крещейки и пеейки песни. Тежката миризма на конски фъшкии се смеси със смрадта на пот от хиляди немити тела и със странния мирис от готварските гърнета. Тримата мъже избегнаха непоносимата горещина на ковачниците и работилничките за метал, избирайки пътя си внимателно, заобикаляйки отпадъците и денковете в лагера. Сън, помисли си Дьо Пайен, кошмар, изпъстрен със зловещи сцени: мъж и жена, съвкупяващи се шумно под платнището на някаква шатра; проповедник, застанал на счупено буре, пеещ псалми; продавачи на реликви, предлагащи медали като сигурна защита по време на битка; наперени благородници, яздещи в тръс върху жребци с натруфени сбруи, със соколи на китките и кучета, лаещи гръмко около тях. Потискащ, неясен, гротесков свят.
Дьо Пайен вече тънеше в пот; ръката му, държаща меча, натежаваше. Зад него Майеле и Парменио бъбреха. Повикаха и него, ала той не им обърна внимание. Други фигури, облечени за битка, също си пробиваха път към края на лагера, изкачвайки полегатия склон, окичен със заострени колове, на повечето от които бяха набучени отсечените глави на екзекутирани пленници. Дьо Пайен опита да не обръща внимание на пресъхналите си уста и гърло. Последва пътеката между коловете, по която подготвените балисти, требушети, тарани, катапулти и кули щяха да бъдат избутани за цялостната атака на града. Поспря за миг и разгледа тези ужасяващи машини на войната. Хората, които ги управляваха, се суетяха заети около тях, смазвайки осите, стягайки въжетата, зареждайки близкостоящите каруци със запалими гърнета, камъни, бохчи с коноп и парцали, насмолени и готови за запалване. Около обсадните кули простираха по земята волски кожи, напоени с оцет — единствената защита срещу разрушителния гръцки огън, който пазителите на Аскалон щяха да ползват.
— Скоро ще започне — заключи Майеле, — нападението над града. — Той застана до Дьо Пайен. — Може би утре или вдругиден. Трамле настоява.
Едмънд изсумтя в знак на съгласие. Двамата изкачиха хълма и слязоха по стръмния склон към мрачните стени на Аскалон. Местността, ширнала се пред града, бе пуста и зловеща като съновидение от ада. Жълтеникавата камениста почва бе покрита със зловонни трупове и пръснатите останки от битката. Пълчища лешояди, хиени и от време на време някоя и друга лисица или чакал прииждаха, за да пируват през нощта. Над тази пуста, ужасяваща ивица земя се издигаха укрепленията на града, натъкмени със знамена, където броните блестяха на слънцето. Черни колони дим се извиваха срещу небето — сигурен знак, че управителят и неговата войска се подготвяха да се защитят от внезапно нападение.
— Един от петте града на филистимците — рече Парменио, — град от равнините, оплискан с кръв, за който непрестанно се водят битки, превземан, отнеман и отново превземан.
От всички страни на Портата на Йерусалим, сега зазидана, се издигаха високи масивни кули. Сред войниците се ширеше слух, според който въпреки непревземаемия си външен вид, портата е била отслабвана и разбивана. Дьо Пайен се взря през жежката мараня. Тамплиерските строители бяха заети с изграждането на гигантска обсадна кула, за чиято дървения се ползваха корабни мачти. Според мълвата кулата бе готова и първият набег щеше да има за цел да се огледа местността като подготовка за всеобхватното нападение. Едмънд се присъедини към останалите, които се събраха със строителите и зидарите зад големия щит — високата преграда на дървени колела под синьо-златните знамена на крал Балдуин. Около шейсетина мъже от различни отряди се бяха обединили под командването на кралски рицар, чийто щит представяше сребърен грифон на лазурносин фон. Ветеран, участвал в много обсади, рицарят бързо обясни как щяха да доближат Портата на Йерусалим толкова, колкото това бе възможно. Задачата им беше да опитат да узнаят броя на далекобойните машини, възкачени на стените, и да установят колко стражеви постове се криеха сред скалите, осеяли земята между обсаждащите и града. Дьо Пайен вдиша, навлажни устни и стисна нос срещу носещия пясък вятър. Взря се през малка дупчица в бариерата. Земята отпред изглеждаше пуста и единственото движение идваше от огромните крилати лешояди, прелитащи напред-назад. Промърмори в знак на съгласие, след като кралският рицар просъска предупрежденията си за възможна засада. Мишеловите и лешоядите не се приближаваха до скалите, които стояха между тях и града.
— Внимавай — предупреди го Майеле. — Възвишенията са укрепени. — Той тупна с юмрук щита. — Дано това наистина да издържи.
—
Щитът отново се затъркаля напред. Последва нова градушка от пламъци. Една от топките смола удари края му, опърли лицето на един мъж, втечнявайки очите му като вода. Той се отпусна на колене, пищейки за облекчение. Кралският рицар ги подкани да бутат по-бързо, за да разстроят мерника на наблюдателите по бойниците. Вече наближаваха първите могили. Предупредителни викове долетяха, когато скритите зад скалите мъже се втурнаха към щита. Дьо Пайен и останалите бяха тласнати назад и извадиха мечовете си, за да срещнат врага. Воините с арбалетите минаха напред, коленичиха и стреляха. Някои от нападателите бяха покосени, а останалите заобиколиха преградата. Дьо Пайен се хвърли да пресрещне един връхлитащ турчин с развети одежди, чието лице и глава почти целите бяха скрити под шлем с шипове, от който висеше покритие за врата, изплетено от метални халки. Въоръжен с копие и кръгъл щит, турчинът запристъпва отдясно към Едмънд, като нанасяше удари от горе на долу и отляво надясно. Не улучи. Дьо Пайен блъсна мъжа, използвайки и меча, и щита си, за да го притисне към преградата. Нанесе силен удар в лицето на онзи и отскочи встрани. И други нападатели бяха отблъснати. Прахолякът се завихри. Тимпани забиха в бастионите, отговори им писъкът на франкските фанфари. Дьо Пайен се приближи към дъските, сетне се извърна. В същия миг една арбалетна стрела се заби в мястото, където допреди малко бе главата му.
Огледа се. Лудостта на бойното поле отмираше, врагът се оттегляше, не се виждаше нищо освен многото прахоляк. Кралският рицар изрева заповедите си и преградата се премести напред. Сега възвишенията стояха изоставени, а защитниците им бягаха към страничната врата, разположена високо в едната от кулите, ограждащи Портата на Йерусалим. Някои мъже стигнаха спуснатата им стълба, други бяха настигнати от франкската конница и прегазени, съсечени или пронизани с копия. Въздухът отново се раздра от писъци, крясъци, бойни викове и от стърженето на стомана. Тръбите от лагера провъзгласиха отбой. Строителите и зидарите, скрити зад кожите, предпазили глави под шлемове, се бяха приближили толкова близо, колкото бяха успели. Сега, очевидно, вече разполагаха с нужните сведения. Щитът — преграда бе дръпнат назад, а Дьо Пайен се опитваше да обуздае страха и паниката си, които бяха толкова силни, че сякаш гърлото му се стягаше. Не можеше да признае уплахата си. Осъзнаването на факта, че стрелата от арбалета можеше да разтроши черепа му, едва не стопи куража му. От една страна, беше сигурен, че нарочно е бил взет на прицел, ала от кого? Турците не носеха арбалети, а и той бе в самия център на големия щит. Враговете се бяха появили в краищата, преди бързо да се оттеглят, а и никой не бе пробил защитата, идвайки отзад. И въпреки това, незнайният му нападател бе изчакал той да се помръдне и се бе прицелил малко по-високо. Защо?
— Не е случайност — измърмори той.
— Какво каза?
