След това Дьо Пайен, Майеле и Парменио се прибраха в ордена, където трябваше да изчакат свечеряването, когато се върнаха Изабела и Берингтън и започнаха да разказват за краля и благоразположението му към тях. Тази вечер донесе нова промяна в събитията. Берингтън отново повдигна въпроса за възможността Уокън да бъде оставен на ловците на глави и търсачите на богатство. Дьо Пайен, който обаче си спомни как бе нападнат, защити намерението си. И така, беше решено Берингтън да остане на поста си като магистър на ордена в Англия. Майеле щеше да му помага и да работи като негов пратеник при останалите братства. Парменио и Едмънд щяха междувременно да продължат с издирването на Уокън.
Дьо Пайен захвърли пръчката, която дялкаше, и внимателно заобиколи тисовото дърво и неговия ужасяващ товар. Ричард и Майеле често идваха тук — привлечени от тази страховита гледка, или за да отдадат почести на мъртвия лорд, Едмънд не знаеше кое от двете. Двамата мъже все още вярваха, че Мандевил е бил несломим военачалник. Те твърдяха упорито, че покойният граф не трябва да бъде държан отговорен за някои от хората, които му бяха служили. Парменио също идваше тук, но Дьо Пайен забеляза, че Тиери стоеше надалече и не се приближаваше много. От друга страна, генуезецът бе станал по- приятелски настроен и всъщност търсеше компанията на Едмънд. Той дочу някакъв звук и се обърна. Парменио стоеше зад него с ръка на камата.
— Какво има? — Дьо Пайен отиде при него. — Дори тук ли се страхуваш от нападение? Защо си хванал камата си?
Генуезецът вдигна ръце и се усмихна:
— Когато дяволът е наблизо — той потупа дръжката на ножа с формата на кръст — моля Бог и ангелите му да ме закрилят.
— От какво? — настоя Едмънд. — Защо, Парменио? — Той се наведе и доближи лице до лицето на генуезеца. — Защо си така упорит, защо си така предан на тази задача? Ето те тук, в чужда страна, на далечно място. Ти си като куче следотърсач, което не може да бъде отклонено от миризмата.
— Ти си същият.
— Аз съм тамплиер. Това са дела на тамплиерите. Ти си генуезец, далече си от дома. Защо се вълнуваш от тези неща? Защо не се прибереш?
— Той е бил дявол — Парменио не отвърна на въпросите му и посочи към висящия ковчег. — Пращал е съгледвачите си по тъмна доба, за да намират домовете на богаташите, за да може после той да ги плени, да ги хвърли в тъмниците и да иска тежки откупи за тях. Превел е сбирщината си с лодки нощем през мочурищата и превзел манастира на Рамзи, изненадвайки братята тъкмо след като са били отслужили утренята. Прогонил ги и напълнил обителта с войници. Ограбил е свещени предмети, реликви и одежди. Превръщал такива места в укрепления.
— И други са правили същото.
— Старият Мандевил е постъпвал и по-лошо — не се съгласи Парменио. — Той е превръщал Христовите църкви в леговища на обирджии, светилищата на Бога са ставали обиталища на дявола. Привличал е най- лошите вещици и магьосници, кръвопийци и поклонници на демони. Отвратителни мерзости са били извършвани толкова много, че самите стени на църквата кървели.
— А тези слуги на сатаната? — попита Дьо Пайен. — Убивали ли са те?
— О, да, вземали са пленници, невинни, които никога повече не били виждани — онези, които се криели в близките тресавища, чували ужасни писъци.
— Явно добре познаваш делата им — каза Едмънд. — Но да се върнем на въпроса ми, на който ти никога не отвръщаш — защо всъщност си тук, Парменио? Ти се появи като ангел на отмъщението в онази църква в Триполи. Оттогава насетне вървиш по стъпките ни като гладно куче. Участваш в битки, гладуваш, страдаш от жажда, излагаш се на опасностите на пътуването — защо?
— Също като на теб, Едмънд — отвърна бързо Парменио, — тази задача ми бе поверена. Ще я доведа докрай — Дьо Пайен бе готов да го засипе с въпроси, ала после си спомни как генуезецът го бе спасил в Аскалон. — Както и да е — Тиери махна с ръка, — тук има един човек, който иска да те види. Казва, че ще говори само с тамплиер.
— Къде е Майеле?
— По работа на Берингтън — отговорът на Парменио бе саркастичен. — И преди да ме попиташ, нашият благороден господар и красивата Изабела отново са в Уестминстър. Кралят е запленен от тях. — Той се усмихна. — Особено от прелестите на красивата дама. Да — Тиери се засмя подигравателно, — тегобите и мъките на вдовството, а, Едмънд? — Генуезецът се обърна и поведе Дьо Пайен към имението на тамплиерите. Минаха по настлания с каменни плочи коридор, после покрай стаите от двете му страни. Тъкмо преди да стигнат изхода, Парменио спря. — О, между другото — прошепна той през рамо — тя пак се върна, тайната ти обожателка.
Дьо Пайен примижа от раздразнение. През последните няколко дни една млада жена — вратарите твърдяха, че била куртизанка, скъпоплатена куртизанка, се бе навъртала около главната порта. Веднъж тя бе успяла да доближи Парменио и да го помоли да я срещне с Едмънд.
— Е? — попита генуезецът. — Едмънд отвори очи. — Разбираш ли — усмихна се Тиери, — тя не иска да се срещне с друг тамплиер, само с теб!
— Ще трябва да чака. А кой ли е пък този? — Мъжът, който го очакваше в преддверието, се изправи, когато те влязоха. Дьо Пайен направи знак на двамината сержанти да се оттеглят. — Е? — попита той.
Непознатият бе млад мъж, гладко обръснат, с честно лице. Беше спретнато облечен в тъмнозелена туника, спускаща се до коленете му над кафяви чорапи и меки чисти ботуши. Мантията на раменете му имаше качулка, която бе свалена и разкриваше пясъчноруса коса.
— Говоря нормански френски. — Гласът на странника бе нисък и благовъзпитан. — Служа в съвета на града, Мартин Фицозбърт се казвам. — Той облиза устни и повдигна нацапаните си с мастило пръсти.
— И какво искаш, писарю?
— Наградата за живия Хенри Уокън, или поне част от нея. — Какво?
— Чуй ме — избъбри Мартин, — целият град знае за обявлението. Аз работя в съвета. Помагам за преписването на книжата, провъзгласяващи някои хора за извън закона. Обичайна работа е — той разпери ръце. — Ние, писарите, имаме орлов поглед за бързата печалба. Около сградата на пристава се събират ловците на глави, майсторите в залавянето на крадци. Те плуват в същите мътни води, в които и ловуват: безделници, досадни просяци, лъжци от всякакъв вид, бандити, хора, търсещи убежище, нощни птици и мрачни скиталци. — Той поспря за малко, сетне продължи: — Мортевал, уелсецът, е най-добър в цял Лондон. Той дойде в архива след литургията тази сутрин. Твърдеше, че знае за Радикс Малорум58.
— Кое? — Едмънд едва не се изсмя. — Коренът на всички злини?
— Прословут магьосник, продавач на любовни билета и отвари — заяви Фицозбърт. — Сам е признавал участието си в много сборища, които имали вземане-даване с вещици и подобните тям. Мортевал вярва, че Радикс ще знае истинското място, където са Уокън и неговото сборище.
— Как, защо? — запита остро Парменио.
— Защото Радикс знае всичко за тези неща.
— Защо тогава не го хване и не го доведе тук?
— А, той така и ще направи, господарю — тънко се усмихна Мартин, — но първо ще следи отблизо Радикс. Той се навърта в една гостилница, „Светлината в мрака“, в бедняшките махали близо до Куийнсхайт59 — място, обитавано от покварени хора и всякакви злосторници. Мортевал е уверен, че днес, след удрянето на камбаната за вечерната молитва, Радикс ще се срещне с някой важен човек. Платил е за по-голяма стая, а готвачите в гостилницата са много заети. Мортевал мисли, че ако нахлуем там, може и да изненадаме Уокън и пасмината му. Но иска голяма част от наградата, както и аз. — Писарят спря, когато Дьо Пайен вдигна ръка. — Аз няма да отида там сам.
— О, не — Парменио се съгласи с него.
— Двамината ти сержанти — Мартин посочи към тях.
Дьо Пайен се озърна към Парменио, който кимна в знак на съгласие. Тамплиерът забърза към собствената си стая. Нахлузи ризницата си и тъмния плащ, под който затегна войнишкия си колан с меча и камата в ножниците им.
Малко по-късно, съпровождан от двамата сержанти и ехото от пожеланията за късмет на Парменио, той
