последва Фицозбърт извън голямата двойна порта на Храма по улиците и алеите, отвеждащи към реката. Дьо Пайен не бе обикалял из Лондон. Берингтън го бе предупредил, че след нападението в гората трябва да бъде по-благоразумен и предпазлив. Без съмнение тесните улички и канавките, по които минаваха сега, бяха не по-малко опасни от някоя самотна горска пътека. Земята бе осеяна с дупки. Тясна вада, пълна с димяща мръсотия, течеше по средата на улиците. Табели с всякакви ярко изрисувани знаци висяха опасно близо над главите им, докато вратите и кепенците на жилищата от двете им страни се отваряха и затваряха с непрестанно тряскане. Неизчезващата воня от купчините с боклуци бе силна като онази в Йерусалим, а шумът и бръщолевенето — така пронизителни, както из пазарищата на Свещения град. Липсата на цветове обаче бе стряскащо различна. Вятърът бе станал студен и минувачите бяха увити в плащове и смъкнали качулките над лицата си. Сламените покриви тежаха, напоени от неотдавнашния дъжд и от тях се стичаше влага, която мокреше гредите на горните етажи, стичаше се по дървените кепенци и покриваше с ръжда железните решетки. Под този ръмеж се щураха безцелно кокошки, гъски, кози и прасета. Уличните кучета ровеха из купчини боклук, прогонвайки жълтеникавите раирани котки с кехлибарени очи и препречвайки пътя на талигите, конете и товарните кончета.
Фицозбърт ги поведе покрай сергии, отворени пред разни къщи, надзиравани от търговците и техните многобройни чираци, които се стрелкаха като дяволчета от ада. Гостилници, сергии с пайове, пивници и продавници за ейл се радваха на процъфтяваща търговия, тъй като хората бързаха да избягат от гмежта на мръсните улици. Тук-там редиците на къщите се разделяха и в пролуките се виждаха хилави крави, които пасяха оскъдната тревица, или някоя малка църквица с мръсни стъпала и тесни прозорци, опитваща се отчаяно да привлече вниманието на минувачите със звън на камбани или с проповедите на свещеника от външен амвон.
Скоро преминаха и покрай мрачните стени на затвора Нюгейт. Пред тежките порти, обсипани с железни гвоздеи, бяха издигнати позорният стълб и стегите, заети с ежедневните върволици от жертви: мъже и жени, заловени от стражите или приставите, чакаха да бъдат оковани в стегите, за да бъдат наказани и охулвани, докато бъде удовлетворено правосъдието. Фицозбърт изреждаше списъка с престъпления, докато вървеше до Дьо Пайен, а двамината сержанти се движеха зад тях. Животът в Лондон бе жесток, помисли си тамплиерът. Отминаха Лъдгейт, минаха покрай замъците Монфише и Бейнард, където бяха изправени бесилките, всяка от които окичена с ужасната си жертва. Повечето от труповете гниеха, поклащайки се на мръсни въжета, а под тях играеха окъсани деца. Един бръснар, чиято купа разливаше кървава пяна, предлагаше подстригване, бръснене или вадене на развалени зъби. Неговите крясъци заглушаваха гласа на облечения в бяло цистериански монах, който опрощаваше греховете, докато трима злосторници, върху чиито дрипи бяха забодени заповедите за смъртно наказание, бяха свалени от затворническата талига, се гърчеха, обесени на яките клони на един бряст. Важни лордове и дами, възседнали конете си с богато украсени сбруи, минаваха оттук, а конярите и хората от свитите им бързаха зад тях. Яздеха, недосегаеми и незасегнати от това, което ги заобикаляше, сякаш обточените им с хермелин наметала, тъмните одежди и дебелите кожени качулки създаваха непробиваема стена между тях и останалата част от човечеството. Тук и там членове на гилдиите в сини и жълтеникави одежди държаха под око различни сергии. Сановници от съвета, внушителни в своите алени дрехи и бляскащите си накити, също минаваха оттук с лица, по които бе изписано съзнанието за собствената им важност. Около тях се тълпяха мъже в ливреи, готови да задоволят и най-малките им капризи.
— Лондон означава търговия — прошепна Фицозбърт и Дьо Пайен кимна в знак на съгласие.
Всичко бе за продан — от вълнени стенни драперии до испански ботуши, фини стоманени игли и украсени със сърма одежди, пайове от змиорки и комати подсладен квасен хляб, вино от Гаскония или кожи от мразовития Север. Тежко и горко на оногова, който не спазеше заповедите на глашатаите, за чието изпълнение следяха стражите на пазара. Всички прегрешения се наказваха по бързия начин. Пекари, които лъжеха и продаваха по-малко, биваха привързвани към талиги с наръч слама под задните им части и влачени из града. Майстори на ейл, които мамеха купувачите си, сядаха в коритата за водопой на конете с камъни за точене, провесени на шиите им. Продавачките на риба, които освежаваха остарял улов, трябваше да клечат, приковани за стълб с гниещата стока, закачена под носовете им. Уличници, заловени да се предлагат, биваха проводени под шума на гайди до стола на някой бръснар, където грубо избръсваха главите им, а лицата им цапотеха с животински тор. Ако хванеха свещеник с жена, той биваше принуждаван да язди неоседлан кон, обърнат към опашката на животното за забавление на околните, тъй като духовникът падаше непрестанно и отново трябваше да бъде качван на коня.
Дьо Пайен усещаше суетнята и насилничеството наоколо, където бедняци, просяци, търговци и постоянните обитатели на улиците се движеха сред водовъртежа на тълпата. Той и Фицозбърт навлязоха в широк път и тръгнаха по него покрай величествените измазани в розово имения на богаташите, в плетеница от улички и тунели, изпълнени със стрелкащи се сенки. Следваха завоите на уличките, а къщите надвисваха над тях, докато стигнаха малък площад. В центъра му някакъв луд изпълняваше див танц пред статуя на светец покровител. В едната си ръка побърканият държеше главня, а в другата — дървен чук, с който удряше в пламъците и така създаваше дъжд от искри. На отсрещната страна на площада се намираше „Светлината в мрака“ — неприветлива гостилница, издигната от измазани греди върху каменни основи. Вратата бе охранявана от главорези със сопи, които обаче се дръпнаха и ги пуснаха да влязат вътре, където миришеше на лук и гранясало сирене. Светлината бе слаба, кепенците на прозорците — затворени. Дебели лоени свещи горяха и димяха, наредени върху обърнати бурета и каци, които играеха ролята на маси. Едно джудже в сива престилка се засуети около тях, а грозноватото му лице изглеждаше още по-зловещо на треперливата светлина. То се втренчи нагоре към Дьо Пайен, после се вгледа във Фицозбърт, който се приведе и му прошепна нещо. Джуджето захихика, прикрило с ръка устата си. Едмънд потисна внезапен пристъп на страх, а двамата сержанти, които също бяха неспокойни, откопчаваха ножниците на мечовете и камите си, втренчени в тъмнината. Дьо Пайен не можеше да покаже уплахата си, която бе като злъч в стомаха му, като смрад в ноздрите. Тъкмо щеше да се извърне, когато друга фигура се плъзна меко като котка по пода, покрит с рогозки.
— Приятели, привет, моето име е Мортевал — мъжът спря в светлината. Сипаничавото му лице бе озарявано от малки хитри очи. Той прокара пръстите на ръцете си, облечени в ръкавици без пръсти, през дългите кичури на мазната черна коса, окръжаваща брадатото му лице. — Тамплиере — новодошлият протегна ръка, но Дьо Пайен задържа своята на дръжката на меча, а Мортевал сви рамене и посочи тавана, — гостите ни пристигнаха. Мастър Мартин ще ни води.
Глава десета
Многобройна орда от врагове се бе сбрала да ги заплаши с необузданата си жестокост.
Изкачиха се по стръмните стълби, издигащи се в ъгъла близо до вратата. Фицозбърт тръгна пръв, Дьо Пайен и двамата сержанти след него, а Мортевал бе последен. Озоваха се на занемарено стълбище, чийто тесен като игла прозорец бе покрит с ивици изсушена кора60. Мортевал се измъкна, за да стане пръв, притисна пръст към устните си и посочи една врата. Едмънд се доближи към нея и дочу тракане на чаши и говор. Мортевал му зашепна да бъде внимателен, ала Дьо Пайен и без това вече бе много предпазлив. Мортевал и Фицозбърт сега бяха минали зад гърба му, така че щеше да бъде опасно да се върне обратно по стълбите. Без предупреждение рицарят вдигна крак и ритна покритата с кожа врата. Тя се отвори с трясък. Стаята зад нея тънеше в мрак, ако изключим пламъка на фенера, който блестеше силно в средата й. И внезапно Едмънд отново се озова обратно в онази гора край абатството, когато слънцето, просветващо през дърветата, заслепяваше очите му. Той изкрещя предупредително и падна на колене, когато стрелите на арбалетите разцепиха въздуха. Един от сержантите изкрещя, щом стрелата се заби в лицето му, а другият, покосен в гърдите, се олюля навътре в тъмната стая. Дьо Пайен извади камата си и бързо скочи към една сянка, която се приближаваше към него, като заби острието дълбоко в корема на човека. Сетне се хвърли обратно към шахтата. Мортевал, изненадан от бързината на тамплиера, не успя да реагира. Дьо Пайен преряза гърлото му с ножа и ловецът на крадци умря, гърчейки ръце и крака. Рицарят падна по стълбите и се хвърли върху бягащия Фицозбърт. Той хвана мъжа за косата, свали го на пода и заблъска лицето му, докато писарят не престана да пищи и не остана да
