стая. Живееш в заблуда. Не осъзнаваш какво се случва в собствения ти орден. Трябва да отвориш очи, да извадиш камата си и да застанеш с гръб към стената — Низам извади парче пергамент изпод една възглавница и му го подаде. — Вземи това и нека твоят Бог бъде с теб. Дългът ми е платен.
Глава пета
Заради престъпленията ни врагът провеси труповете на убитите с въжета на крепостната стена.
Аскалон, който се гордееше със звучни титли: Мостът на Сирия, Южната врата към Йерусалим и Портата към морските пътища на Изтока, бе под обсада. В сърцето на прекрасния град се въздигаше джамия, нейните колони от блестящ черен мрамор подпираха тежките каменни стени. До нея се стигаше по алея с колонада от бял варовик, със сводове и под от искрящ мрамор. Стените около вътрешния двор бяха изкусно украсени с мозайки от злато и сребро. Фонтани изливаха бистра вода в дълбоки корита, където посетителите можеха да утолят жаждата си. В сенчестите ъгли на това светилище мамелюците30 на турския управител — безстрашни воини, загърнати в сребристочерни наметала, наблюдаваха прииждащите поклонници. Всякакви хора идваха тук: пустинни странници, облечени в своите дрехи от камилска кожа; турци в тъмни кожи; нубийци в огненочервено; мрачни наемници с щитове, провесени на гърбовете им; кадии, облечени в кожи, пристъпващи бавно под слънчобраните си; търговци в ярко раирани одежди; просяци, обкръжени от мухи, изправени на тънките си крака, с подути кореми и дървени купи за подаянията, провесени на вратовете им. Забулени жени се движеха като привидения. Святи мъже присядаха в сенките. Пророци, куртизанки и вестоносци, високомерните и злочестите — всички прииждаха в Аскалон, преди да се отправят на път към завладяния от франките Йерусалим, за да посетят Купола на скалата, да се съберат в Пещерата на душите31 и да почетат святото място на възнесението. Сега всички те бяха в капан, както и мъжете и жените из пазарищата, където персийските килими се трупаха на купчини до денкове с коноп, стъкленици с маслиново масло, кутии с подправки и ковчежета, пълни с бисери. Всички бяха под обсада — евреите в техните сини роби, както и арменците и венецианците, които трябваше да носят клупове около шиите си, за да се отличават като чужденци.
Управителят на Аскалон бе напълно слисан. Франките внезапно бяха тръгнали на похода, изскачайки от мрачните си крепости — поток от мъже, обединени под пъстрите си знамена, прииждащи под флаговете на Балдуин III, който бе решен да превземе това ключово морско пристанище. Шпионите и съгледвачите на управителя, възседнали най-бързите коне на Арабия, бяха препуснали в галоп сред вихрещи се облаци прах през голямата Порта на Йерусалим, понесли ужасните вести. Кръстоносците отново бяха потеглили на поход! Страшната кавалерия на франките се сбираше и се подготвяше да връхлети гръмовно и да помете всяка съпротива. Орди от стрелци бяха следвани от дълги редици въоръжени мъже, лека конница и пехота. Зад всички тях се търкаляха тежките обсадни машини на обоза, балистите, катапултите, тараните и бойните коли, претъпкани със смола, катран и главни за палене и изстрелване.
Аскалон щеше да бъде обграден, смачкан, разорен и опожарен. И което бе още по-лошо — Орденът на Храма — онези отмъстителни воини монаси с дългите си надиплени одежди от бял златоткан брокат, с шапките, нахлупени върху обръснати като за война глави, с лица, полускрити от гъстите бради — се беше присъединил към обсадата. Великият магистър Дьо Трамле бе събрал ветераните си и се бе появил като най-пламенен поддръжник на Балдуин. Тамплиерите бяха разположили лагера си, техните тъмни кожени шатри бяха стегнато издигнати около мястото, където бе синята палатка на великия магистър и алено златистата шатра параклис, в която бе олтарът и свещените реликви. Аскалон щеше да бъде нападнат. Господарят Трамле бе настоял на това. Той бе откликнал на повика на крал Балдуин, като в действителност бе оттеглил от Свещения град всички воини от ордена си, тъй като той държеше всички големи замъци и аванпостове в Светите земи. Тамплиерите затегнаха обсадата. Аскалон бе впримчен, затворен в себе си, и гарнизонът му нямаше друг избор, освен да развее по кулите и стените черния флаг на войната. Управителят показа своето непокорство пред кръстоносците с биене на тимпани, трясък на цимбали и бумтене на гонгове. И сега вече земята между градските стени и предните редици на воините кръстоносци бе покрита с трупове, гниещи в жегата. Неумолимото пърлещо слънце изгаряше белезникавите и сиви камъни на Аскалон, както и палатките на обсаждащите. Кръстоносците се надяваха на бърз, безжалостен изход. Аскалон обаче се противеше. Нападателите се гневяха в жестокия пек, а раздразнението им се засилваше от упорития пустинен вятър, който им придаваше собствената си жарка настойчивост.
Едмънд дьо Пайен също се бе включил в обсадата. Той седеше под сянката на кожения навес пред входа на шатрата, която споделяше с Майеле и Парменио. Беше облечен в проста бяла ленена дреха, до него стоеше мях с вода от близкия извор, а той самият мрачно наблюдаваше няколкото изпосталели черни кози, подкарани към кошарите им. Прашната мъгла висеше жълтеникава във въздуха, заглушаваше звуците и покриваше всичко с тънък слой бляскав пясък. Дьо Пайен взе меха с водата и отпи, докато си припомняше срещата си с Дьо Трамле. Великият магистър ги бе приел в дълбините на синята си шатра. Едва ли не бе изтръгнал от ръцете им запечатаните писма, пратени от асасините, преди да изслуша напрегнато разказите на Дьо Пайен и спътниците му. Лъщящото му червендалесто лице бе грейнало в усмивка, когато отвори ковчежето и зърна драгоценните камъни, струпани вътре. Беше доволен, ала криеше и някакво раздразнение, така поне си бе помислил Дьо Пайен, като че ли мисията им в Хедад не бе постигнала всичко, което великият магистър бе желал. По време на срещата им Дьо Трамле не го бе погледнал право в очите, като че погълнат в мисли за писмото, което Низам му бе пратил. Едмънд внимателно бе наблюдавал двамата си спътници. Те не подозираха за срещата му с халифа, а и той сам бе настоял да не разкриват онова, което бяха научили в Хедад за Уокън и кръвната вражда между асасините и семейство Дьо Пайен. Майеле и Парменио се бяха съгласили.
След като донесоха вестите, те бяха освободени, настанени в тази шатра и им бе заповядано да чакат следващата атака. Това се бе случило преди пет дни. Мълвата, че предстои цялостно нападение, се ширеше навсякъде. Малко след деветия час32, когато дневната жега бе започнала да намалява, Дьо Пайен, Майеле и Парменио получиха повеля да се включат в първия отряд. Едмънд развърза кесийката, която висеше на връв около врата му, и извади пергамента, който Низам му бе поверил. Разгледа спретнато изписаните цифри — посланието бе скрито от код, който той не можеше да разгадае, поне все още не. Почеса потната си буза и обузда раздразнението си, когато някакъв паж, мръсен и разчорлен, завика на кученцето, с което се бе сприятелил. Едмънд остави настрана пергамента и се взря в движещата се жълта мъгла, стомахът му се свиваше и се бунтуваше от възбуда. Вече почти цяла седмица бе в лагера, ала продължаваше да го мъчи безпокойство. Примири се, че удобното ежедневие, което си бе създал, часовете на деня, редящи се със задълженията му на тамплиер, сега бе прокъсано като овехтял гоблен. Трябваше да разпита Дьо Трамле, ала как? Към кого можеше да се обърне? С пристигането си в лагера бе узнал за внезапната кончина на Тръсел. Великият герой бе заболял от треска и си бе отишъл за един ден. Дьо Пайен, чието съзнание бе измъчвано от съмнения, се питаше дали смъртта на стареца е била естествена.
— Време е!
Едмънд погледна нагоре, засенчвайки очи. Парменио и Майеле стояха изправени пред него и го гледаха.
— Време е! — Майеле го потупа по рамото.
Дьо Пайен се присъедини към тях в шатрата. Сложи си наколенниците и ризницата, прехвърли през рамо войнишкия си колан, нахлупи на главата си островърхия шлем и вдигна ромбовидния си щит. Изплакна уста с глътка вода, докато чакаше Майеле и Парменио. След като се приготви, той прошепна молитва за закрила, после и тримата напуснаха шатрата и влязоха в основния лагер.
Следобедната мараня бе много по-плътна тук. Тримата минаха покрай огромна талига със заострена предница, чиито дръжки бяха послужили за бесилка за двама престъпници, заловени, съдени и обесени същата сутрин. Вонята на гниещи трупове вече бе примамила лагерните кучета, които стояха настрана единствено заради някакъв старец, беззъб и със замъглено зрение, който седеше на преобърнат кош и помахваше с тояга. От другата страна на каруцата, облечен в черно расо, клечеше монах бенедиктинец и изслушваше изповеди. Група натруфено облечени жени от онези, които следваха войската, минаха набързо,
