— Не знам — отвърна Берингтън и прехапа крайчеца на устната си, — обаче размишлявах. В Йерусалим той може би е вярвал, че ще успее да опровергае обвиненията, но когато го оковаха във вериги, за да отплава на кораб за Англия, явно е осъзнал, че подобни протести няма да му помогнат. Изглеждаше уверен, сигурен и доста безочлив. Не спомена никого другиго, ала, разбира се, вероятно е имал свои съмишленици в града. И така ние с един рицар тамплиер и двама сержанти — Берингтън разпери ръце — мислехме, че никой бандит не би дръзнал да застраши пътуването ни. Още повече че минавахме и покрай аванпостове и можехме да повикаме помощ.
— Нападнали са ви? — попита Майеле.
— Късно през нощта — отвърна Ричард. — В един оазис близо до Кладенеца на Иаков. Бях сложил постови. Уверих се, че Уокън е все така здраво окован във веригите. Само Бог знае истината, ала тъкмо преди зазоряване ни нападнаха, бяха около двайсетина. Бяха се промъкнали в лагера, не съм убеден дали някой от сержантите не е бил подкупен. Ръкопашната схватка, която последва, бе кървава и свирепа. Аз не отстъпвах, ала нападателите ни бяха добре въоръжени с лъкове, копия, пики и боздугани. Сержантите, без значение кому бяха предани, бяха убити. Опитах се да се добера до Уокън. Знаех, че набегът има за цел да го освободят. Щях да го убия още тогава, на място, ала когато стигнах там, той вече бе изчезнал. Скрих се, а нападателите се оттеглиха. Бях целият в синини и рани. Когато слънцето се показа, открих, че всичките ни запаси и коне бяха отмъкнати. Така погиват могъщите — прошепна той. — Няколко часа преди това бях рицар тамплиер, въоръжен, с броня, яхнал добър боен кон; сега нямах нищо, бях облечен само с ризата си. Не можех да остана там. Направих каквото можах за мъртвите и тръгнах пеш. По-късно същия ден бях нападнат от пустинни скиталци. Скоро те осъзнаха кого са заловили. — Берингтън сви рамене. — Бях предаван от ръка на ръка. Молих ги да ми позволят да пиша на нашия велик магистър в Йерусалим, казвах им, че той ще ме откупи, ала те отказваха. Бях доведен в Аскалон и затворен като роб. Тогава реших да избягам. Скрих се в града, опитвайки се да измисля какво да правя оттук нататък. Отчаяно исках да се върна в Йерусалим — той отново вдигна рамене. — И тогава дочутите от мен слухове се оказаха верни. Крал Балдуин настъпваше към Аскалон. Градът бе обсаден — Ричард кимна към Дьо Пайен. — Нямах друг избор, освен да правя онова, което сте правили и вие — криех се в бедняшките квартали, потулвах се и се молех да дойде избавление.
— Значи Уокън е избягал? — рече Парменио. — Господарю Ричард, преди обсадата на Аскалон вашият велик магистър ни изпрати със заръка при Низам, халифа на асасините в Хедад. Той ни разказа, че Уокън го бил навестил там — Тиери прочисти гърлото си. — Но онзи Уокън, който е отишъл там, е бил само един скитащ просяк. Нима е бил същият мъж, който е организирал такова драматично бягство?
Берингтън въздъхна шумно. Дьо Пайен не се издаде. Беше решил, че така е най-добре. Нямаше да разкрие какво му бе казал Низам — че Уокън е бил целеустремен мъж, зает с кобните си дела. Още повече, че това, което халифът му бе казал, съвпадаше с описанията на Берингтън, според които Уокън бе опасен противник.
— Не знам — отвърна Ричард. — Господарю Парменио, чувал съм за теб. Ти познаваш асасините. Дали са ви казали истината? Дьо Трамле все пак подозираше, че са замесени в убийството на граф Реймон.
— Прочетох отговора на халифа — намеси се Монбар. — Твърди, че той и хората му нямат нищо общо с онова, което се случи с граф Реймон. Предлага Трамле да сложи в ред собствения си дом, преди да се бърка в чуждите. Е, отговорът е дипломатичен, тактичен, пълен с хвалебствия и съпроводен с дарове, ала посланието му бе достатъчно ясно.
Дьо Пайен забеляза, че Тиери е възбуден и измъчван от въпроси. Въпреки цялата подкрепа, която му бе оказал в Аскалон, генуезецът си оставаше загадка. Какво бе търсил в Хедад? Знаел ли е за посещението на Уокън там?
— И защо аз бях пратен в Триполи? — попита Майеле.
— По две причини! — отвърна остро Монбар. — Първо, защото си англичанин. Беше срещал Уокън, може би щеше да го познаеш. Второ, ти си побратим на Дьо Пайен.
— Признавам — разпери ръце Едмънд, — че се съмнявах в мотивите на великия магистър да ме прати в Триполи и после в Хедад.
— Не, не — Монбар поклати глава. — Господ да дари покой на Трамле. Понякога той постъпваше глупашки, можеше да бъде много самонадеян и прибързан, ала те ценеше, господарю Едмънд. Ти беше пратен при Низам първо, защото беше в Триполи, и второ — като знак за почит — твоето име е почитано не само от християните, но и от нашите врагове.
— Ала е имало кръвна вражда — обяви Парменио — между Низам и семейството на Дьо Пайен. Трамле го е знаел.
— Да, знаеше, и това е другата причина, поради която прати Едмънд. Той знаеше всичко за кръвната вражда — знаеше, че лорд Юг по време на набезите бил пощадил живота на жената на Низам и на детето в утробата й. Знаеше, че Дьо Пайен ще бъде в безопасност в Хедад, че никаква беда няма да го сполети. Това беше знак за доверие. Едмънд, по някакви причини семейството ти никога не е говорило с теб за враждата. Трамле сигурно е узнал това и не би ти разкрил истината, освен ако ти не бе отказал да отпътуваш. В края на краищата той обаче знаеше, че ти ще бъдеш в безопасност там.
Помещението потъна в тишина. Всички седяха заслушани в звуците, долитащи отвън: ревът на рог, цвиленето на кон, чаткането на копита, виковете на слугите, смеховете около кладенеца, откъдето вадеха вода. Дьо Пайен се вгледа в Монбар. Великият магистър изглеждаше измъчен и изнурен. Едмънд се зачуди какво от всичко това бе истина. Дали Уокън беше вещер, магьосник, чародей? Възможно ли бе да е опитал с лъжа да се освободи от обвиненията, ала след като го бяха арестували, да е показал истинската си същност? Онова, което бе казал Берингтън, имаше смисъл. Много малко бяха хората, които дръзваха да нападнат тамплиерски пратеници, и със сигурност не биха посегнали на рицар тамплиер и двамина сержанти. Навярно Уокън бе имал последователи в града, мъже и жени, верни на него, както федаините бяха предани на Низам. Ами Парменио, каква бе неговата истинска роля? Защо Дьо Трамле, а сега и Монбар, бяха приели генуезеца в тайния си съвет? Дали той бе виновен за онази арбалетна стрела отвън Аскалон? И все пак, като си помислеше, онази стрела явно бе пусната по-високо, а Парменио бе спасил живота му в града. Ами Берингтън, Майеле и Уокън? Те имаха доста общи неща помежду си. И тримата бяха английски рицари, бяха се сражавали в гражданската война на страната на противниците на крал Стивън, зачислени в свитата на онзи Мандевил, графа на Есекс. Дьо Пайен бе изказал на глас мислите си. Берингтън се усмихна, а Майеле само сви рамене.
— Едмънд — каза той с лениво безразличие, — не крия в тайна миналото си. Бих се за Мандевил, както и Берингтън за известно време, също и Уокън. Само три имена измежду хилядите други. Помни, че Мандевил бе въвлечен в бунта заради неправдата, извършена от крал Стивън, не че нас това ни интересуваше. Ние се биехме като наемници. Много мъже го правеха. В края на краищата единствено Храмът се опита да защити името на Мандевил и да му устрои подобаващо погребение.
— Ала Уокън е различен. Той е говорел за кръвна вражда с крал Стивън.
— Ти ме познаваш, Едмънд. Аз наблюдавам и се надсмивам, ала мъже като Уокън хранеха дълбока преданост към Мандевил. Те винят крал Стивън за смъртта на графа — крал, чиито ръце са опетнени с кръвта на техния господар. Ти не си ли съгласен, Ричард?
Берингтън кимна и тупна по масата.
— Много английски рицари се сражаваха за Мандевил — съгласи се той. — За мнозина това бе обикновена служба, ала за някои… е, то бе различно, неповторимо. И наистина, когато Уокън започна да се разкрива в действителност, стана ясно, че тази преданост не е само спомен, а го вълнува и сега. Той дори наричаше крал Стивън убиец, който трябвало да плати за престъпленията си.
— Достатъчно за това засега — заговори Монбар. — Събитията в Англия ме тревожат, ала се надявам, Едмънд, че за момента онова, което чу тук, е успокоило тревогите ти и тези на другарите ти. — Великият магистър пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Ти и Майеле бяхте пратени в Триполи, за да закриляте граф Реймон, защото този благородник бе дочул слухове, че го дебне опасност. Споделил това с великия магистър и помолил за помощта му. Дьо Трамле, обезпокоен заради бягството на Уокън и заради изчезването на Берингтън, те изпрати като израз на доверие — наследника на великия лорд Юг. Теб, Майеле, прати, защото можеше да разпознаеш Уокън. В действителност ние не знаем кой наистина организира покушението, но нашият велик магистър, Господ да дари покой на душата му, все още бе силно разтревожен. Реши да изпрати и трима ви в Хедад, за да получи уверенията на асасините, че не са
