— Нищо подобно, ваша светлост — прекъсна го Мърдак. — Вашият баща се поправи. Той умря като истински християнски воин в битката при Рамала. Вижте, Мандевил — той бе прокълнат. — Дьо Пайен се озърна към Майеле, който му се усмихна и му намигна. — Мандевил — повтори Мърдак, — самозваният граф на Есекс, клетвопрестъпник, богохулник, вещер…
— Детски приказки — намеси се Майеле.
— Правел е черни жертвоприношения — настояваше на своето Мърдак. — Ти, Майеле, си се сражавал за Мандевил.
— Както и аз за кратко време — заяви Берингтън, — както и много рицари, които сега лагеруват край замъка Гифорд. Нали така, ваша светлост?
Стивън кимна в съгласие.
— Така е, така е — измърмори той. — Мандевил си спечели зловеща слава. Той плячкосваше манастири и абатства. — Кралят посочи към Берингтън. — Значи си се сражавал известно време за него и си напуснал отвратен. Така ли? — Ричард се усмихна утвърдително. — Сега си спомням — продължи Стивън, — че ти си спечели име на най-почтен рицар. Монасите в Или твърдяха, че си ги защитил от графа. Ала — кралят вдигна бокала си — някои от другите били същи дяволи.
— Половината от свитата ми — пошегува се Юстъс — сякаш са слуги на сатаната. Не се боят ни от Бог, ни от човек. Ваша светлост — той направи жест по посока на архиепископа, — вие знаете това. Мандевил беше велик граф, бе воин. Хиляди се стичаха под знамената му.
— Както и много чародеи, магьосници и вещици.
— Някога Мандевил бе мой най-пламенен и предан поддръжник — вметна кралят. — Направих ужасна грешка. Затворих го, защото бе набеден за заговор срещу мене. Мандевил се разбунтува.
— Той ограбваше църкви — Мърдак премина на латински. — Оплячкоса големи манастири като Рамзи и Или в мочурищата на Източна Англия. Ваша светлост, той умря отлъчен, с тяло и душа, прокълнати да отидат в ада, и затова ковчегът му все още е провисен на вериги от едно дърво в онова гробище в Холбърн. Орденът на Храма трябва да внимава — Хенри Мърдак изгуби вид на набожен духовник — сивкавото му лице имаше безмилостно изражение, а на устните му изби пяна.
— Ваша светлост, ваша светлост — успокои го Нортхемптън, нетърпелив да разсее напрежението, — много мъже се сражаваха за Мандевил и за другите велики лордове. Сега Уокън е опасността. Той питае лоши чувства както към короната, така и към собствения си орден. Тамплиерите се отнесоха с него като с отстъпник. Нашите гости са тук, за да го издирят. И така — той потупа по масата, — служителите в съкровищницата и архива направиха подробно проучване, ала откриха много малко за Уокън освен факта, че е притежавал имението Борли в Есекс…
— Махай се! — викна Юстъс на един прислужник, който бе отворил вратата. Принцът скочи на крака, грабна чиния, пълна с кокали, и я запрати към вратата.
Кучетата на краля, които се бяха настанили край един мангал, веднага скочиха и се сборичкаха шумно за кокалите. Юстъс грабна войнишкия си колан и отиде при тях да ги бие, ала Санлис го хвана за ръката, сетне му заговори тихо и внимателно го настани обратно на стола отдясно на баща му. Дьо Пайен наблюдаваше напрегнато. Юстъс бе прекалено сприхав, дали не страдаше от умствена болест? Спомни си дочутите истории, че макар крал Стивън да се радваше на популярност, някои духовници — и по-специално архиепископът на Кентърбъри и светият отец, бяха дали ясни указания Юстъс никога да не бъде коронясван като негов истински наследник. Папата бе непреклонен по този въпрос, решен да прекрати гражданската война. Ако Стивън спечелеше, тогава навярно Юстъс можеше да бъде коронясан, ала ако кралят бъдеше разгромен, военните трофеи и короната на победител щяха да идат при Хенри Фицемпрес. Изучавайки лицето на принца с изписано по него гняв, бялата пяна по устните му и скоростта, с която изпразваше чашите с вино, Дьо Пайен разбираше нежеланието на лордовете да служат на такъв господар. Юстъс можеше и да има слава на безстрашен в битка, ала…
Майеле го докосна по ръката:
— Беосис? — прошепна той.
Английският магистър се беше полуизправил, като че притеснен от избухването на Юстъс. Той стискаше масата и плъзгаше спускаше ръка между корема и гърдите си. Лицето му бе посивяло, капчици пот бяха избили над веждите му, очите му се изцъкляха, бе отворил широко уста в опит да поеме дъх. Дьо Пайен наблюдаваше с ужас как Бозо размахваше ръце, докато се давеше и задушаваше.
— В името на Бога! — ревна Юстъс.
Останалите гости се размърдаха, а Беосис се строполи на земята, разтърсен от свирепи гърчове — ръцете и краката му се мятаха, а главата му се блъскаше в пода. Смущението нарасна. В трапезарията се втурнаха слуги. Извикаха лечителя на приората, ала на Бозо вече не можеше да се помогне. Приорът дойде, когато магистърът на английския орден се сгърчи за последен път. С нахлупена качулка и епитрахил около врата, свещеникът бързо помаза умиращия мъж и произнесе с висок шепот опрощаващите думи на последното причастие. Парменио отиде до стола с облегалка от черна кожа, на който бе седял Беосис. Взе бокала за вино и водната чаша и ги подуши, сетне сбърчи нос и остави бокала настрана. Седеше и гледаше как Бозо умира, докато приорът довършваше работата си.
— Удар? — попита Юстъс.
— Отрова! — Парменио вдигна бокала. — Зловредна и зловонна.
Дьо Пайен отиде при тях и вдигна чашата. Бе полупразна. Забеляза мъничките зрънца на някакъв прах, смесен с утайката, помириса я. Хубавото червено вино бе силно, ала имаше и по-остра нотка, като на лекарството, което веднъж му бяха дали, докато имаше треска. Бутна чашата настрани. Кралската свита, разтревожена от вестите, се изсипваше в приората, нахлуваше в трапезарията, а Юстъс викаше на хората и им заповядваше да излязат.
— Каква отрова? — Стивън не се бе помръднал от стола си.
— Каква отрова? — повтори и приорът, бършейки ръцете си с кърпа, взета от близкия леген за умиване. Махна към Парменио и лечителя, които изследваха всяка гарафа, чаша и стомна на масата. — Ваша светлост, в нашата лечебница има всякакви билки. Градините ни изобилстват от минзухари, беладона, напръстник, двуцветна момкова сълза…
— Кой може да го е направил?
Приорът и лечителят вдигнаха рамене и поклатиха глави. Юстъс разгневено им махна да си ходят. Когато те си тръгнаха, принцът повтори въпроса си.
— Небеса! — възкликна Майеле. — Ако знаехме кой е виновен…
— Седях отляво на Беосис — Юстъс продължи, сякаш въобще не бе чул Майеле. — Ти — той кимна към Изабела — отдясно на него.
— Той не е ставал от мястото си — отвърна генуезецът. — Ръката му постоянно бе на бокала. Никой не се е доближавал до него.
— С изключение на слугите — заяви Филип. — Бях срещу него. Заклевам се, че никой не се е доближил достатъчно близо, че да сложи отровата в чашата му.
— Да — Парменио вдигна собствената си чаша, помириса я и отпи.
Юстъс забърза към вратата и завика приора, а Тиери поклати глава.
— Който и да е виновникът — промълви той, — отдавна е изчезнал, убеден съм.
— Трябва да наредим да отнесат трупа — заяви Берингтън.
„Беосис ли бе нарочената жертва?“ — запита се Едмънд. Или бе станала грешка? Нима кралят бе този, който трябваше да изпие отровата, или може би принцът, или Бозо бе убит заради положението си?
— Нашият орден — Дьо Пайен изказа гласно тревогите си, — владенията ни в Англия. Кой ще бъде сега магистър?
— Аз — Берингтън сви рамене. — Аз съм най-опитният рицар. Ще отнеме време да се свика съветът в Англия и още повече време, докато известим великия магистър в Йерусалим.
Той взе плащ от една закачалка на стената. Дьо Пайен му помогна да покрие трупа на Беосис. И в живота лицето на Бозо не бе хубаво, ала сега то бе изкривено в гримасата на ужасна смърт: очите бяха полузатворени, жълтеникави изпочупени зъби се виждаха в зяпналата уста, пяна се стичаше по брадичката му.
Приорът, повикан повторно от Юстъс, сега влезе отново в трапезарията. Бе уплашен — едва ли можеше да помогне дори с обяснението кои слуги какво поднасяха. Кралят прекрати разпита и нареди трупът да бъде
