатъчно страшен. Свещеникът се поклони, лавна нещо на свитата си и се скри отново в сакристията.
Дьо Пайен застана на пост край отворените врати на църквата. Всички хора бяха допускани в храма, изгубили ума и дума от уплаха и потрес. Ако имаше някакви преследвачи, те се отказваха заради мрачния страж, увит в плащ, подпрял окървавен меч на рамо. Стоеше като изсечен от гранит, взрян в площада пред стените, застлан с трупове, а кръвта светеше и блещукаше на слънцето. Мухите се тълпяха на черни рояци. Лешоядите и мишеловите се спускаха към пиршеството с пляскащи криле. Жълтеникави улични кучета с щръкнали ребра вървяха от труп на труп и душеха дрехите, нетърпеливи да разкъсат плътта. Разпръсваха се само при вида на мародерите и грабителите, промъкващи се насам с алчни за всяка ценна вещ очи. Един търговец, благодарен за спасението си, предложи на мрачния тамплиер малко сусамова питка и стомна с вода. Дьо Пайен ядеше и пиеше, докато наблюдаваше, а мислите му се люшкаха като галера сред водите на бурно море. Чувстваше се изстинал, мъртъв. За това ли се беше присъединил към великия орден, за това ли се беше клел да служи на Бога, на Христа и Дева Мария, да се подчинява на великия магистър на Храма?
За да се успокои, той си припомни някогашната утринна служба за ръкополагане. Как бе получил мантията на ордена, вълнения шнур за талията, символизиращ целомъдрие, и меката шапка — символ на подчинение, всичко това запечатано с целувката за мир на великия магистър. Преди не повече от две години, макар сега да му се струваха като векове! Беше пристигнал в тамплиерския двор в Йерусалим, облечен с най-хубавите си дрехи. Там бе посрещнат от тамплиери сержанти и преведен през големия плочник до покоите на рицарите тамплиери. Бяха минали покрай портали, колонади и сводести галерии, осветявани от мъждиви лампи, а застланите с каменни плочи подове бяха отразявали звука от всяка стъпка. След като бе благословен и помазан в едно преддверие, той беше въведен в голямата зала, където чакаха тамплиерите; червеният кръст се открояваше на белите им мантии, на главите си носеха меки копринени шапки, а ръцете им, облечени в ръкавици, държаха дръжките на извадени мечове. В онази зала, подобна на пещера, студена и мрачна, сред отблясъците от светилници, раздвижващи сенките, Дьо Пайен се бе заклел със страшна клетва, че е достоен за рицар, законороден и в добро здраве. Че е верен последовател на католическата вяра според каноните на Рим, че не е женен и е свободен от такива връзки. Там, в мрака, близо до конюшните, където едно време Соломон държал конете си, на съвсем малко разстояние от мястото, където Спасителят бе проповядвал и откъдето бе прогонил търговците, там се изричаха клетвите на белите рицари. Бернар дьо Трамле, великият магистър, бе обявил предизвикателството със силен глас:
— Трябва напълно да се отречеш от собствените си желания. Да се подчиниш на чуждите. Трябва да постиш, когато си гладен. Да стоиш жаден, когато ти се пие. Да бдиш, когато си уморен.
Дьо Пайен беше отвърнал:
— Да, господарю, ако такава е Божията воля.
Беше прозвучало като шепот. След като се закле, се бе състояла церемонията, докато редиците тамплиери пееха псалма: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно.“13
Вече ръкоположен, той бе отведен в трапезарията, за да получи поздравленията на дядо си и баба си — Теодор Гърка с неговата мързелива усмивка и приятни маниери и достолепната Елеонор, сестра на великия Юг дьо Пайен — основател на ордена. После двамата се бяха върнали в Ливан, а той бе останал в Йерусалим, за да се подложи на строгата дисциплина и обучението, за да стане Беден рицар на Христа.
Дьо Пайен бе настанен в най-скромната част от обиталищата на тамплиерите. Подчинението бе тежък факт, не избор, а ужасните лишения бяха неизменният фон на деня и нощта. Спеше с дрехите си на легло, което всъщност бе килим, проснат на пода, с една запалена свещ от едната си страна и оръжията си, готови за ползване, от другата. Сънят му непрестанно бе разкъсван от призивите да се спазват молитвените последования от „Часослов“-а14. Оскъдните ястия бяха и единствените. Трудни упражнения с меч и копие в ослепителната жега по пладне, пратена от демоните, бяха всекидневно изискване. Ловът и жените бяха строго забранени, налагаха се жестоки наказания за престъпването на правилото: четирийсет дни пост за удряне на другар. Изпадналите в немилост трябваше да клякат на пода с кучетата и да ядат тяхната храна, и не биваше да опитват да гонят животните.
Веднъж преминал обучението, Дьо Пайен бе изпратен да пази прашни пътища, минаващи през мрачни проходи или опърлени пясъчни пустини с пръснати из тях оазиси, в които скъпоценната вода бълбукаше изпод сведените стволове на смокинови, терпентинови дървета и финикови палми. Беше служил като придружител на поклонници, които слизаха на брега, нетърпеливи да прекосят страната и да коленичат в сянката на базиликата на Гроб Господен. Беше охранявал търговци с товарите им от конопени торби, кожени чанти, ракитени кошове и ракли, натрупани върху гърбовете на потни носачи; както и важни пратеници, сановници и чиновници. По време на тези мисии се бе сблъсквал с брадатите мъже от пустинята, които имаха сурови лица и изскачаха като вихрушки от прахта, развели зелените си флагове и надали бойни викове. Заедно с други тамплиери бе преследвал тези мъже в безводните земи, из които слънцето ги налагаше безмилостно като боздуган, търсейки лагерите на пустинните влечуги, както ги наричаха, дирейки оранжевите им шатри, нападайки и убивайки, следейки техните главатари, скрили глави в тюрбани и тела в кадифени одежди със сребристи пояси. Жени и деца бяха падали, стъпкани от копитата на устремения му
