Тамплиерът магьосник

Дьо Пайен погледна надясно. Майеле, стиснал дръжката на преградата, го гледаше объркано. Нямаше и следа от Парменио. Едмънд поклати глава.

— Капаните на гибелта ме обкръжават — зашепна той, — дълбоката паст на смъртта се е раззинала.

Това не бе животът, за който бе копнял. Низам беше прав. Всичко бе заблуда, илюзия: нямаше ги паладините в бели одежди, възседнали бързи жребци, нямаше припяване на псалми в хладната сивкава светлина на зората, нямаше истинско приятелство или другарство. Това бе по-скоро долина на смъртта, ивица земя, осеяна с ями и капани, които той трябваше да избегне. И Дьо Пайен бе решен да успее.

Стигнаха подножието на склона, който отвеждаше към лагера. Горещ бриз облиза прахоляка. Разнесоха се викове да се помага на ранените, хора с носилки се втурнаха напред и натовариха покосените, завличайки ги обратно като омачкани чували. Трима сержанти донесоха ракитени кошове, пълни с отсечените глави на враговете, които после бяха набити в гората на колове, на фона на воплите на гайдите и предизвикателните викове, отправени към стените на Аскалон. Мъже сваляха панталоните си и правеха неприлични движения, осмивайки защитниците на града. Враговете отвърнаха. Мощният тътен на тимпаните екна над кървавите останки от битката. Вдигнаха черен флаг. Някакви фигури се раздвижиха по стената и отвън увисна грозд от голи тела, които се мятаха и танцуваха, докато примките се стягаха около шиите. Франките отговориха. Затворниците бяха избутани отпред, съпротивляващи се, разголени, набити живи на коловете. Кръв се проля отново, носеха се сърцераздирателни крясъци. Мишеловите и лешоядите кръжаха ниско и отлетяха в очакване на мършата.

Дьо Пайен тръгна към вонящия лагер, олюлявайки се. Щом стигна шатрата си, дръпна платнището и се свлече върху купчината завивки и чували, служещи за легло. Образи, спомени и мисли нахлуха в душата му като пясъчна буря: как се извърна да пресрещне нападателите си там, в Триполи; циничния поглед на Низам; прикритостта на Дьо Трамле, лукавите му, изучаващи погледи. Попипа малката кесийка, висяща около врата му, в която бе скрит кодът, даден му от Низам. Беше му невъзможно да разбере смисъла на арабските цифри, ала подозираше каква тайна крият те. Нима Дьо Трамле знаеше за кървавата вражда между асасините и семейството на Дьо Пайен и нима нарочно го бе пратил в Хедад, за да бъде убит? Нима и в Триполи бе нарочен да бъде погубен? Ала защо?

Разтревоженият Парменио го събуди от потния му унес. Дьо Пайен се взря към платнището на шатрата — навън светлината отмираше, а вечерният бриз разнасяше благодатна прохлада. Ехтеше скърцането на въжета, трополенето на колела, писъкът на осите, викове и крясъци, острото припукване на камшик.

— Какво става?

— Обсадната кула е готова. — Парменио замлъкна заради тръбенето на фанфарите. — Едмънд, великият магистър ни вика. Скоро ще започне голямото нападение към Портата на Йерусалим. Всички са свикани под знамената.

Проклинайки и мърморейки, Дьо Пайен се надигна. Все още облечен в ризницата си, той бе натъртен и подгизнал от пот, изгаряше от жажда, с лепнещи устни и леко подут език. Сграбчи кожения мех, наплиска лицето си и накваси уста. Влезе Майеле. Двамата рицари затърсиха мечовете, шлемовете, щитовете и камите си, сетне последваха Парменио навън — генуезецът изглеждаше малко нелепо с шлема си с форма на гърне, нахлупено на главата му. Събраха се при поставката за снаряжението и олтара пред поръбената със злато шатра на великия магистър. Бернар дьо Трамле се бе изправил в една каруца, над която се вееха свещените флагове на ордена. Настоя на висок глас за тишина. Сержантите въдвориха ред. Огромната шестетажна обсадна кула, отворена отзад, а отпред и от двете си страни отрупана с волски кожи, накиснати в оцет, тежко спря. Дьо Пайен се огледа и забеляза обсадните навеси, требушети и катапулти; зад тях стояха бойните талиги, изпълнени с гърнета с катран, бали слама, вълна, въжета и стърготини, подготвени за запалване. Миризмата на масло и смола уплътни въздуха. Парменио беше прав: нападението в прохладата на вечерта щеше да бъде страховито. Дьо Трамле потвърди това, като обясни как всички големи обсадни машини на франките, чудовища, наречени с имена като „Лошия съсед“, „Мъст Господня“ и „Адови огньове“, били поверени на тамплиерите. Щяха да направят пробив в Портата на Йерусалим или близо до нея и да организират защитна линия, докато останалите франки нахлуваха вътре. Беше открито слабо място в укрепленията и тъкмо върху него щяха да се съсредоточат.

Речта на Трамле бе посрещната с рев на одобрение, последван от зова на тръбите. Черно-белите знамена и знаци на ордена бяха тържествено развити и благословени, димът от тамяна се заиздига на плътни сиви облаци. Запяха химн и завършиха с победната бойна песен на ордена, възхвала на Бога — „Non nobis, Domine, non nobis“. Бойните рогове ревнаха. Множеството на тамплиерите сформира широк и дълъг строй със стрелци по фланговете. Наченаха марша си, вървейки през местността, която Дьо Пайен в себе си наричаше „земята на тежката сянка“. Той все още се чувстваше слаб след първата атака, тялото го болеше, а коремът му се бунтуваше като врящ казан. От двете му страни Майеле и Парменио бяха потънали в собствените си мисли. Поспряха за миг, за да пийнат вода и да освободят оръжията в ножниците си. Сетне бяха готови. Огромните военни машини изкачиха наклона със страшен трясък и се затъркаляха нататък към стените на Аскалон. Едмънд погледна бляскавото зарево на очакващите ги врагове. Дим се издигаше от огньовете, загряващи катрана, маслото и другите запалителни материали. Виждаха се и върховете на балистите и катапултите, черни на фона на небето. Хладината на вечерта сега бе заменена от вихрещия се пясък, раздигнат от напредването на тамплиерския строй към Портата на Йерусалим. Бяха защитени от внушителната обсадна кула, търкаляща се отпред. Крещяха се заповеди. Мъже с орлови погледи донесоха, че защитниците били хвърлили през стените дебела плетеница от въжета за предпазване от кулата. Дьо Пайен стисна меча и щита след издаването на последните повели. Нападението щеше да бъде измамно. Трамле бе набелязал като истинска и основна цел тясната странична врата в кулата до Портата на Йерусалим. Щурмът по-рано през деня бе донесъл вестта, че тази врата била отслабена и било възможно да бъде разбита. Дьо Пайен опита да се разсее, като извика при себе си още мирни спомени: разходките с Теодор из горите на Ливан, описанията, които дядо му даваше за различните дървета и храсти, възхитен от величавостта на миртата или силата на дъба.

Писък го изтръгна от унеса му. Сега обсадната кула и другите бойни машини бяха близо до стените. Вечерното небе бе обгорено от проблясването на пламъци, стълбове дим и зловещо оранжево зарево, когато защитниците отприщиха огнена буря срещу настъпващия враг. Чуваха се скърцането на въжета, съскането на изстреляните снаряди, а камъни, слама, катран и парцалени топки се разбиваха около тях, сякаш огньовете адови бяха разцепили земната кора. Мъжете измираха с хиляди по ужасяващи начини: подпалени, изгорени, покосени от стрели, камъни или летящи късове метал. Писъците, крясъците и бойните викове призоваха огнени сцени от пъкъла. В очите на Едмънд те вече не бяха хора, а същества на мрака, струпани в своята бронирана мощ, готови да убиват, грабят, завладяват.

Бойните машини на франките се примъкнаха по-близо, запращайки залп след залп срещу стените горе. Най-сетне обсадната кула стигна портата и се блъсна в дебелата завеса от въжета. Тамплиери се катереха по стълбите вътре в кулата, готови да подкрепят мъжете, които вече се биеха на двете платформи на върха. Ала Дьо Пайен и другарите му бяха отвън; защитени от кулата, те можеха само да наблюдават ужасите на нападението. Мъже се извиваха, окъпани в масло, погълнати от огън, който стапяше телата им, така че броните и плътта ставаха едно. Войници, заслепени от торби с вар, се олюляваха, бягайки назад, само за да бъдат покосени от стрели или камъни. Сякаш от небесата на земята падаха тела и отскачаха. Стълби биваха отрязвани или разрушени от изблиците на пращящия гръцки огън. Спусна се задушлива чернота. Вихреше се пушек. Майеле проклинаше глупостта на Трамле, а покрай обсадната кула строителите домъкнаха таран, с който да блъскат стената отдясно на страничната врата. Портата бе залостена отвътре, ала в зидарията бяха забелязали слабост, някакъв недостатък при построяването й. Дьо Трамле, със свален шлем, крещеше на онези на третия етаж да блъскат вратата, докато таранът, скрит под покрива си като под щит, удряше с грохот стената. Сега нападението се бе пръснало и от двете страни на Портата на Йерусалим. Обърканите защитници не знаеха на коя страна да се обърнат, а Бернар крещеше заповедите си. Дьо Пайен, спотаен в сенките, можеше единствено да наблюдава, напрегнат и уплашен пред лицето на смъртта и разрушението, вихрещи се около него.

— Deus Vult! Deus Vult! — бойният вик приветства гръмовния трясък на камъните и зидарията.

Стената до страничната врата бе разбита и срината и от мястото се сипеше огромна лавина от отломки,