Дьо Пайен и преди го бе срещал. Бозо изглеждаше напрегнат, човек с непрестанно стрелкащи се очи и трепкаща долна устна. Бе нервен, като че не знаеше защо беше призован от Лондон да се срещне с великия магистър, който междувременно бе убит в кървавия сблъсък при стените на Аскалон.
Докато Берингтън мълвеше благодарности към Бозо, Дьо Пайен бързо огледа другарите си. Майеле седеше със сведена глава, притиснал пръсти към повърхността на масата. Парменио зяпаше Берингтън, който чакаше да започне разказа си.
— От самото начало — рече Монбар. — Ричард, ние всички сме братя по кръст, но за някои от нас ти си непознат.
— Роден съм — начена рицарят — в Бруър в Линкълншир като втори син на господар на имение. Служих в свитите на много барони, включително Мандевил, граф на Есекс, преди да реша да отпътувам за Светите земи. Сестра ми — той се усмихна на Едмънд, — се съгласи да ме придружи. В Йерусалим се присъединих към Ордена на тамплиерите. Господарят Трамле ми бе наставник. Както може би знаете, служих в няколко замъка и гарнизона, преди той да ме повика обратно в Йерусалим. Бях провъзгласен за рицар ветеран. Служих под неговите знамена по време на много нападения — той замлъкна и облиза устни.
Монбар стана на крака. Донесе гарафа с вода и чаша, която Берингтън напълни, а после отпи от нея.
— Спомена сестра си — прекъсна го Дьо Пайен. — Лейди Изабела, да, познавам я. Тя не беше ли самотна в Йерусалим?
— Не, братко — Берингтън поклати глава. — Тя отседна с другите дами в бенедиктинския манастир близо до Портата на Ирод. Господарят Трамле бе много любезен. Той дори й предложи малка къща в северната част на града. Тя си имаше своето наследство, а аз се грижех да не й липсва нищо.
— Какво стана в края на отминалото лято? — настоя Монбар и изгледа Дьо Пайен, сякаш бе ядосан от прекъсването.
— Късно през миналото лято — продължи Берингтън — около и вътре в Храма под купола, както и в други части на Йерусалим, бяха извършени ужасяващи убийства. Бяха погубени млади жени, а телата им бяха обезкървени. Да, Йерусалим може и да привлича праведните, ала приютява и обитателите на ада. Първоначално градските управители смятаха, че някой луд е повел своя нечестива война, защото жертвите бяха мюсюлманки, ала сетне бяха убити и франкски жени. Според мълвите смъртта им бе плод на черните науки, магия, вещерство, чародейство. Отправяха се обвинения. Имаше една вещица — Ерикто, говореше се, че била англичанка, пристигнала в града и се отдала на тайното познание. Патриархът и управителят на Йерусалим обявиха награди за залавянето й, ала Ерикто сякаш бе пазена от магии. Рядко я забелязваха, сякаш настина си менеше външния вид, така и не бе заловена. И така — той замлъкна за миг, — според приказките хората я виждали или да посещава, или да се навърта близо край сградите на Храма. Други източници пък намекваха, че Орденът на Храма може да е намесен, и по-лошо — че тайно сборище от магьосници е проникнало в нашия орден. Случаят с Хенри Уокън със сигурност не уталожи слуховете. Беше си спечелил зловеща слава, защото се промъкваше в града, посещаваше домовете на уличниците, продажниците, бордеите, пивниците и баните, посещавани от леки жени. Не беше кой знае какво, не бе достатъчно, та да бъде съден, ала подобни слухове се обърнаха в обвинения срещу ордена, че братята ползвали магия. — Берингтън вдигна ръка. — Разбира се, подобни обвинения срещу нашето братство са били отправяни и преди. Нашите писари и учени изучават тайното познание на евреите и на арабите, а това от своя страна всява смут у някои прелати на Светата Майка — Църквата, ала този път обвиненията бяха сериозни. Името на Хенри Уокън не слизаше от устите на хората. Господарят Дьо Трамле се обърна за съвет към мен като изтъкнат рицар тук, в Йерусалим. Покоите на Уокън бяха претърсени. Той притежаваше ковчежета и сандъчета с тайни чекмеджета и отделения. В тях имаше достатъчно доказателства, за да бъде обесен или изгорен няколко пъти.
— Какви по-точно? — тихо попита Парменио.
— Купи и стъкленици, оцапани с кръв, вещи или скъпоценности, взети от момичетата, книги със заклинания, билки. Уокън отхвърли обвиненията. Трамле обаче настоя той да бъде съден за престъпленията си, макар и не в Йерусалим — скандалът щеше да бъде прекалено голям. Великият магистър искаше да държи всичко
— Да, да, така беше — развълнува се Бозо. — Много се обезпокоих, когато получих призива му. Господарят Трамле ме молеше да извърша внимателни проучвания за произхода на Уокън. И за това как бе постъпил в ордена ни.
— И? — попита Дьо Пайен.
— Много малко открих — Беосис сви рамене. — Хенри Уокън е роден и отгледан в имението Борли в Есекс. Родителите му починали, когато бил малък, и имението било поставено под опека. Когато пораснал достатъчно, Уокън също служил при Мандевил. По-късно предал имението си на нашия орден, към който бе търсил път. Аз го приех. За кратък период бе послушник в Лондон, сетне помоли да бъде пратен в Светите земи.
— Какъв човек беше той? — попита Парменио.
— Набожен, отдаден, добър рицар, но потаен — Беосис вдигна рамене. — Със сигурност не бе сплетник или пък бъбривец.
— Такъв бе и в Светите земи — обади се Берингтън. — Уокън бе затворен в себе си. Е, хранеше се в нашата трапезария — сигурно си го срещал, Майеле.
— Да, няколко пъти. Не се набиваше на очи — Майеле се усмихна. — Не и ако сам не пожелаеше да бъде забелязан. Среден на ръст, русокос, доколкото си спомням, с изключително сини очи, можеше да бъде приятен и любезен, ала много малко съм говорил с него. — Филип направи гримаса. — Знаех, че е от Есекс, че за кратко се е сражавал в гражданската война, ала повечето английски рицари са го правили.
— Ами ти, Дьо Пайен? — попита Монбар. — Ти познаваше ли го?
Едмънд поклати глава:
— Не, милорд. Преминах кратко обучение в Йерусалим и околностите, преди да бъда пратен в Белия замък.
Монбар кимна, посочи към Берингтън и рече:
— Продължавай.
— Уокън продължи да настоява, че бил невинен, ала доказателствата срещу него бяха неоспорими. Господарят Трамле реши, че аз трябва да го съпроводя заедно с двама сержанти до пристанището в Триполи и там да се качим на кораб за Англия.
— Ами Ерикто? — заговори Парменио. — Какво стана с нея?
Монбар разпери ръце.
— В Свещения град бе извършено претърсване. Изглежда, тя бе изчезнала, макар че според мълвите все още се криела в Йерусалим.
Дьо Пайен си спомни страшната фигура, която бе зърнал при отпътуването от Йерусалим към Хедад, ала реши да замълчи сега, както щеше да постъпва и занапред.
— И така, ние напуснахме града — продължи Берингтън — и потеглихме през Йорданската долина към крайбрежието. Стигнахме до Кладенеца на Иаков38, на изток от Наблус. Възнамерявах да продължим пътуването през Самария и да лагеруваме близо до гроба на свети Йоан Кръстител39. Уокън се бе променил. Вече не се държеше като невинен. Започна да прави намеци, че обвиненията са основателни. Не съм съвсем сигурен дали не се хвалеше. Каза, че питае дълбока ненавист срещу крал Стивън и че се надява, когато се завърне в Англия, да има възможност да излее омразата си върху самия крал.
— Какво? — Парменио се отблъсна от масата.
— Така твърдеше — заяви Берингтън. — Че таи омраза, че има кръвна вражда с крал Стивън. Твърдеше, че Орденът няма да го възпре. Че ще бъде освободен, обвиненията — оттеглени, че после той и други имали сметки за уреждане.
— Защо — попита Дьо Пайен. — Защо се е променил Уокън? Ти казваш, че първоначално защитавал невинността си.
