Дьо Трамле седеше на престол насред тези прелести зад широко писалище от полирано канелено дърво. В далечния ъгъл двама писари преписваха документи, а трети разливаше горещ восък върху ръкописи, за да ги запечата с печата на Ордена на Храма, изобразяващ двама Бедни рицари, споделящи един кон, и символизиращ другарство и смиреност. Тази добродетел липсваше върху зачервеното гневно лице на великия магистър, както и в разкошните му покои с пищна мебелировка, килими от агнешка вълна и свещи от пчелен восък. Бернар се облегна назад в стола си и посочи с пръст Едмънд и Майеле.
— Отново ще бъдете приети в нашите редици в залата утре. За да се подготвите… — той вдигна ръка и помаха с пръсти. Един от писарите се изправи, взе два плаща от закачалката на стената и забърза през стаята. Дьо Пайен и Филип се загърнаха и седнаха на столовете, които им донесоха. — За да се подготвите — повтори магистърът, — ще изчетете великата творба на Бернар
— Вече съм я чел — отвърна Майеле.
— Тогава ще я прочетеш отново.
— Господарю — Едмънд внимателно подбираше думите си, — какво се случи в Триполи?
— Граф Реймон бе убит от асасините, мохамедани еретици, укриващи се заедно със своя тъй наречен принц — Стареца от планината. Колкото до това защо — Дьо Трамле направи физиономия, — графът нападнал един кервансарай, който бил под тяхна защита.
Великият магистър се втренчи ядно в Едмънд, воднистите му сини очи бяха изпъкнали, червената му брада стърчеше, а брадичката му бе вирната предизвикателно, сякаш се готвеше да отхвърли всяко възражение. „Лъжеш — бързо заключи Дьо Пайен. — Фучиш, но защо?“
— По-важното е — продължи Бернар и отвърна поглед, — че граф Реймон бе под защитата на Ордена на Храма. Стареца от планината трябва да бъде спрян, съден, принуден да плати обезщетение, да признае мощта на Храма. Двамата ще предвождате пратеници в планините — великият магистър възпря възражението на Дьо Пайен с вдигната ръка. — Ще вземете шестима сержанти и един писар. Ще настоявате за извинение и отплата.
— И какво ще стане — изръмжа Майеле, — ако той прати главите ни, набучени и изсъхнали, в кошница?
— Няма да го направи — успокои го Бернар. — Вече получих писмените му уверения. Ще бъдете посрещнати подобаващо.
— Той отхвърля ли обвинението? — попита го Едмънд.
— Не отрича и не предлага нищо.
— Убийците — настоя Майеле, — откриха ли труповете им?
— Не — Дьо Трамле поклати глава. — В онази кървава баня бяха отсечени глави и крайници, телата бяха разпилени — великият магистър сви рамене.
— Тогава защо бяха обвинени асасините? — настоя Дьо Пайен.
— Назарити20 — Майеле го прекъсна — това е истинското им име, еретици!
— Те са убийци, убийци и мародери — отвърна Дьо Пайен. — И въпреки това, какво основание имаме да твърдим, че са замесени?
— Истина е, че труповете им не бяха открити — отвърна Дьо Трамле, — но намерихме един от техните медальони — знак, който оставят върху телата на жертвите си.
Великият магистър махна на един от писарите. Той му подаде меден кръг със сечение около шест инча, чийто ръб бе орнаментиран със странни символи, а в центъра му се виждаше нападаща усойница. Дьо Пайен и Майеле разгледаха украшението и после го върнаха, а мъжът им подаде две дълги и извити ками с дръжки от слонова кост, украсени с кървавочервени ширити. Едмънд си спомни, че бе зърнал подобни ножове у онези облечени в кафяво главорези, когато напредваха към графа.
— И тези двете бяха намерени — излая Бернар. — Достатъчно доказателство, поне за момента. Сега… — той замлъкна за миг, — казах, че ще пътувате с шестима сержанти и един писар. Последният доброволно предложи да тръгне с вас.
Великият магистър щракна с пръсти и пошепна нещо на един от хората си, който забърза навън и след малко се върна, водейки човек, облечен в тъмната одежда на сержант от ордена. Непознатият остана в сенките зад бюрото на Дьо Трамле. Едмънд присви очи, за да види лицето, което му се стори, че разпознава.
— Вярвам, че сте се срещали.
Великият магистър прикани с жест новодошлия да се покаже на светлината. Дьо Пайен се стресна, когато го разпозна. Беше лечителят, който се бе опитал да го намушка в църквата след клането. Тъмната коса на мъжа, мустаците и брадата му сега бяха спретнато подстригани, смуглото му лице бе намазано с благовонно масло, дълбоко разположените очи — невъзмутими, а изражението му бе по-спокойно, за разлика от свирепата маска, която Едмънд бе зърнал преди. Непознатият се поклони и разпери ръце:
— Тиери Парменио, господари — измърмори той, — лечител, скиталец, вечен пилигрим.
— Когото трябваше да обеся — викна Бернар, въпреки че тонът му бе изненадващо добродушен като на човек, пил и ял до насита.
Дьо Пайен хвърли поглед към прозрачната стъклена чаша, предпазваща от отрова, пълна с вино, оставена между навитите ръкописи, застилащи писалището.
Гостът на Дьо Трамле се приближи с протегната ръка. Едмънд стана и я пое.
— Поднасям извиненията си, господарю, съжалявам — ръкостискането на Парменио бе топло и силно. — Нека ви обясня — той се облегна на писалището и се обърна към Майеле, който се изправи, загледа новодошлия с присвити очи, после вдигна рамене и стисна подадената ръка. Парменио въздъхна шумно и посочи към Дьо Пайен. — Бях в Триполи, защото така се налагаше — начена той. — Имах работа с крал Балдуин. Аз, господа, съм и лечител и писар, обучен съм в катедралното училище в Генуа, по-късно бях отдаден на работата си учен в Салерно. Ненавиждам насилието най-искрено. Станах свидетел на трагедията, на ненаситността на наемниците на граф Реймон. Помислих, че ти, Едмънд, си един от тях.
— Облечен в дрехите на тамплиер? — попита иронично Майеле.
— В потреса не разпознах одеждите — отвърна тактично Парменио и се усмихна на Дьо Пайен. — Просто още един убиец — така си помислих. Едва по-късно осъзнах кой си, какво си направил и какъв ужасен грях щях без малко да извърша. Побързах да се изповядам и да бъда опростен от великия магистър. Предложих да се покая, да изкупя стореното. И така — той отново разпери ръце, — от известно време нося дрехите на сержант от вашия орден и ще дойда с вас в планините.
— Защо, сър? — попита Дьо Пайен.
Усмивката на Парменио стана още по-широка:
— Гледате ме, сякаш съм надянал огърлица от отрязани пръсти около врата си. Не съм измамник, нито странстващ просяк, а учен човек, изпълнен с желание да намаже с мехлем раната…
Дьо Пайен напусна покоите на великия магистър объркан и уплашен. Майеле го тупна по гърба и с пренебрежителен смях нарече Парменио бъбрив излъскан генуезец. Едмънд поклати глава, ала Майеле отново отвърна с присмех и добави, че двамата не могат да направят почти нищо за това. Великият магистър бе заявил, че трябва да потеглят вдругиден и затова имаше много работа за вършене. Двамата рицари отидоха при шивача на ордена, за да си набавят плащове, долни дрехи, ризници, готварски съдове, чаши и всичко друго, необходимо за пътуването им. Служещите в скрипториума, канцеларията и архива ги снабдиха с карти. Конярите подготвиха ездитните коне и товарните кончета, от които щяха да се нуждаят. Шестимата сержанти също бяха избрани — издръжливи, здрави провансалци, груби, но опитни, лично посочени от великия магистър. Дьо Пайен съзнаваше, че те бяха верни по-скоро на Дьо Трамле, отколкото на тамплиерите, които придружаваха. Парменио се присъедини към тях, беше самата любезност, извор на забавни истории, анекдоти и приказки, разказваше им за предишните си пътувания, за чудесата, които бе видял, за хората, които беше срещнал. Майеле бе все така предпазлив с него, а Едмънд, все още заинтересуван от случилото се в Триполи, нетърпеливо се възползва от възможността да се измъкне от другарите си и да навести стария англичанин Уилям Тръсел.
Многоуважаваният ветеран бе настанен в просторни покои, гледащи към плочника на Храма, чиито отворени прозорци предлагаха омайна гледка към града и Елеонската планина отвъд него. Полираното кедрово дърво, ползвано за настилката на пода и за направата на мебелите, блестеше и излъчваше
