Тамплиерът магьосник

Филип IV или Филип Хубави — крал на Франция, починал през 1314 г., автор на замисъла за унищожаването на Ордена на тамплиерите в периода 1307–1313 г.

Шотландия

Робърт Брус — крал на Шотландия, прогонил английските армии на Едуард I и Едуард II, дал убежище на тамплиерите след унищожаването на техния орден.

ПрологАбатство Мелроуз, ШотландияЕсента на 1314 година

Монахът вдигна глава и се заслуша в камбанния звън, кънтящ из сградата на абатството. Подготвяше се погребение. Изпълняваха се заупокойни псалми и вечерният бриз разнасяше църковните песнопения. Скоро камбанният тътен щеше да проехти отново. Погребваха жена — два удара на камбаната, за мъж ударите бяха три, а за духовник — толкова на брой, колкото бяха нисшите степени в йерархията, които бе преминал.

„Видял ли си ти вратите на смъртната сянка? Нима си срещал пазителите на страната на тъмата?“4

Брат Бенедикт се извърна рязко. Вгледа се в старицата. Беше облечена в черни траурни одежди и седеше на стола с висока облегалка близо до леглото му с карираните завеси.

— Мистрес! — младият монах бенедиктинец се усмихна извинително. — Бях се разсеял. Очаквах ви най-рано утре, в навечерието на празника Ламас5…

— Но дойдох днес — рече възрастната жена и стисна резбованата дръжка на бастуна си. — Изучавах ръкописите — въздъхна тя и се изправи.

Вече не гледаше към бенедиктинеца, а към стреловидния прозорец зад него. Денят потъмняваше, а слънчевата светлина отпадаше. До прозореца беше окачена дърворезба на Светата Дева и Божествения Младенец.

— Вратите на смъртната сянка? — прошепна брат Бенедикт. — Пазителите на страната на тъмата?

— Магия, братко! — пошушна жената.

— Брат Гибер, наставникът на църковния хор, твърди, че срещнал магьосник и онзи му разказал как един манастир се продънил в земята и после отново се въздигнал като Христос на Великден.

— Не, не — старицата поклати глава и потупа ковчежето с книжата до себе си, сетне се приближи до монаха, седящ на стола за писарите. — Братко Бенедикт — жената сграбчи облегалката на стола и се взря напрегнато в очите на младия духовник, — ти записваш историята на нашия орден, на тамплиерите, по моя поръчка и по повеля на негово благородие Робърт Брус, краля на Шотландия. Нали? — Старата дама отново се вгледа в очите на монаха и светлосините й очи издадоха чувствата, бушуващи в душата й като разпалени главни. — На нашия орден — повтори тя. — Орденът на тамплиерите, основан от великия и свят наш предшественик — Юг дьо Пайен. Орденът, който сега е разрушен от Филип, каменния крал на Франция. Той изгори Жак дьо Моле на малък остров в Сена. Нашият велик магистър беше бичуван и окован с въжета и вериги заедно с Жофроа дьо Шарни. И двамата, братко Бенедикт, отхвърляли до самия край обвиненията в черна магия и вещерство, отправяни от хората на краля. Свидетелствали за благочестието, светостта и невинността на тамплиерите. Е, да! — Тя замълча за малко и сетне додаде: — После неизвестни поддръжници на нашия орден, оцелели след жестокото черно предателство, мъченията и страшната тъмница, преплували Сена и отнесли със зъби святите, ала овъглени останки на тези храбри воини. При все това обаче — добави старицата, която носеше фамилното име Дьо Пайен, и стисна дръжката от слонова кост на бастунчето си — такава невинност невинаги е била истина. Тук, на тези острови… — рече тя и гласът й отпадна.

Младият монах я гледаше с очакване.

— Мадам, тези дяволски обвинения, отправяни към тамплиерите, винаги са били лъжовни.

— Нима? — прошепна възрастната жена. — Чуй ме сега. Нашият орден бе създаден от Юг дьо Пайен в Светите земи. Благословен бе от Бернар от Клерво, осветен бе от папи и почитан от принцовете на днешния свят. Не е чудно, че тамплиерите укрепнаха и станаха могъщи, ала в края на краищата, монахо, мечтите загиват, идеалите избледняват. Ab initio — от самото начало ги е имало онези, които са се вълнували от преследването на свещени реликви и жадували силата, която те носели със себе си. И още по-лошо — изсъска възрастната дама, — някои от тях обърнали взор към тъмни измислици, призовавали сенки и демони, обгърнати от адски пламъци. Наемали вещици, които събирали отровните билки на Тесалия. Създали гнездо за магията, покварили нашия орден като отровно тисово дърво, впило дълбоко корени в някое гробище, в човешките гробове, смучейки зловредните сокове, за да отрови въздуха. О, да — добави още тя и попипа ръкописите, струпани върху плоското капаче на ковчежето, обковано с желязо, — братко, проучи тези тук. Проучи ги внимателно. Пиши, както и преди, от своя гледна точка, следвай събитията и разкажи историята. — Старицата пристъпи към стреловидния прозорец, наблюдавайки как вечерната мъгла се стели като було над земите на Мелроуз. — Призови миналото — гласът й стана рязък. — Червеношийките и славеите не оцеляват дълго в клетка, нито пък истината, когато е пленена. Прочети всички тези ръкописи, братко, и ще срещнеш сатаната, така както можеш да го зърнеш и в кристал или искрящ сапфир, ослепителен заради огньовете на пъкъла.

Част първаТриполи, Светите земиЕсента на 1152 година

Глава първа

Граф Реймон бе поразен от мечовете на убийците при портите на града.

— Смутно време, време на откровения, знамения и предзнаменования! Небесата ни се чумерят, защото сме загубили пътя! Нашите души, със зеещите язви, ще се продънят в ада. Около нас няма нищо освен празни гробове, изгнили и гниещи трупове. Водата може и да се просмуква в земята. Ала кръвта напоява небесата и призовава справедливостта Господня да блесне като светкавица. Греховете, извършени в затворени и тайни покои, ще бъдат изложени на показ по широките плочници и площади на пъкъла, където бесилките и колелата за мъчения ще тъмнеят пред вечните пламъци на гнева Божи. Приканвам ви да се покаете! Превзехме Йерусалим, ала загубихме правия път! — Проповедникът, облечен в мръсни животински кожи, повдигна тоягата си и посочи към ясното синьо небе, ширнало се над блесналия бял Триполи, надничащ над Средиземно море. — Покайте се! — изкрещя той в последен опит да прикове вниманието на слушателите си. — Покайте се, преди портите на гибелта да зейнат и да отприщят мощта адова.

Рицарят от Ордена на тамплиерите Едмънд дьо Пайен се приведе сред звуци на скърцаща кожа и докосна ръката на английския си другар Филип Майеле.

— Боиш ли се, Филип? Страх ли те е от онова, което предстои?

На длъгнестото, смугло и изсечено лице на англичанина се появи усмивка. Той прокара пръсти през сивеещата си коса, израснала до бялата мантия на раменете му. Почеса се по брадата и мустаците, а кафявите му очи светнаха с циничен пламък.

— Едмънд, ти си мека душа, която ще бъде брулена от много тъмни вихрушки, преди да загрубее. Огледай се. Животът е какъвто беше и какъвто ще бъде вовеки веков.

Рицарят се изсмя, когато спътникът му се намръщи на подигравката с молитвата „Слава на Отца“.

Дьо Пайен веднага се сети за решението, което бе взел след последната си изповед, да не си придава важност и да не бърза да се обижда. Усмихна се насила и кимна, увивайки юздите на коня около дланите си, облечени в рицарски ръкавици. Двамата с Майеле се движеха бавно по улицата на Алепо към портите на Триполи. Придружаваха граф Реймон, управника на града, който се канеше да го напусне, за да се събере и сдобри със съпругата си Мелизанда в Йерусалим. Дьо Пайен притвори очи, за да не гледа блъсканицата. Всъщност му се искаше сега да беше при братята си, неговите сподвижници — воините монаси. И въпреки това отвори очи и хвърли поглед към Майеле — не всички братя следваха идеала и откровенията. Нима