някому, а в писмата му се казваше, че сега бил въвлечен в сложни преговори с Хенри Фицемпрес. Той даде и подробни наставления на тамплиерите как да се погрижат за тялото на сина му, което трябваше да бъде отнесено с цялата подобаваща тържественост в семейната гробница в абатство Фавършам в Кент, където бе погребана и майката на Юстъс.
В абатството и сред хората на принца се ширеше мълвата, че вторият син на Стивън — Уилям от Булон — щял да бъде следващият пряк наследник. Няколко дни по-късно провъзгласяването на примирието между Стивън и Хенри Фицемпрес пропъди тези слухове. Двамата владетели бяха положили важни клетви. Стивън щеше да остане крал, а Хенри Фицемпрес щеше официално да бъде осиновен като негов наследник. Плъзнаха догадки. Със свъсено от тревога лице Берингтън свика другарите си, за да обсъдят вестите. Майеле иронично отбеляза, че смъртта на Юстъс едва ли бе могла да се случи в по-удобен момент, нито пък тази на пламенния привърженик на Стивън Нортхемптън, пък какво оставаше да се говори за ужасната болест на архиепископа на Йорк, който бе на смъртно ложе. Всички неохотно се съгласиха, че загадъчният и потаен Уокън бе осъществил най-успешно отмъщението си срещу Стивън и неговото семейство. Ненадейната промяна вече се усещаше. Абатът бе пратил вестоносци, които да отнесат поздравленията му на принц Хенри. Берингтън рече, че и той ще постъпи така, за да спечели благоволението на новия владетел за Ордена на Храма.
— Приключихме тук — заяви им той.
— Приключихме ли? — излая в отговор Майеле.
— Размислих над онова, което Едмънд каза преди време — рече Ричард. — Какво повече можем да направим? Аз мога да продължа с издирването на Уокън. Предлагам Едмънд и Парменио да бъдат пратени обратно в Светите земи, за да отнесат писма на нашия магистър в Йерусалим, описващи събитията тук. Аз ще остана, за да организирам делата на Храма, да се свържа с отделните братства и — той се усмихна леко — да се присъединя към всички останали, като поднеса почитанията си на новата звезда, изгряваща на източния небосклон.
— Ами аз, братко? — попита Изабела. — Ако желаеш, мога да съпроводя Едмънд… — Дьо Пайен остана мълчалив, потънал в мисли. Изкушаваше се да се съгласи с казаното от Берингтън, ала му бе и неприятно, че го използваха като вестоносец. — И аз мога да отпътувам — повтори Изабела.
— Ако пожелая да замина — отвърна Едмънд.
— Ако той трябва да замине — додаде Парменио.
Бяха насядали в градинката „Малкият рай“. Генуезецът се изправи рязко на крака, очевидно неспокоен.
— Братко? — въпросително рече Берингтън.
— Не съм ти брат — отвърна Тиери. — Аз, ние, ти, Едмънд, ние всички заедно имаме заръка да заловим Уокън и злосторниците, които са се присъединили към сборището му, както и да ги убием до един. Това са заповедите на великия магистър.
— Но — отрони Берингтън — аз мога да продължа с търсенето. Майеле може да ми помага. Преди време и двамата с Едмънд заявихте, че искате да заминете. Мислех, че това ще е добро решение.
— Това бе преди — ядно отговори Тиери. — Чудехме се дали Уокън е пристигнал в Англия. Сега вече знаем истината. Сами станахме свидетели на злодеянията му. Още повече че Стивън все още е крал. Известихме го защо сме дошли тук. Трябва ли сега някои от нас да се оттеглят, защото Уокън успя? Не мисля, че крал Стивън ще се примири с това. Сега обстоятелствата са още по-сериозни. Ако бяхме отпътували преди тези убийства, това щеше да бъде приемливо, ала сега сме задължени да останем. Кралят дори може да не ни позволи да заминем. Както и да е, аз няма да се върна, не още. — Парменио погледна Дьо Пайен. — Едмънд — помоли го той, — в Аскалон спасих живота ти. Сега те моля — ние трябва да останем, поне за малко.
Дьо Пайен бе заинтригуван от разпаленото настояване на генуезеца и убеден от думите му, затова кимна в знак на съгласие. Дълбоко в сърцето си той също таеше възмущение от начина, по който Берингтън бе започнал да се разпорежда. Вярно бе, че преди време беше изказал желание да се върне в Светите земи, ала това беше под влияние на гнева. Сега Юстъс и Нортхемптън бяха мъртви, а Мърдак умираше. Не трябваше ли те да бъдат отмъстени? Сега бе прекалено късно да си заминат. Ричард като че ли се канеше да спори, ала вместо това само направи гримаса и премина към други въпроси като запасите и необходимостта да се завърне в Лондон, за да събере постъпленията от хазната на тамплиерите. Срещата свърши и всеки от тях се отправи в различна посока. Дьо Пайен опита да въвлече Парменио в разговор, ала генуезецът само измърмори, че бил казал достатъчно засега.
Дните отминаваха. В средата на септември тамплиерите, в пълно снаряжение, придружиха телата на принца и Нортхемптън до абатството Фавършам за тържественото им погребение. Присъстваха както кралят, така и Хенри Фицемпрес. Хенри бе червенокос, с червендалесто лице, масивно телосложение и дълги ръце като на роден майстор на меча. Едната си ръка държеше на камата, а другата бе отпуснал на рамото на един много висок и блед духовник с тъмна коса, за когото Берингтън шепнешком обясни, че бил Томас Бекет — духовник, добре познат в Лондон и в Кент. Крал Стивън ги посрещна на малката веранда на църквата в абатство Фавършам. Поздрави ги студено, въпреки че тонът му омекна, когато лейди Изабела поднесе искрените си съболезнования. Той обяви, че те са направили необходимото, за да закрилят сина му, ала добави, че трябвало да отидат в Лондон за празника на Изповедника52 в средата на октомври, когато щели да имат възможност да обяснят пред великия съвет какво всъщност се бе случило.
На следващия ден те се върнаха в Бери Сейнт Едмъндс. Берингтън се зае с подготовката на отпътуването им за Уестминстър. Изабела му помагаше, а Майеле бе ползван като вестоносец. Дьо Пайен, оставен сам със себе си, кръстосваше абатството. Братята започнаха да го приемат като кралски гост, другар монах от друг орден. Едмънд полагаше големи старания, за да се почувства като у дома си в този просторен дом на молитвите. Той самият често прекосяваше дворовете, мълвейки молитви. Влизаше в дългия тъмен неф на църквата и се присъединяваше към монасите в библиотеката или в скрипториума, където техните ценни ръкописи се прикрепяха с вериги към полираните плотове за четене. Бъбреше си с хронистите на абатството, които седяха с подострени пера, с току-що пригладени веленови53 пергаменти и мастилници, а големите им писалища бяха претрупани от ножове за пергамент, восък, съдинки с бои и навити на рулца панделки. Ходеше заедно с монасите в църквата за утринните молитви и за последованията в останалите часове. Потопил се бе в ежедневието на абатството и дори помагаше, когато можеше, в конюшните и ковачниците, като използваше такива сгодни случаи, за да разпитва за обстоятелствата около смъртта на принца. В края на краищата не откри нищо ново. Братята шушукаха, че смъртта на Юстъс била дело на свети Едмънд, който наказал принца за греховете му. Те мърмореха и за Парменио — че генуезецът все си пъхал носа в смъртоносните събития, които се бяха случили в тяхното абатство, и че много странял от тях.
Дьо Пайен нямаше как да не се съгласи. Парменио се бе отчуждил от спътниците си и често не идваше в трапезарията на дома за гости. Берингтън и Майеле говореха за това, ала пренебрегваха Парменио, сякаш той вече не бе част от тяхната група, раздразнени от неговото негодувание срещу желанията на Берингтън. Изабела започна да се държи по-студено, а брат й се отдаде на делата на тамплиерите, и денем и нощем бе посещаван от вестоносци и пратеници. Ричард сподели с тях подозрението си, че Уокън вероятно се криел в Лондон, и им заяви, че ще отпътуват за града колкото се можело по-скоро, за да подновят издирването. Междувременно други дела изискваха вниманието му.
Дьо Пайен се питаше дали да не почне да следи Парменио, ала отпъди идеята като непочтена. Генуезецът си имаше свои работи и Едмънд реши, че няма какво да бъде направено, преди да се преместят в Лондон. Вместо това, поразен от красотата на местността, той започна да язди из пътеките и да навлиза в близката гора, за да се наслаждава на постепенната промяна от буйна зеленина към букет от кафеникаво и златисто, която настъпваше с идването на есента. Беше удивен от постоянното оживление, от разлюляваната шумяща папрат, когато лисици, зайци, катерички и всякакви други твари си проправяха път през нея, търсейки храна или дебнейки се една друга. Горският балдахин над главата му винаги преливаше от песните на пърхащите птици, а около пътеките витаеше мрак, в който великанските дървета растяха много близо едно до друго и изненадващо се разделяха, за да отстъпят място на обливани от слънцето полянки, изпъстрени с диви цветя. Бързоводните тесни ручеи оживено бълбукаха, събирайки се в езерца и вирове.
