замесени, както и да получи думата на халифа, че подобно нещо никога няма да се случи.
— Ами Аскалон? — попита Едмънд и се покашля. — Желанието на великия магистър да нахлуе в града — това беше ли свързано с теб, Берингтън?
— Да, беше — намеси се Монбар. — Мълвата сама си бе вестоносец. Сплетниците бъбреха из пазарищата, че един тамплиер е бил заловен и продаван, тези новини стигнаха и до Йерусалим. Трамле сигурно бе заподозрял, че мастър Ричард, или дори Уокън, е затворен в Аскалон. Може би това обяснява прибързаността на великия ни магистър, желанието му да превземе крепостта, глупавия, изключително глупавия риск, който той пое.
— След изчезването на Берингтън — заговори Парменио — великият магистър сигурно е пратил съгледвачи, които да открият какво се е случило в действителност? Те навярно са следвали същия път?
— Така е — отговори Монбар. — Без никой да знае, Трамле прати потеря от рицари и сержанти. В оазиса край кладенеца те открили следи от битка, ала никакви трупове. Трамле бе горд човек. Рицар тамплиер и двама сержанти бяха изчезнали, а тамплиер отстъпник бе на свобода. Това не е било за него повод за задоволство. Нищо чудно, че е решил да превземе Аскалон.
— Ами Уокън? — попита Дьо Пайен.
— Няма го, изчезнал е като мираж в пустинята — каза Монбар, — ала ние смятаме… Е, позволете да изкажа подозренията си. Смятам, че Уокън, а вероятно и вещицата Ерикто, са избягали от Триполи по море. В този момент те пътуват обратно към Англия или вече може би са стигнали онези брегове. Има възможност, истинска опасност, да се опитат да нанесат вреда на крал Стивън и неговата кауза. Както знаете, гражданската война в Англия между Стивън и неговия роднина Хенри Фицемпрес е като отворена рана в тялото на това кралство. — Монбар замлъкна. Хвърли бърз поглед към Бозо. — Господарят Трамле изключително силно желаеше Орденът на Храма да увеличи мощта и влиянието си в Англия. Крал Стивън доказа, че е добър приятел, и ни предостави имоти в Лондон и на други места. Разбирате ли накъде бия? Не искам името на Храма да бъде очернено от някакъв убиец. За да бъда ясен — Монбар посочи през масата, — господарят Бозо ще отпътува обратно за Англия. Вие, Едмънд дьо Пайен, Филип Майеле и, да, ти също, мастър Парменио, ще го придружите. Вашата задача ще бъде двояка. Първо — той вдигна ръка, — да предупредите крал Стивън за опасността. И второ, да намерите Уокън и да го екзекутирате.
Част втора
Англия
Есента на 1153 година
Глава седма
Първо той пристигна в Уолингфорд с голяма армия…
— Зареди, задръж, освободи!
Едмънд дьо Пайен трепна, когато купите на катапултите литнаха напред, изстрелвайки снарядите си над придошлите талази на Темза. Няколко не стигнаха целта. Други се блъснаха в тълпите мъже, струпали се на отсрещния бряг, или, което бе още по-добре — врязаха се в понтонния мост, който войниците на Хенри Фицемпрес се опитваха да построят. Ако успееха, тогава можеха да разрушат крепостта на замъка Гифорд, който крал Стивън набързо бе построил на мястото, където Темза се стесняваше, преминавайки около града и тъмния масив на замъка Уолингфорд.
— Отново! — рицарят-знаменосец с омърляни одежди в червено и златно вдигна меча си и извика на потящите се войници. — Още веднъж преди заник слънце. Дайте на негодниците кървава вечерня, а утре ги разбудете за утринната молитва!
Мъжете се разсмяха и ободриха. Катапултите отново бяха заредени и запяха ужасната си песен, горяща дъга се изви в тъмносиньото небе, вече обагряно в червено от залязващото слънце. Дьо Пайен се облегна на масивната дървена ограда и се загледа отвъд реката.
— Все същото — рече той сам на себе си. — Убийства и смърт! Обичаме това, в кръвта ни е, то е нашата същност.
— На кого говориш?
Дьо Пайен се извърна рязко и видя Изабела Берингтън, застанала пред него. Красивото й лице бе почти цялото скрито от тъмнозелената качулка, обточена с хермелин.
— Милейди, ти не бива да бъдеш тук — Едмънд бързо заслиза по стълбата.
— Глупости, Едмънд! — Тя пристъпи по-близо и красивите й очи загледаха дяволито. — Ричард казва, че врагът никога няма да ни улучи. Ние сме като деца, не е ли така, стоим около воденичния яз, задяваме се един с друг и се дразним, ала не причиняваме вреда.
Сякаш за да подчертае присмехулно думите й, огромен камък излетя от един катапулт на отсрещния бряг и цопна в реката, изстреля пръски вода и ги запрати към издигащата се дървена ограда от колове. Изабела се засмя и се приближи още повече, вкопчвайки се в Дьо Пайен, сякаш бе уплашена. Той хвана ръката й, целуна върховете на пръстите й и я пусна.
— Четири месеца. — Едмънд се извърна, като че ли смутен, и се загледа през двора към големия замък от дърво и зидария. — Четири месеца, откакто напуснахме Светите земи. Никога не съм мислел, че ще се намерим в безопасност, и ето ни сега тук…
Двамата тръгнаха през двора, отнесени за малко в спомените за пътуването от Аскалон до Кипър през Средиземно море, когато бяха минавали през друмища, реки и планински пътеки. Времето беше хубаво, в разгара на лятото, бе имало само няколко бури, а писмата, носещи печата на Монбар, бяха им осигурили удобен подслон и прясна храна в обиталищата на тамплиерите или в цистерианските манастири. Двамата им слуги се бяха разболели и те ги бяха оставили в една болница извън Авиньон. Парменио също бе заболял от треска, беше се мятал и извивал, бълнувайки небивалици, крещейки на латински. Лейди Изабела, с помощта на един лечител, го бе изцерила в бенедиктинска лечебница. През по-голямата част от пътя бяха пътували почти като непознати, бяха се разделяли, качвайки се на различни кораби или заради коне и товарни кончета, които имаха нужда от нова подкова. Когато се виждаха, те се съсредоточаваха върху ежедневните задачи, изправяйки се пред тях, вместо върху онова, което щеше да се случи в Англия. Сега, когато вече бяха тук, като че ли не знаеха как да постъпят.
Изабела и Едмънд спряха пред главната порта, отвеждаща извън замъка. Вече палеха факлите. Ратаи, прислужници и коняри бързаха наоколо, подготвяйки вечерното ястие или нагласяйки конете за през нощта.
— Едмънд?
Той примигна и погледна красивото лице, както често бе правил по време на пътешествието им. Беше омаян от странните й виолетово-сини очи, неугасващата усмивка. Изабела бе пълна със слънчева светлина и радост. Той признаваше пред себе си, че тя бе истинската русокоса дама от легендите: красива, изкусителна, недостъпна, ала заключена в своята сребърна кула с врата, залостена не само от нея, но и от неговите клетви за подчинение и целомъдрие. Напрежението, което нейното присъствие му носеше, често смущаваше деня и тровеше съня му.
— Милейди, извини ме.
— Все мечтаеш — тя се повдигна на пръсти и потупа бузата му с ръка, облечена в ръкавица. — Господарят Беосис и брат ми ме пратиха. Ти не си част от тази война, Едмънд. Орденът на тамплиерите няма да се намесва.
— Ние сме замесени — отвърна й Дьо Пайен, — просто защото сме тук. Трябваше да се уверя, ала в действителност войната тук не е различна от войната другаде. Както и да е — той опита да се разведри, — защо пратиха дама?
— Защото исках да дойда, а имам и придружител — винаги бдителния Майеле — закачливо додаде тя. — Той ни очаква.
Дьо Пайен отведе коня си от конюшнята, уви юздите около ръката си и поведе животното под временната порта над зловонния ров и надолу по склона, където Майеле седеше отпуснато на седлото си, а зад него жребецът на Изабела хрупаше тревата. Последваха обичайните закачки и задевки, докато Едмънд помагаше на Изабела да се настани в седлото, преди сам да яхне своя кон, докато Майеле му изреждаше
