унижение обаче само бе направило франките по-неотстъпчиви. Сега те затягаха обсадата още повече. Дори бе по-опасно — те бяха отблъснали флотата, пратена от Египет, носеща така нужните за Аскалон запаси.
— Не се надявай на фараон36 — каза Парменио, — нито на неговите коне, нито на неговата мощ. Слушай, Едмънд, трябва да останем скрити тук. Дръж се както досега, докато вдигнат обсадата, каквото и да става.
Тиери настояваше да останат в най-бедните части на града. Те напомняха на видение от чистилището: черните гърла на уличките, криволичещи между рушащи се къщи; отъпкани пътеки, покрити с изпражнения; горещи, прашни, зловонни тунели. Нямаше почивка, нямаше подслон, всяка хапка храна и всяка глътка вода бяха посрещани с благодарност. Дьо Пайен се отърси от потреса и стана по-бдителен. Сега вече се доверяваше на Парменио. Ако бе искал, генуезецът беше имал възможности да го убие по хиляди начини. Вместо това обаче той внимателно се грижеше тамплиерът да бъде нахранен и напоен, и дори споделяше припечеленото, когато го наемаха временно като носач на пазара за масло. В същото време успокояваше рицаря, че Дьо Трамле сам си бе навлякъл гибелта. Продължаваха да преживяват като бездомници и лесно се сливаха с тълпите. Парменио отбелязваше:
— Кой всъщност се вглежда в бедните, особено във времена като днешните?
Сега отвън затягаха яростно обсадата. Франките изпратиха напред требушетите си, обсадните кули и катапултите и отприщиха същинска буря срещу стените на града. Нови страхове плъзнаха по тържищата. Постоянните яростни залпове унищожаваха парапетите. Мъртвите трябваше да бъдат отнасяни и трупани на погребални клади; пламъците и димът, които се кълбяха от огньовете, се превърнаха в постоянна прокоба за ужаса, прокрадващ се отвъд стените.
Настроението в Аскалон се промени. Шумотевицата на пазарите се превърна в непрестанно стенание, което се носеше из града. Жителите губеха всякакво желание за битки. Те искаха да се преговаря. Уплашен, че можеше да избухне бунт, и дълбоко обезпокоен от придвижването на военните машини на франките още по-близо до бойниците, управителят на града издигна над бастионите клони със зелена шума и помоли за примирие. Залповете спряха незабавно и това бе приветствано с облекчение, тъй като последната каменна градушка бе избила повече от четирийсет мъже. По-късно този ден глашатаите оповестяваха тържествено новините. Франките приемаха условията на предаващия се Аскалон!
Глава шеста
Като заяви невинността си пред господаря на асасините…
Едмънд дьо Пайен, изкъпан и облечен в чиста дреха, оглеждаше варосаните стени в залата, където бе заседавал съветът на предишния владетел на Аскалон. Управителят, семейството и домакинството му, както и всички, които бяха поискали да го последват, сега пътуваха на юг, тъй като им бе осигурено безопасно преминаване в Египет. Аскалон и всичко в него сега бе васално владение на Балдуин III. Кралските знамена плющяха от кулите и бойниците на града. Кралски стражи кръстосваха улиците. Франкски рицари се перчеха в градските дворци, а централната джамия вече бе изпразнена и подготвена за посвещаване в църква на името на свети апостол Павел.
След като градът се бе предал, Дьо Пайен и Парменио се бяха разкрили на новите господари. Орденът на Храма ги бе посрещнал като завърнали се блудни синове, приветстваха ги като герои, настояваха Парменио отново и отново да разказва за последната съпротива на Дьо Трамле, сега възприемана като юначна също като бойните подвизи на Ролан и Оливър37, славните паладини на Карл Велики.
Дьо Пайен и Парменио бяха настанени в едно просторно имение близо до пазара за подправки, където се събраха отново с Майеле. Циничен и подигравателен както винаги, англичанинът, подкрепян от красноречивите думи на трима сержанти, им разправи как те тъкмо се канели да влязат през отвора, когато повторното срутване го запечатало. Дьо Пайен му повярва. Неговият рицар събрат не бе страхливец. Филип говореше язвително за Трамле, заради когото се бе стигнало до толкова много опустошения, и не се опитваше да прикрие радостта си от смъртта на великия магистър. Разказа им, че сега редиците на тамплиерите тънели в смут и че бургундецът Андре дьо Монбар, близък роднина на Бернар от Клерво, бил избран набързо за временен велик магистър. Дьо Пайен огледа блестящата от белота стая. В действителност и той бе объркан. Не знаеше какво се случва. Доведоха ги тук, хвалеха ги, ала в същото време и ги държаха като затворници, тъй като им бе забранено да излизат и да се виждат със събратята си. Освен всичко друго Майеле им каза също, че тамплиерски пратеници и вестоносци продължавали да идват и да влизат в имението. Сега, осем дни по-късно, Едмънд бе повикан да дойде тук и да седне край тази овална кедрова маса. От лявата му страна седеше Майеле, а отдясно — Парменио.
Дьо Пайен се обърна, когато вратата се отвори. Монбар и английският магистър Бозо дьо Беосис влязоха, придружавани от двама стражи, и заеха местата си в далечния край на масата. Великият магистър щракна с пръсти, стражите се оттеглиха, както и повечето от свитата, с изключение на един мъж, чиято дълга коса обграждаше тясно, смъртнобледо лице, който държеше възглавничка. По знак на великия магистър той тържествено мина през помещението като духовник през светилище и постави възглавничката пред Дьо Пайен. Върху нея имаше икона. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена, каквато можеше да бъде открита във всяка гръцка църква. На нея бе изписано измъченото лице на разпнатия Спасител — страдащ мъж, чиято глава бе увенчана с трънен венец. По челото му се стичаха капки кръв, очите му бяха притворени, а устата безмълвна срещу мъчителите и страданията, на които бе подложен. Дьо Пайен се втренчи в тази толкова свещена реликва, потискайки потреперването си. Беше чувал слуховете, че това бил истинският лик на разпнатия Христос, пред когото благоговееха висшите предводители на ордена. С ясен глас Монбар ги накара да докоснат иконата и да се закълнат, че това, което щяха да чуят тук, бе
— Най-добре е — Монбар вдигна глава. — Да, най-добре е да чуете сами истината.
Той викна към вратата и мъжът се втурна отново вътре. Монбар му нашепна нещо и човекът пак излезе. От коридора се чуха стъпки и някакъв непознат бе въведен в стаята — беше висок, облечен в надиплена тамплиерска роба, с изцяло обръснати глава и лице, блеснали от масло.
— Мътните ме взели! — прошепна Майеле. — Ричард Берингтън!
Дьо Пайен се ококори от изненада, когато Берингтън се поклони на великия магистър и на Бозо дьо Беосис, а после зае предложеното му място отдясно на масата. Усмихна се на Едмънд и кимна многозначително на Майеле. Първата мисъл на Дьо Пайен бе, че имаше съвсем малка или че всъщност нямаше никаква семейна прилика между този тамплиер с груби черти и неговата сестра — прелестната Изабела, която бе срещнал в Йерусалим. Ричард Берингтън имаше грубо лице и тъмни очи, беше с високи скули, тънки устни и издадена напред брадичка. Воин, заключи Едмънд, опасен мъж, строен, мускулест, с бързи движения. Заприлича му на вълк.
— Братя, господарю — Берингтън отново се поклони на хората в края на масата. — Добре е братя да живеят в единство — Ричард начена обичайните тамплиерски поздрави.
— Кажи ни — резкият глас на Монбар се открои от мекия тон на Берингтън. — Кажи ни, братко, какво се случи, какво знаеш. — Великият магистър потри с ръце лицето си. — Прегледах съдебните архиви. Вече съм чувал историята ти. Най-добре е ти да разкажеш на своите братя.
Берингтън се вгледа напрегнато в Парменио и многозначително погледна през масата към Монбар.
— Може да му се има доверие, Ричард. Той е положил клетвата.
— В това той е един от нас — задращи и гласът на Бозо Беосис.
До момента английският магистър бе седял като издялан от дърво. Беше дребен мъж с огромен търбух, с изпъкнали очи и изтъняваща посивяла коса, висяща на кичури, а брадата и мустаците му бяха чисто бели.
