Едмъндс — величествено абатство, построено от светлосив камък, разположено зад високи стени, с добре запасени хамбари, езерца, където се въдеше риба, овощни градини, плевници и външни постройки. Място на мир и хармония с окъпан в слънчева светлина затворен двор и градина, пълна с разкошни, цъфнали розови храсти, чийто аромат се стелеше тежко в следобедния въздух.
Абатът прояви благоразумието да посрещне Юстъс на пътя, отвеждащ към стражевата кула при главната порта. Съпровождан от мъже, понесли кръстове и кадящи с тамян, както и от псалтове, всички облечени в бяло, той изнесе кратка проповед на латински, приветствайки младия принц, ала и внимателно настоявайки войската му да се настани в нивята и ливадите отвън. Юстъс, който седеше пиян в седлото си, се съгласи. Той и най-приближените му спътници, включително тамплиерите, бяха въведени в абатството и настанени в покои в къщата за гости, изградена от сив камък. Дьо Пайен получи тясна стая. Рицарят веднага свали доспехите си, подреди малкото си вещи и настоя да се срещне със спътниците си в малката розова градина отвън. Беше ужасно огорчен, изтормозен и ядосан, и двамата с Парменио скоро се скараха с Берингтън заради онова, което се случваше.
— Бандити — викна Дьо Пайен, давайки воля на гнева, който го гризеше отвътре. — Не сме нищо повече от престъпници, които опожаряват ферми и воденици, за Бога!
Парменио закима ожесточено в знак на съгласие. Откакто бяха напуснали Уолингфорд, той бе станал още по-потаен и затворен.
— Е? — настоя Едмънд. Майеле просто се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква несподелена шега. Изабела седеше на покрития с чимове парапет и разглеждаше гривните, които красяха китката й. — Защо? — Дьо Пайен изкрещя на Берингтън. — Защо сме тук? Тези грабежи? Ние сме тамплиери, не
Парменио отново се съгласи с него. Майеле се извърна, а Изабела покри лице с ръце.
— Нямаме избор, Едмънд, ти знаеш това — Ричард отиде до него и стисна рамото му. — Както ви казах и преди, ние донесохме ужасяващо предупреждение на краля. Нямаше как да пренебрегнем молбата му — отказът да придружим неговия жесток син щеше да навреди на интересите ни.
Дьо Пайен понечи да спори, ала в края на краищата не му остана друго, освен да се примири. Като се върна във варосаната си бяла стаичка, той приседна на крайчеца на леглото и се втренчи в пъстрия гоблен на стената, изобразяващ мъченията на свети Едмънд.
— Заблуди — прошепна той, спомняйки си думите на Низам, — преследваме заблуди. Каква е действителността? Уокън или нещо друго?
Сетне се съблече, легна в постелята и се унесе в сън, все още чудейки се какво трябваше да бъде сторено. По-късно през деня го събудиха. Светлината, нахлуваща през стреловидния прозорец, вече бе приглушена. За момент той не можа да осъзнае, че по вратата се тропаше и Парменио викаше името му. Сетне си припомни къде се намираше и припряно надяна дългата си туника, нахлузи ботушите, грабна колана с меча и остави стрелите. Генуезецът, който дишаше тежко, му махна:
— В името на свети Едмънд, ела. Принцът…
Дьо Пайен последва Тиери извън къщата за гости, двамата заобиколиха и влязоха в двора, където Юстъс с изваден меч крещеше на абата, който стоеше непоколебимо пред него, поклащаше глава и се прекръстваше от време на време, за да се защити от явното богохулство на принца. Берингтън и Майеле стояха вляво от него. Изабела, която до сега бе седяла на ниската каменна ограда, стана и се доближи до Едмънд с пръст на устните.
— Принцът — прошепна тя — иска да изпразни хамбарите на абатството.
— За Бога! — изрева Юстъс и размаха юмрук срещу абата. — Ще си получа запасите, които ми се полагат.
Той хукна нанякъде, сипейки заплахи, крещейки на застаналите в сенките на двора Мърдак и Нортхемптън да го последват. Сетне спря, извъртя се, стисна дръжката на меча, прибран в украсената със сърма ножница, и се втурна обратно към духовника. Дьо Пайен почти извади собствения си меч, Парменио попипа камата си, а Берингтън забърза напред, докато принцът напредваше застрашително. Игуменът не се помръдна, стиснал с ръка кръста на гърдите си. Юстъс спря, изгледа го ядно, после ненадейно избухна в смях. Потупа абата по рамото, отстъпи и направи подигравателно движение, наподобяващо благословия. Нортхемптън и Мърдак също дойдоха бързо, ала настроението на Юстъс вече се бе променило.
— Спокойно, милорди — викна той. — По-късно в моите покои ще проведем съвет в тесен кръг.
Той им махна да се оттеглят, сетне хвана за ръка игумена и го поведе през двора, говорейки му меко, сякаш бяха най-близки побратими.
Дьо Пайен наблюдаваше как се отдалечават, все още положил ръка на дръжката на меча си. Берингтън и останалите тръгнаха нататък.
— Принцът е луд — прошепна Едмънд. — В името Божие, Берингтън, Майеле, в каква бъркотия попаднахме. Всеки храст е заплаха. Всяка дума може да е проклятие. Черен дим на фона на синьото небе. Къщи и колиби, горящи като клади в това море от зеленина.
— Затова напуснахме Англия — заговори тихо Изабела. — Едмънд, това, което виждаш, не е така жестоко като онова, което ние видяхме.
—
— И ето ни и нас — поклати глава Едмънд, — би трябвало да преследваме магьосник, който изглежда не по-истински от блатно привидение. Трябва да си тръгнем. Беосис е мъртъв, убит. Трябва да се върнем и да известим великия магистър за случилото се. Това е непоносимо.
— И Монбар ще рече — каза Берингтън, — че не сме изпълнили заръките му. Че сме застрашили целите на тамплиерите в Англия. Не забравяй, Едмънд, че сме тук, именно защото той ни изпрати.
Дьо Пайен погледна към Парменио. Генуезецът стоеше с ръце на кръста, вперил поглед в земята.
— Какво да правим? — промълви тамплиерът.
— Какво да правим? — повтори като ехо Парменио. — Не е чудно, че светият отец в Рим не иска Юстъс да бъде коронясан, както не го искат и много английски епископи. Ще следваме безмилостния мъж с жестоко минало и кратко бъдеще. — Той вдигна поглед. — Разбирам те, Берингтън, ала и Едмънд е прав. Не можем вечно да препускаме по английските пътища и да търсим Уокън.
— Ала сигурно сме близо — заяви Ричард. — Смъртта на Беосис го доказва.
— Нищо не доказва — сопна се Дьо Пайен, — с изключение на това, че някой отрови Беосис.
Лицето на Берингтън се изопна, а очите му се присвиха още повече. Той поклати глава.
— Как бе убит Беосис? Някой видял ли е някого да се навежда и да сипва тази зловредна отвара във виното му? Ако имаше нещо такова, някой все щеше да забележи. Не, той бе убит по много ловък и хитър начин, от Уокън или някой от последователите му. — Берингтън помълча, после продължи: — Възможно е Уокън да е виновен. Ала ние сме тук, за да попречим някому да навреди на короната. — Ричард пое дълбоко дъх. — Ако такова нещо стане и ние се провалим, тогава може би ще помислим да се оттеглим. Но дори и така да се случи, смъртта на Беосис създава нови проблеми. Не мога да напусна нашите владения в Англия по време на такъв смут.
Дьо Пайен тръгна през двора. Спря пред издялана в стената фигура на гущер и се вгледа в нея — влечугото пълзеше по стъбълцето на един крин нагоре към цвета, всяко листенце от който представляваше човешка душа. До него надничаше чудовище с муцуна на прасе и маймунски уши. Повеят разнесе слабите звуци на арфа и млад, чист глас запя възхвала на Девата.
— Трябва да изчакаме — извика Берингтън, — трябва да изчакаме още малко. Принцът трябва да се завърне в Лондон, в Уестминстър. Дотогава може и да сме изпълнили дълга си.
Дьо Пайен само сви рамене в съгласие. Излезе от манастирския двор и отиде в църквата на абатството, където се наслади на съкровищата й и най-вече на една картина, изобразяваща петнайсетте предзнаменования, които според свети Йероним щяха да предшестват Страшния съд. Драматични, ужасяващи душата събития, обрисувани с живи цветове: продънването на планините; прииждането на огромните талази; звездите, падащи от небесата, разбиващи се на земята, обгърнати от пламъците на пъкъла. След това Дьо Пайен посети и параклиса на Светата Дева и параклиса на света Ана. Постоя малко там, преди да излезе и да тръгне по обрамчената с дървета пътека към „Малкият рай“ — градинка, наредена в концентрични кръгове, пълна с прелестни и разнобагрени цветя. Седна на парапета, покрит с чимове, пред малък фонтан, изваян във формата на пеликан, заровил човка в перушината на гърдите си, от който
