лежи неподвижно. Дьо Пайен се изправи, залитна и извади меча си. Джуджето го нападна и тамплиерът го блъсна встрани с едно движение на ръката, облечена в желязна ръкавица. Разни силуети се появиха на вратата на гостилницата, а по стълбите зад гърба му се промъкваха тъмни фигури.
Едмънд взе решение. Придържайки се към сенките, той хукна към вратата, блъсна се в мъжете, които се трупаха там, а камата му режеше закачулените и маскирани лица. Усети как бесът на битката изцяло го поглъща, почувства чистата радост от замахването с меча. Ритайки и проклинайки, той си проправи път и изскочи на площада, следван от главорезите. Не им остави време да се съберат, а връхлетя, сетне се отдръпна, задъхан, а още три тела вече останаха да лежат проснати, гърчещи се в кръвта си. Други убийци се скупчиха на вратата, ала теснотията им пречеше да се движат. Дьо Пайен нападна, крещейки бойния си вик, обърквайки бандитите още повече, докато те се опитваха да избегнат въртящата се, промушваща стомана на дългия меч на тамплиера. Рицарят изпита въодушевление и радост — острието му режеше и сечеше плътта на враговете му. Повече не размишляваше. Нямаше униние. Нямаше нищо освен чистата ярост от битката, от надделяването над противниците.
Сега нападателите му осъзнаха грешката си — бяха се възправили пред рицар тамплиер, майстор на меча, който ползваше тесния вход на гостилницата, за да ги хване в капан, както земеделецът постъпваше с пълчищата плъхове в плевнята. Те избутваха тамплиера навън през покрития с мръсотия калдъръм, опитвайки се да го заобиколят и да го нападнат откъм гърба. Двама от тях успяха. Лудият, който още въртеше главнята си и чука, затанцува през площада към тях, размаха пламналото дърво в лицата им и изпищя, когато един от главорезите мушна меча си дълбоко в гърлото на окаяния глупак. Дьо Пайен, предупреден от писъка, се хвърли настрана, мушна с меча си и прободе убиеца в дясното око, сетне се оттегли, пресече площада, докато не усети статуята зад гърба си. Нападателите му този път се пръснаха в дъга и го последваха предпазливо. Калдъръмът бе кървав, сякаш самата земя бе ранена. Ехтяха викове и стонове. Ранените мъже опитваха да притискат дълбоките си рани в крайниците, гърдите и коремите си. Един от тях, чиито очи и лице бяха смазани от меча на Едмънд, пълзеше като сляпо куче на четири крака и молеше за помощ. Врати и кепенци се отваряха. Прозвуча ревът на рог, следван от викове: „Беда! Беда!“, след като се надигнаха врявата и крясъците.
—
Нападателите отново се скупчиха в отчаяно желание да го покосят. Един пропълзя на колене и посече крака на тамплиера. Рицарят разцепи черепа му, раздели го като цепеница, после вдигна острието и започна да удря наляво и надясно, ранявайки в ръката друг убиец, който се отдръпна прекалено бавно. Едмънд чувстваше, че се задушава. Беше плувнал в пот, очите му бяха замъглени, силата му отслабваше, ръцете натежаваха, китките го боляха, а от раната на крака му шуртеше кръв. Четирима главорези продължаваха да настъпват. Едмънд погледна зад тях — още врагове излизаха от хана и един измежду тях носеше арбалет. Тамплиерът събра сили, когато четиримата нападнаха във вихрушка от връхлитаща стомана, размахани мечове и прорязващи ками. Вложи цялата си ловкост, накланяше се леко, движеше непрестанно острието, извиваше се като лъч светлина. Ала отпадаше. Трудно му бе да диша. Тогава запя псалм, и в същия миг край главата му изсвистяха стрели и улучиха един от нападателите, запращайки го назад. Изневиделица изсвири рог и наоколо прозвуча бойният вик на тамплиерите. Парменио се озова до Едмънд. Тамплиерите сержанти погнаха останалите убийци, които се разбягаха като сенки из мрака на уличките. Дьо Пайен се срина на колене, сетне се свлече и припадна до статуята.
— Слава на Бога! Свети архангел Михаил, знаменосецът от небесното войнство, сигурно те е закрилял.
Едмънд задържа погледа на замъглените воднисти очи на Джон Хейстанг, коронерът61, който разследваше смъртните случаи в град Лондон. Той пристигна в дома на тамплиерите три дни след онова, което нарече Великата битка при Куийнсхайт, за да довърши разследването си. Дьо Пайен се облегна на огромната възглавница в тясното легло, поместено в един от ъглите на лечебницата.
— Как е воинът сега?
— Уморен, но по-добре — Едмънд погледна към Майеле, Берингтън, Изабела и Парменио, скупчени близо до вратата.
— Обикновена прорезна рана — усмихна се Майеле. — Още една победа за рицаря герой, който този път не бе повален под коня си на горската пътека, за да бъде спасен от горските елфи. Не, не, Едмънд, ти се изправи срещу враговете си като майстор на меча.
— Нямаше и енорийски свещеник — додаде Изабела, — нито пък горски хора, които да се появят тъкмо навреме. Всички врагове са покосени от мощния ти меч.
Майеле и Изабела продължиха да го дразнят, докато Хейстанг не вдигна ръка, за да въдвори тишина.
— Това е владение на Храма — тържествено рече той и попипа молитвената броеница около врата си, преди да отпие щедра глътка от бокала с вино, който Изабела бе поставила в ръцете му. — Господарю Дьо Пайен, за теб вдигат наздравици във всички гостилници от Куийнсхайт до Гали Гейт, до Тауър и отвъд. — Той се наведе напред и дъхът му разнесе богатия аромат на червеното вино. — Осъзнаваш ли, че си убил единайсет мъже?
— Кои бяха те?
— Според моето заключение — усмихна се Хейстанг, — смъртта им не е настъпила по естествени причини, но — изсумтя Джон — те са си го заслужили напълно, напълно са си го заслужили. Мастър тамплиер, ти имаш най-искрените благодарности на градския съвет. Бил си излъган, подмамен и вкаран в капан или поне онези така са си мислели. Човекът, който е дошъл тук като Мартин Фицозбърт… Измислици! Не е бил писар, ами така нареченият Питър Набожника — опитен измамник, който умееше да се преструва на свят духовник или на кротък монах. Беше ми добре известен, както и на приставите и стражите при съда. Имаше дар да лъже като никой друг. — Хейстанг протегна ръка и леко докосна Дьо Пайен по бузата. — Не се срамувай. Той е мамил и лъгал много хора. Той е бил примамката. Но вече няма да се преструва. Ти размаза лицето му и смачка лукавия му мозък. Мортевал, убиецът, бе преследван от хората ми в продължение на много години. Убиец по занаят, мастър Едмънд, главорез,
— Бях подмамен, излъган.
— Несъмнено. Прокламацията за Уокън развълнува сърцата на мнозина.
— Но защо им е било да ме убиват?
— Е, това аз не знам. — Хейстанг, който бе обърнал гръб на останалите, внезапно присви очи и Дьо Пайен осъзна, че той не беше глупакът, на какъвто се преструваше. — Както и да е, мастър тамплиер, някой с много богатства иска да умреш. Никой друг мечоносец нямаше да удържи толкова дълго, колкото теб!
— Ала защо? — повтори въпроса си Едмънд.
— Защото ги преследваш — обади се Берингтън. — Ти и Парменио сте натоварени с тази задача. И враговете ни знаят това. — Той дойде и приклекна до леглото, а тясното му скулесто лице остана сериозно. — Те имат начертан план, Едмънд. Уокън е наел измамници и убийци, за да те убият, защото го преследваш. — Ричард замълча и после продължи: — Майеле също бе нападнат извън Лондон. Някакви негодници, закачулени и маскирани, опитали да го свалят от коня на пътя за Удфорд. Мен ме следяха из града. Уокън вероятно се е разярил. Прокламацията на краля е настроила всички срещу него. Убеден съм, че е решил да удари пръв.
Берингтън потупа Дьо Пайен по рамото и се изправи. Едмънд погледна Изабела, пленително красива с русата си коса покрита с прозрачен воал. Тя му се усмихна през радостни сълзи.
— Те се провалиха — Парменио, който стоеше настрана от останалите, се приближи и се взря в тамплиера. — И при все това коронерът е прав. Някой много лукав и заможен човек е замислил нападението в Куийнсхайт.
