би щеше да разпознае сънародника си.
— И ни напои с омайно вино…45
Пайен се усмихна сам на себе си. Може би собственото му объркване щеше да намалее. Присъствието му в Триполи навярно беше целяло възпирането на заговорниците. Нима те биха опитали да нападнат франкски лорд, закрилян от тамплиери, един от които бе наследник на рода Дьо Пайен? Както се бе оказало, това бе грешка.
— Слава на Отца, и Сина, и Светия Дух! — припяха монасите.
„Ами останалата част от заговора?“ — зачуди се Едмънд. Берингтън бил заловен и се оказал в Аскалон. Бил е отговорен за Уокън, обяснимо бе да го пратят обратно в Англия заедно с Беосис, за да издири Уокън; логично бе и Дьо Пайен и Майеле да го придружат. Майеле бе англичанин, докато — отново — името на Едмънд бе начин да се изрази пред английската корона сериозното отношение на тамплиерите към така създалите се обстоятелства.
— О, Боже, нападнаха светия Твой храм — изпяха братята.
Сега монашеският хор премина към следващия псалм, ала Дьо Пайен остана изгубен в мислите си, втренчен в резбования образ на див човек46, обгърнат в шума — удивителен лик на върха на една колона срещу него. Едмънд реши да загърби миналото и да се съсредоточи върху събитията от настоящето. Първо, къде бяха Уокън и вещицата Ерикто? Все още не бяха открили доказателство за появата им в Англия. Второ, потайният генуезец Тиери Парменио — кой бе той в действителност? Защо се бе появил в Триполи? Защо Трамле му се бе доверявал толкова много?
— Проляха кръвта им като вода около Йерусалим — припя псалмочетецът, — и нямаше кой да ги погребе.47
Дьо Пайен си спомни за Йерусалим и мъка бързо стегна гърдите му. Почувства се виновен пред Трамле. Великият магистър беше както глупав, така и самонадеян, ала нямаше никакво доказателство за предателство. Още повече че Трамле се бе доверявал на Парменио, така че защо и той да не го направи? И най-сетне — тайния код — защо му го бяха дали? Защо Низам толкова силно бе пожелал да му каже нещо, но го бе прикрил по такъв начин, че той да не може да си го преведе? Едмънд се огледа. Свещта в големия бронзов свещник на входа за хора привлече погледа му. Рицарят бързо се прекръсти и коленичи. Пламъкът показваше, че скоро камбанните удари щяха да известят настъпването на следващия час. Беше време да си тръгва.
Трапезарията на приората — продълговато варосано помещение с огромни черни разпятия, висящи по стените — бе празнично наредена. Меки рогозки, наръсени с билки, покриваха пода. Дървените маси бяха покрити с тежки бели покривки, а изваяна от сребро статуетка на Девата и Младенеца бе поставена в средата. Приорът бе извадил най-хубавите съдове на приората. Бакърени кутии за билки, поставени под прозорците, пръскаха топъл аромат. Крал Стивън, с бледо слабо лице под гъстата червена коса, зелени очи с постоянно примигващи клепачи често приглаждаше с пръсти добре подстриганите си мустаци и брада, бе пристигнал без особена тържественост. Той бе свалил леката си броня и я бе хвърлил на усмихнат оръженосец, а после се протегна и прозя, преди шумно да измие ръцете и лицето си в предложената купа с розова вода. Юстъс — синът му, който бе облечен по подобен начин, бе одрал кожата на баща си, но бе по-свъсен и сдържан. Истински безмилостен мъж, помисли си Дьо Пайен, издаваха го устните — долната леко издадена напред — и с винаги присвити очи, сякаш принцът преценяваше всичко, което виждаше или чуваше. Най-видният духовник на краля — Хенри Мърдак, архиепископ на Йорк, бе гладко избръснат, със сивкаво лице и черна коса, прилежно подстригана на тонзура. Беше облечен в белите одежди на цистериански монах, около закръгления му корем бе завързан сребрист шнур с пискюли, а на краката си носеше черни сандали. Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън и главен съветник на краля, бе белокос брадат мъж с открито войнишко лице, покрито с бръчки, и очи, зачервени от пушека на обсадните огньове. Когато пристигна, той веднага извика да му се донесе вино и, след като това не стана достатъчно бързо, грабна един бокал от някакъв поднос в нишата на прозореца и го пресуши — жълтеникави капчици оросиха мустаците и брадата му, както и обшитата му със злато туника.
Дьо Пайен и преди бе зървал кралската свита — близо до замъка Гифорд. Кралят лично бе напътствал катапултите, след като бе проучил движението на врага на отсрещния бряг. Сега той и другарите му бяха жадни, гладни и очакваха с нетърпение да се нахранят. Приорът благослови накратко трапезата и се оттегли. Започнаха да носят храната. Ястията бързо се сменяха едно след друго: супа от пъдпъдък; еленско месо в подправки; прасенце сукалче с гарнитура от плодове и зеленчуци; говеждо, сготвено с джинджифил и мащерка. Въпреки глада и умората си Стивън бе любезен и се усмихваше на Дьо Пайен и другарите му, като отделяше специално внимание на Изабела. Тя се бе облякла великолепно за случая, със синя рокля с висока яка и украсена отпред със сърма, дългата й руса коса бе сплетена със зелени панделки, а около челото си бе сложила сребърно украшение. Мърдак и Нортхемптън бяха също така вежливи, ала Юстъс бе раздразнителен като разгонен глиган. Той явно се бе скарал с баща си и неговите съветници и очевидно имаше намерение да продължи свадата и по време на вечерята. Хенри Фицемпрес бе повел голяма армия за освобождението на Уолингфорд от обсадата. Кралят, който не бе сигурен в своите собствени войски, бе решил да прекъсне нападението на града и да сключи мир с врага си — решение, на което Юстъс ожесточено се противопоставяше. Мърдак и Нортхемптън опитаха да обуздаят сприхавите нападки на Юстъс, като на висок глас твърдяха, че кралят нямал избор, че бароните му се уморили от войната и искали да се оттеглят. Още повече че Хенри Фицемпрес може би щял да бъде склонен на мирни преговори. Юстъс не приемаше това и заплашваше да оттегли собствените си войски и да последва врага в Източна Англия.
Кралят бе склонен да се съгласи и начена спор с Дьо Пайен и събралата се компания. Тамплиерите не желаеха да бъдат въвличани. Стивън, примигвайки, запита Берингтън, Дьо Пайен и Майеле дали ако Юстъс реши да се оттегли, те поне биха го придружили до източните графства? Мърдак и Нортхемптън вече се бяха съгласили. Едмънд бе объркан. Той погледна към Беосис за съвет, ала английският магистър си оставаше мълчалив, неспокоен, сякаш кроеше таен план. Берингтън напомни, че тамплиерите бяха запазили неутралитет по време на гражданската война. Юстъс извика, че подобно нещо не съществувало, а Стивън, подкрепян от красноречието на Мърдак, изтъкна, че моли тамплиерите да направят това като негови посредници при сина му и да го напътстват по отношение на стратегическите въпроси.
Юстъс бе нетърпелив да чуе отговора на тамплиерите. Крамолата с баща му бе продължила цял ден и, ако тамплиерите се съгласяха, кралят щеше да му даде благословията си. Берингтън накрая се примири и едва когато този проблем бе решен кралят повдигна темата за мисията на тамплиерите в Англия. Той напомни на Беосис за помощта, която бе оказвал на ордена в Лондон и околните графства, и попита защо един тамплиер би желал да му навреди. Пребледнял, Бозо притисна ръце към корема си и посочи към Дьо Пайен и Берингтън — те да обяснят. Едмънд кимна на другаря си, тъй като той самият все още намираше норманския френски на английския двор малко по-различен от ползвания в Светите земи. Той бе по-точен и бърз и не бе изпъстрен с изрази от ползваната в Средиземноморието „лингва франка“. Парменио ги бе уведомил, че това отразявало изолацията на английския двор, като по този начин им бе разкрил, че самият той знаеше саксонския език на простолюдието, и ги бе позабавлявал, като го наподобяваше. Сега генуезецът стоеше с каменно изражение, докато Берингтън разправяше какво се бе случило. Трапезарията притихна заради разказа. Дори и Юстъс престана да пие за малко, долната му устна бе влажна от вино. Той заяви, че на тамплиерите се носела славата, че са жестоки, също като асасините, и че ако тамплиер отстъпник бродел из кралството, то това било по-опасно от обикновена вражеска стрела. Нортхемптън бързо подкрепи принца и изтъкна, че в това потънало в мъгли кралство убийствата по заръка били нещо често. Парменио спомена, че трима от наследниците на Завоевателя вече били застигнати от тайнствена смърт в Ню Форест, единият от които вече като коронован крал; а настоящата гражданска война била избухнала, защото единственият брат на Матилда, принц Уилям, бил загинал при загадъчното потъване на Белия кораб в Тесните морета. Според генуезеца мнозина твърдели, че смъртта на принца и на останалите хора била дело на Ангела на мрака. Непрестанните прекъсвания от страна на Юстъс напомняха на събралите се за това. След като Берингтън свърши, кралят помълча, потропвайки с пръсти по бокала си.
— Моят баща — започна той едва чуто, — се присъедини към Първия кръстоносен поход. Чували ли сте историята? Той изоставил кръстоносците пред Антиохия и се завърнал у дома. Може би това е част от някакво проклятие…
