от тази злина. Малка отплата за спасителите ти.

Дьо Пайен се изправи. Един от селяните внимателно взе седлото от ръцете му, а друг — оглавника. Тамплиерът отвори кесията си, изтръска останалите вътре монети и медальони с образите на светци и ги сложи в ръцете на свещеника. Сетне внимателно се вгледа в спасителите си — горски хора, облечени в опърпани зелени и кафяви туники, привързани с въже на кръста, с груби сандали и гамаши, предпазващи глезените и краката им. Неколцина от тях бяха млади, възрастта на други той не можеше да прецени заради дългите им черни коси, рошавите бради и мустаци. Усмихваха му се и бърбореха нещо на свещеника.

— Благодарят ти. Те винаги те следват, когато идваш тук.

— Защо?

— Ще ти обясня — рече Джон мрачно. — Тези деца бяха примамка. Но ти се отнесе много мило с тях. Ела. — Той хвана Едмънд за ръката. — Ще те придружим до портата на абатството.

Върнаха се по пътеката. Свещеникът описа селската църква и как я бил поправил, разказа за стенописа, който подготвял, за да онагледи сцени от Библията и най-вече Страшния съд.

— Само Бог знае какво ще се случи на този ден. Сега ме чуй — той заговори бавно, наблягайки на всяка дума. — Както казах, знаем за принца. Разбрахме за смъртта му и за смъртта на останалите. Ние също сме угрижени, тамплиере. В нашите гори се появиха мъже, непознати, опасни нощни птици, тъмни странници, въоръжени, с постоянно спуснати качулки. Те лагеруват тук и наблюдават абатството.

— Някой идвал ли е да се срещне с тях?

— Не мога да кажа. Нощем само виждаме огньовете им, подушваме пушека. И един от енориашите ни ги е срещнал.

— Какво?

Свещеникът спря, викна на горските хора, които се оттеглиха назад.

— Тръстън — пак викна той.

Млад мъж пристъпи напред — държеше копие в една ръка и сопа в другата. Джон му заговори, Тръстън отвърна и погледът му се откъсна от лицето на тамплиера.

— Какво ти каза? — попита Дьо Пайен. — Чух името Уокън.

— Тръстън е опитен бракониер — измърмори свещеникът. — Не се е родил заекът, който той да не може да улови. Дълбоко в леса има развъдник, източник на прясно месо. Тръстън бил там. Впримчил в капан три или четири заека — достатъчно храна за енорията ми. Когато си тръгвал, двама странници се появили от сенките. Били любезни, ала му наредили да им даде месото. Тръстън, разбира се, не можел да откаже, ала според обичая на гората той попитал за имената им. Един от мъжете отвърнал, че името му е Уокън, че искал единствено месото и че след това Тръстън можел да си върви по пътя.

— Уокън. — Дьо Пайен се взря в селянина. — Сигурен ли си?

Свещеникът преведе въпроса, ала Тръстън бе упорит и продължи енергично да кима с глава и да повтаря името.

— Странното е — Джон се усмихна на Дьо Пайен, — че Тръстън попитал какво е името и на другия мъж и онези му отвърнали, че е същото. Има и още нещо. — Свещеникът направи знак, че трябва да продължават напред, и махна на енориашите си да го следват. — Всякакви мъже бягат насам, бандити от градовете и селата. Някои се присъединиха към нас. Мнозина не оцеляват, ала тези непознати със сигурност се справят. Като цяло не ни закачат, както и ние тях. Много рядко ги срещаме, ала наскоро, през изминалия месец, нещата се промениха.

— Как?

— Девойки — прошепна той, — и млади жени, поне три на брой, просто изчезнаха през последната седмица. Е, това не е така изненадващо. Някои от младите ни мъже и жени се уморяват от горския живот и бягат в градовете и селата, ала сега беше различно. Те си имаха семейства, любими, една от тях бе сгодена и щеше да се омъжва. А накрая просто изчезнаха като скреж под слънцето.

Дьо Пайен потисна потръпването си, като си спомни историите за другите такива злокобни изчезвания в Йерусалим.

— И не бяха открити трупове?

— Тамплиере, огледай се. Можеш да погребеш телата на цял град в тези лесове и никога да не намериш и един гроб. Но за да отговоря на въпроса ти, ние не мислим, че тези девойки са избягали. Нещо ужасно им се е случило.

— И мислите, че е възможно странниците да са виновни?

— Може би — свещеникът поклати глава. — Дори за теб се съмнявахме. Наблюдавахме те как яздиш из гората, затова и пратихме трите деца. Моите енориаши — сухо додаде той — те дебнеха през цялото време. Deo Gratias — слава на Бога, те също те и спасиха.

— Откога си тук, отче?

— О, поне от четиринайсет лета. Защо?

— Чувал ли си за големия бунтовник Мандевил, графа на Есекс?

— О, да, този демон.

— Защо го наричаш така?

Свещеникът замлъкна и погледна към небето.

— Чувал съм историите за него, че бил вещер, магьосник, ала това не е истина. Мандевил бе като останалите велики лордове — алчен за богатство и земя. Той извърши отвратителни богохулства, завземаше манастири и абатства, оплячкосваше свещени места. Като се зае с това, той привлече множество тъмни души — мъже, които тънеха във всякакви пороци. Аз съм пастир, тамплиере. Работата ми е да се грижа за душите. Знаеш ли какво мисля аз? — Той погледна през рамо към Дьо Пайен. — На нас, хората, душите ни са като господарски къщи в имения, обсебвани от ангели и демони. И ние всички избираме кои да вземат превес. Както и да е — свещеникът въздъхна, — чухме историите за последователите на Мандевил. Някои от тях бяха затънали в грехове, изпълняваха кръвожадни ритуали, наслаждавайки се на онова, което вършеха. Виж само принц Юстъс. Чухме за дивия му поход през графствата. Какъв шанс имат моите енориаши срещу конници с брони, въоръжени с мечове и арбалети? Те връхлитат в някое село и правят каквото си искат, няма пристав или управник, който да им се опълчи. Мирът в кралството бе разбит. Много хубаво е, че крал Стивън и Хенри Фицемпрес размислиха.

Групата им стигна края на гората и се приближи към къщата на стражата при портата на абатството. Свещеникът взе седлото и оглавника от хората си и продължи сам с Дьо Пайен напред. Спря край малкия подвижен мост над тесния ров.

— Тамплиере, нека Господ бъде с теб — рече той, подаде му такъмите и си тръгна.

Драматичното завръщане на Дьо Пайен в абатството предизвиква стъписване сред братята. Парменио, Майеле и Изабела бързо дойдоха при него. След като Едмънд увери монасите, че не бе пострадал, групата им се събра в трапезарията на къщата за гости и той набързо описа на другарите си нападението, докато изучаваше лицата им и особено изражението на Тиери, който изглеждаше притеснен. При завръщането си Дьо Пайен незабавно бе попитал вратарите и пазителите на портата дали някой от спътниците му е напускал абатството и те го бяха уверили, че никой не е излизал. Като поразмисли, той заключи, че не бе възможно за толкова кратко време някой злосторник да напусне „Сейнт Едмъндс“, да се промъкне из гората, а после да го издебне, за да го убие. И все пак предпочиташе да е осведомен. Можеше да загине в лесовете. А нима и извън Аскалон не се бе случило такова нападение, когато Парменио бе с него? Нарочно не им разказа за горските деца или за подробностите от срещата си със свещеника, но им обясни за странниците в гората, които до един се наричали Уокън.

— Може би това име са си избрали — рече Парменио. — Много често се приема името или титлата на главатаря на някоя група. Хората от свитите на лордовете също правят така.

Берингтън и Майеле се съгласиха с него.

— Едмънд — започна Ричард, — докато те нямаше, получихме вести, дойде пратеник от Есекс. Според мълвата Уокън слязъл на брега на полуостров Колвас близо до Оруел — самотно устие, недалеч от имението на Уокън в Борли. Навярно е искал да избегне пристанищните надзиратели и управители, а на чуждестранно пристанище е лесно да се наеме кораб, пиратски кораб, който да акостира и да превози него и останалите до някоя самотна местност на брега на Есекс.

— Ала как е успял? — настоя Дьо Пайен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Парменио.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату