вестите. Господарят Беосис, когото Майеле тайно наричаше „Жабока“, ги бе повикал да се явят в трапезарията на приората Уолингфорд. Изглежда крал Стивън, неговият син — Юстъс — и двамата най- видни кралски съветници — Хенри Мърдак, архиепископ на Йорк, и Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън — щяха да се присъединят към тях за богато пиршество, което в момента се подготвяше в кухните на приората.
— Негова светлост кралят — Майеле направи присмехулен жест с ръка — иска да ни разпита и, предполагам, да намери отговори на някои от въпросите си. Които ние няма да можем да му осигурим.
Дьо Пайен слушаше с половин ухо язвителните коментари на Филип по отношение на притесненията на Жабока. Не бяха имали много възможности да размишляват по време на тежкото си пътешествие. Беосис бе погълнат от страховете си, че Уокън е пристигнал в Англия и вече осъществява злите си намерения. Всъщност въпреки тяхното бързо, разтърсило костите им плаване с платнохода, с който бяха стигнало до Дувър, те не бяха открили нищо за злосторника, когото преследваха. Управителите и надзирателите на пристанището в Дувър не откриха в записките си никакъв Уокън, който да е влизал в кралството. Беосис бе ползвал влиянието си и беше разпратил писма и до други пристанища и пристани. Бяха чакали отговорите в Дувър, докато всички се възстановяваха от пресичането на Тесните морета40 — ужасяващо преживяване. Лятна буря бе раздвижила талазите, бе въртяла кораба и бе карала дървенията му да скърца и ръмжи в протест. Когато слязоха на брега, те отседнаха, за да се отморят, в пилигримската гостилница „Добрият самарянин“, да изсушат вещите си, да се нахранят и да наемат коне. Липсата на вести за Уокън ги потисна, ала Беосис гордо обяви, че сега, след като вече се бе завърнал на своя, тамплиерска територия в Англия, имал власт над малките братства из кралството, а пък главната прецептория41 била приютена в ограденото с ров укрепено имение на Храма в енорията на църквата „Сейнт Андрю“, в Холбърн, северно от Темза. Бяха разпратени и вестоносци до Лондон и други местности, които търсеха за новини относно Уокън. Отговорите пристигнаха, след като групата им бе отпътувала от Дувър с намерението да се срещне с крал Стивън колкото беше възможно по-скоро. Никой не споменаваше мъжа, когото диреха. Това само засили тревогата на Беосис, докато останалите бяха погълнати от събитията, случващи се около тях.
Гражданската война между крал Стивън и неговия родственик — Хенри Фицемпрес — се ожесточаваше и всеки от тях се стремеше да въвлече противника си в битка и да го разгроми напълно. Стивън бе решил да нападне крепостта на Фицемпрес в Уолингфорд — стратегическа твърдина, контролираща както Темза, така и основните пътища, минаващи през кралството. Бе наложил обсада, бе построил замъка Гифорд, за да блокира всички друмове, с надеждата да провокира Хенри да тръгне към Уолингфорд, за да разгроми обсадата, и по този начин да реши нещата чрез битка.
— Уморени войници, които се дебнат един друг — така Майеле описваше враждата им.
Признаците на войната бяха очевидни по време на пътуването им на север: опожарени села, изоставени нивя и жестоки банди от въоръжени мъже, които тихомълком изчезваха при вида на различните знамена и флагове на Храма. Войски се тътреха по пътищата, бойни коли и обсадни машини тракаха зад тях. Черни колони дим омърсяваха синьото небе. Далечни червеникави зарева на просветващи пожари осветяваха мрака на нощта. Ешафодите и бесилките бяха обичайна гледка и добре накичени с гниещи тела. И въпреки това Дьо Пайен бе истински запленен от необичайния нов пейзаж — благословено прохладно облекчение след гъмжащата от мухи и винаги изпепеляваща жега на Светите земи. Берингтън и Майеле се радваха, че си бяха у дома, и се веселяха като поклонници, достигнали избраното от тях свещено място. Парменио, към когото Дьо Пайен оставаше подозрителен, се държеше като удивен пътешественик, макар че от време на време генуезецът допускаше грешки, изпускаше по някоя дума, която караше Едмънд да се чуди дали той и преди не бе посещавал тази земя на мъглите. Колкото до всичко останало, Дьо Пайен тайно се любуваше на прохладния мрак, на рязката смяна на слънчевото време с дъждовно, на облаците, които се носеха из небето над ширналите се поля в кафяво и златисто, на пълните с риба бистри потоци, на лесовете и горите, простиращи се като зелен океан към далечния хоризонт.
Веднъж, след като бяха отпътували от Дувър, той се опита да преброи различните багри на зеленото и се изгуби в тяхната прелест. Преди около трийсет години чичо му Юг бе посетил тези острови и Дьо Пайен осъзна защо Храмът бе така нетърпелив да пусне корените си в тази толкова богата и плодородна земя. Но освен това кралството притежаваше и някаква осезаема тайнственост, особено в горите и лесовете, които го караха да си припомня историите на баба му Елеонор за загадъчни кътчета, изпълнени с внезапни шумове, за папратите и тревата, разлюлявани сякаш от промъкващ се под тях незнаен ужас. Дървета, прастари като света, простираха над него клоните си — закривени и опънали черни клони нагоре към небесата. Цветя изпъстряха полянките, над които прелитаха всякакви разноцветни птици, а отвъд тях тресавищата, блатата и застоялите езерца лежаха притихнали като гробове, сякаш някаква демонична напаст бе прелетяла над тях. Древни камъни и руини, край които някога жреци почитали зловещи богове, бяха нещо често срещано. Майеле подсили настроението, като разказа приказки за дивите гористи местности, които ставали обиталища на гоблини42, духове и други привидения; легенди за уродливите гаргойли43, които живеели вдън горите и винаги били готови да се нахвърлят върху изнурените пътници. Филип разказа тези истории, докато намигаше на лейди Изабела и наблюдаваше лицето на Дьо Пайен. Едмънд внимателно прикриваше собствените си страхове, ала нощем тези разкази помрачаваха сънищата му и се появяваха кошмарите, че се е изгубил на подобно място без кон и оръжие, че трябва да бяга из мрачни поляни, преследван от среднощни сенки.
— Едмънд?
Той се стресна. Майеле и Изабела бяха спрели. Почти бяха прекосили кралския лагер, разположен пред замъка Гифорд — ширнало се множество от колиби и шатри от волски кожи, струпани около светлеещи огньове. Войската си почиваше и нощният въздух бе натегнал от миризмата на готвено и вонята на отходните ями и редиците коне.
— Едмънд — присмехулните нотки в гласа на Изабела му напомниха на тона на Низам, — отново мечтаеш. — Тя посочи лагера. — Майеле смята, че размириците няма да продължат още много. Хенри Фицемпрес трябва да поиска мир. Ти как мислиш?
Все още обсъждаха войната, когато минаха под огромната укрепена порта на приората Уолингфорд и стъпиха в големия настлан с плочи вътрешен двор, където се намираха конюшните, ковачниците, кухните, помещенията за миенето на съдовете и за съхранение на храните. Дьо Пайен слезе от жребеца, увери се, че коняр ще се погрижи за животното, и тръгна към тясната спалня в къщата за гости, в която бе настанен. Камбаните на приората забиха за вечернята. Той свали бронята и оръжията си, изми се, сложи плаща си и се присъедини към братята в потъналата в сенки църква — сграда от светъл варовик, богато украсена с колони, арки, статуи и водоливници — в която светлината от свещите примигваше тайнствено на фона на полирания дъб на аналоя и другите мебели. Заби камбана и приорът начена службата:
— О, Господи, ела ни на помощ…
Братята, нахлупили качулките си, припяха отговора:
— Напълно ли ще ни отхвърлиш? Повече няма ли да излезеш с войските ни?
Мислите на Дьо Пайен отново отлетяха към онази стая на съвета в Аскалон. Оттогава насетне, сякаш изучавайки псалм, той размишляваше над логиката на онова, което му бяха разказали. Ужасяващите убийства в Йерусалим, появите на Ерикто, обвиненията срещу Уокън и доказателствата в тяхна подкрепа, залавянето и планът за отпращането му в Англия, бягството на затворника и опитите му да спечели благоразположението на асасините. Едмънд започна да обмисля възможността Уокън да бе виновникът за убийството на граф Реймон. Беше логично — можеше да е откраднал медальона и камите в Хедад като част от плана си да убие велик лорд и по този начин да предизвика хаос заради Трамле, който, въпреки че бе осигурил закрилници, се бе оказал неспособен да предотврати гибелта на граф Реймон.
— Ти потресе земята, разби я…44 — припяваха монасите.
Да, Уокън несъмнено бе потресъл покоя на ордена. Дьо Пайен и Майеле не се бяха справили със закрилата на граф Реймон, а Трамле не бе имал друг избор, освен да ги проводи в Хедад, за да разкрият дали наистина бе възможно асасините да са замесени. Именно те бяха логичните пратеници. И двамата бяха станали свидетели на смъртта на граф Реймон, а и присъствието на Дьо Пайен щеше да бъде израз на почит по отношение на Низам, който имаше особена връзка с основателя на ордена. Това важеше и за изпращането им в Триполи: отново бе разбираем жест на уважение по отношение на графа, а Майеле може
