вдигна се плътна пушилка и щом тя се поразнесе, отдолу се показа дупка, висока и широка около девет стъпки. Дьо Трамле дотича обратно при тях, вече с нахлупен шлем на главата, и с меч, разсичащ въздуха, посочи чакащите тамплиери и им изкрещя да го последват. Едмънд бе бутан и блъскан около кулата, когато заедно с останалите, вдигнали щитове срещу залповете, валящи от стените, се втурнаха към очакващите ги стълби и се изкачиха в зеещия черен отвор, където прахта и пушекът се кълбяха като мъгла, а мъжете се хвърлиха вътре, задъхани и пъшкащи. Донесоха им мехове с вода, които бързо бяха изпразнени, сетне вече се запромъкваха вътре, вдигнали щитове пред себе си, с извадени мечове, бронирана тълпа от около четирийсет мъже, промъкващи се по протежението на настлан с камъни проход, в който пълният мрак бе разкъсван единствено от мъждукащите лампи и горящите факли.
— Влезли сме в някакво помещение! — възкликна Парменио. — Сигурно сме в прохода, водещ извън кулата. Ние…
Следващите му думи заглъхнаха, когато група мъже се появи сякаш от нищото и препречи пътя им. Тамплиерите дадоха воля на гнева и страха си, втурнаха се напред в дива схватка, мушкайки и налагайки. Мъже, притиснали раните си, падаха на колене, крещейки. Земята стана хлъзгава от кръвта. И ето че пробиха, вече бяха вън от кулата и гълтаха студения нощен въздух. Забързано заслизаха по стълбище, продължиха през калдъръма към уличките, отвеждащи към града. Зловещ тътен отекна зад тях. Парменио стисна ръката на Дьо Пайен. Тамплиерът опита да се отърси от него. Все още бе заслепен от кръвопролитния сблъсък в прохода, където мечът му бе рязал плът, а горещата кръв на враговете му бе шуртяла върху тялото му; все още преследван от свирепи тъмни лица, въртяща се стомана, вонята на кръв и пот, всепроникващата смрад на изгорено.
— Едмънд, Едмънд, насам!
Бяха слезли от стълбището. Тамплиерите се подредиха в дъга, готови да напреднат. Дьо Пайен чу да викат името му, а Парменио го дърпаше, буташе го по калдъръма. Едмънд се запрепъва. Не знаеше защо, но се почувства заразен от ужаса на генуезеца. Стигнаха началото на някаква алея, студен ветрец повя през нея и вледени потта му. Тиери го дърпаше за щита.
— Едмънд, Едмънд, за Бога, свали го!
Дьо Пайен остави щита си да падне, а меча — да се изхлузи от дланта му. Махна и шлема си и като сомнамбул свали бронята си, въпреки че Парменио съскаше предупреждения за опасност. Погледна отвъд каменната площадка. Останалите тамплиери, около трийсетина, се бяха скупчили във формата на кръг, не на дъга, с притиснати един до друг щитове. Шепотът на генуезеца успокои разстроеното му от битката съзнание. Бяха сами, откъснати. Едмънд си спомни втория трясък на зидарията. Стените се бяха срутили, затрупвайки дупката, тамплиерите отвън вече не можеха да им се притекат на помощ. До тях продължаваха да долитат далечните шумове от сражението. Нападението щеше да бъде отблъснато и после турците щяха да се разправят с врага вътре.
Дьо Пайен гледаше с ужас. Великият магистър и неговите лейтенанти, които бяха предвождали атаката, осъзнаха, че бяха впримчени в капан, че не можеха да се върнат, а по-нататъшното настъпление щеше да бъде гибелно. Малкият строй се стегна още повече — кръг от стомана и притиснати щитове. Чуха се викове и крясъци. Дьо Пайен понечи да тръгне натам.
— Глупаво! — прошепна Парменио. — Глупаво — повтори после, — отново смърт без смисъл!
Той сграбчи Едмънд, дръпна го назад и двамата останаха да наблюдават. Появиха се застрашителни светлинки. Полетяха факли, сенките се раздвижиха. Градският гарнизон, изненадан от свирепата атака, не можеше да повярва на това, което се бе случило. Бризът отнесе отслабващите звуци на повсеместното нападение. Франките от външната страна на стените се оттегляха. Още факли бяха запалени и хвърлени към чакащите тамплиери. Дьо Пайен се облегна на покритата с мръсотия стена, когато силен франкски глас начена
Хвърлиха към тях още факли. Пеенето стана напрегнато, израз на силата на мъжете, запращащи своето непокорство в лицето на сигурната смърт. Тамплиерите никога не биха се предали. Нямаше да молят за милост и такава нямаше да им бъде дарена. Стрели просъскаха през въздуха, докато сенките се движеха, и затракаха върху щитовете, бойният вик
Турците оглеждаха телата. От време на време проблясваше стомана и се чуваше задавен звук, когато довършваха ранените. Безжизненото тяло на Бернар дьо Трамле бе измъкнато, разсъблечено и провесено на желязна кука на една стена. Тържествуващи, турците затанцуваха, ликуващи, че са заловили и убили великия магистър на Ордена на Храма. Писнаха фанфари. Градски сановници, облечени в дрехи в червено и бяло, забързаха през площада, за да огледат мъртъвците. Бяха дадени заповеди. Под висящото тяло на Трамле бяха сложени факли. Дьо Пайен зърна рошавата червена коса на някога гордия си покровител, неговото тяло бе изцапано с кръв от зеещите рани на главата му, шията и корема. Сега и останалите тела биваха разголвани и обесвани, а дрехите и доспехите на тамплиерите бяха събрани в един кош.
— Ще ги провесят през парапетите на кулите. — Дъхът на Парменио бе горещ върху лицето на Едмънд. — Същото ще направят и с труповете. — Дьо Пайен трепна, когато върхът на камата на генуезеца се опря в меката му шия. — Господарю Едмънд — прошепна Парменио, — сега не е времето за смели, благородни подвизи. За тази нощ претърпяхме достатъчно такива. Не бъди глупак. Ако се разкриеш, и двамата ще умрем, при това бавно, така че ела с мен.
Едмънд последва Парменио дълбоко в мрака, сетне спря и се обърна. Не можеше да тръгне, не още, трябваше да види това. Телата на мъртвите тамплиери, вече голи, бяха завързвани с въжета и подготвяни да бъдат влачени през града. Тръбачите вече разпространяваха вестите из улиците, барикадирани заради нападението. Аскалон се съживяваше, и това се чувстваше дори и в тази зловонна алея. Запалваха се лампи, отваряха се врати и капаци на прозорци. Парменио сграбчи плаща на Дьо Пайен, шлема и бронята и ги напъха в купчина боклук, сритвайки мръсотията върху тях. Викна глас, остър и раздразнен. Генуезецът отвърна на същия език, после стисна ръката на Едмънд и го изблъска в мрака.
Следващите няколко дни се подвизаваха като просяци. Парменио накара тамплиера да се престори на ням, докато двамата се приютяваха сред гъмжащите легиони на бедняците в Аскалон, които денем се прокрадваха в сенките, а нощем изпълзяваха оттам. Парменио, опитен с езиците, играеше ролята си, хленчейки и молейки се. Изпросваше или крадеше хляб, гниещи плодове, канчета с вода и веднъж дори пълен мях с вино. Никой не ги притесняваше. Още повече, че градът се вълнуваше от вестите за отблъснатото нападение, за убийството на великия магистър на Ордена на Храма, говореха за трупа му, както и за труповете на другарите му, обесени голи над стените. Жителите ликуваха, че всички, които бяха проникнали вътре, бяха намерили смъртта си.
Дьо Пайен имаше чувството, че живее насън. Срамът, че не бе загинал заедно с Трамле, скоро изчезна. Всъщност, мислеше си той, великият магистър се бе отнасял злонамерено към него, а нахлуването в града бе прибързано и зле подготвено. Зачуди се какво ли се бе случило с Майеле. Парменио му бе казал, че техният събрат е бил зад тях, така че той или бе убит при атаката, или бе извадил късмет да се оттегли. Водеха тези разговори шепнешком в ъглите на мръсни ниши. Колкото до другото, трябваше да оцелеят. Тиери продължи да упражнява занаята си на просяк; бе ненадминат актьор, който можеше хем да отмъква храна, хем да представя себе си и спътника си като още двама бедняци в този град на просяците. Освен това той слушаше внимателно брътвежа по пазарищата и претрупаните тържища. Знаеше, че труповете на тамплиерите били извлечени през града, вързани за опашките на коне, преди да бъдат обесени извън бастионите. Това
