— Какво говориш? — Дьо Пайен знаеше, че Джон се подготвя да изкаже обвинение. — Господарю Хейстанг — той вдигна чашата си в тост, — аз пътувам със спътниците си, но това не означава, че им се доверявам.
— Може и да бъркам, Едмънд, ала твоят генуезки приятел се измъква и вмъква в Храма като призрак. Понякога го виждат край кейовете, особено когато някой платноход или въоръжен кораб, обикновено венециански, е завършил тук дългото си и мъчително пътуване от Светите земи. Понякога са го зървали, потънал в разговор с един монах, цистериански монах.
— Цистерианец ли? — Дьо Пайен почеса брадичката си с палец. — Някой, дошъл от Палестина?
— По-вероятно от Нормандия. Вестите, които получих, гласят, че този монах може да се е промъкнал в Дувър и после да е продължил на север. Кажи сега, защо генуезецът се среща с такива хора? Някой му праща послания. Мислех, че знаеш.
Онази вечер Хейстанг накара Едмънд да се замисли не само за тайнствения Парменио, но и за целия злокобен свят, в който бе попаднал. Не можеше да наруши клетвата, която бе дал на великия магистър в стаята на съвета в Аскалон, и да разкрие цялата истина за мисията си в Англия, но пък можеше да опише ужасяващите убийства в Уолингфорд и Бери Сейнт Едмъндс. Джон се оказа проницателен наблюдател. От време на време го прекъсваше с някой въпрос, който издаваше, че той винаги бе подозирал участието на тамплиерите в тайни дела, въпреки че не го показваше явно. Хейстанг слушаше заинтригуван, докато Дьо Пайен описваше отравянията на Беосис, Юстъс, Нортхемптън и Мърдак. Щом тамплиерът свърши, Джон посочи тънка свещ от пчелен восък, горяща ярко в бакърен свещник.
— Когато бях малко момче, още дете, баща ми поставяше загадки в църквата ни по време на Великите пости. Слагаше дванайсет свещи пред разпятието — те представляваха апостолите. Единайсет от тях бяха от пчелен восък, а дванайсетата, представляваща предателя Иуда, беше неистинска. За необиграното око всяка от тях бе просто колонка от восък, но една криеше измама. Баща ми ме напътстваше как да откривам свещта Иуда.
— И ти намираше ли я?
— В края на краищата, да. Просто внимателно наблюдавах и разглеждах — малък недостатък в белотата, извивката на фитила… — Хейстанг вдигна чашата си. — Така е и с потомците на Каин, Едмънд. В този град съпруги отравят мъжете си, съпрузи убиват съперници, ако не на място, то ползвайки много вещина и измами. Те се крият зад заблуди и преструвки. Организират злополуки, които прикриват истинско, отвратително убийство. Същото е и с тези смъртни случаи. Запитай се какво е станало в действителност. Наистина ли Беосис е изпил отровата по време на вечерята? А — Джон се усмихна, — виждам, че вече имаш подозрения за това. Ами принцът? Ако каната с вино не е била отровена, какво тогава? Чашите? А нападенията срещу теб в гората и в Куийнсхайт? Използвай ума си, Едмънд! Помисли. Кой е знаел къде отиваш? Бог не е искал да останеш глупав като вол.
Когато се върна в Храма, Дьо Пайен внимателно си припомни всичко, което се бе случило, изреждайки събитията, и в същото време се опитваше да потиска безпокойството си. Не смееше да се довери на никого. Всъщност Берингтън и сестра му често отсъстваха и пребиваваха в Уестминстър, докато Майеле бе провождан тук и там по разни дела. Ричард искаше да събере всички пари и ренти, дължими към съкровищницата на Ордена на Храма, а задачата на Филип бе да пътува до различни имения и да напомня на приставите за дълговете им и да настоява за незабавно плащане. В едно обаче Едмънд бе съгласен с Берингтън и Майеле. Двама сержанти бяха убити в Куийнсхайт, а останалите бяха нужни другаде, затова Берингтън нае група наемници, калени ветерани, които да служат като закрилници на Майеле.
Дните минаваха. Празникът Сретение Господне дойде и отмина, а на следващия ден Хейстанг и неговата свита от яки градски пристави дойдоха в Храма. Берингтън и Изабела бяха отседнали с двора в замъка Бейнард, а Парменио отново бе изчезнал по някое от загадъчните си дела. Джон, смъкнал ниско качулка и загърнат в плаща си заради студа, прошепна, че отсъствието на другите не го смущавало, и попита Дьо Пайен дали иска да го придружи. Тамплиерът веднага се съгласи, въпреки че Хейстанг упорито мълчеше и не казваше къде отиват. Той помоли Едмънд да не носи никакви тамплиерски знаци и му предложи тежкото кафяво наметало, ползвано от останалите мъже в свитата му. Дьо Пайен го сложи, нахлупи качулката на главата си и всички напуснаха дома на тамплиерите, бързайки по мрачните улички към брега на реката. Хапещият вятър накара Едмънд да примигне. Въпреки че раната на крака му бе оздравяла, той леко накуцваше. Погледна нагоре — късчето небе, което се виждаше между надвисналите сгради, бе мътносиво. За миг закопня за слънцето и топлината на Светите земи — негов дом през последните двайсет и шест години, ала в същото време се чувстваше ободрен от усещането, че е редом с приятел, другар, на когото наистина се доверяваше. Почувства се така, сякаш се бе завърнал у дома, сякаш вече не бе покорният служител, провождан тук и там без никакви обяснения. Но не биваше да забравя, че това място бе опасно. Лондон беше капан и в сенките на града се криеха враговете му.
Светлината отслабваше. Лампите блещукаха, окачени на куки над праговете и по високите стълбове, издигнати по ъглите на някои улици. Напряко на уличките имаше опънати вериги, за да спират преминаването на конници и каруци. Църковните камбани обявиха настъпването на часа за вечерната молитва. Сигнални пламъци потрепваха в огромните фенери, поставени по кулите. Сергиите се прибираха, стоките се опаковаха и скътваха. Боклукчийски талиги събираха сметта, а уличните чистачи нападаха с гребла пръснатите купчини от смет. Кепенците тракаха, докато ги затваряха. Вратите се затръшваха. Тук-там се чуваха викове. Ароматът на тамян от някаква църква се разнасяше и се смесваше с чезнещите миризми от гостилниците, сергиите с пайове и скарите на пътуващите търговци. Приставите и стражарите изливаха кофи със студена вода върху вързаните на позорните стълбове, за да ги измият от мръсотията, а после ги оставяха сред порой от проклятия. Лъчи светлина и топъл полъх излизаха през полуотворените врати на някои гостилници. Около тях се събираха просяци, които отчаяно търсеха коричка хляб или малко месо. Никой не заговаряше коронера и групата му, докато вървяха из улиците. Хейстанг беше добре известен, а свитата му от мъже, въоръжени с боздугани, сопи и мечове бе добра закрила.
Минаха покрай тъмната грамада на замъка Бейнард, завиха по една уличка, отвеждаща към кейовете, а мразовитият бриз носеше миризмата на сол, риба и смола. Джон внезапно спря и почука на вратата на някакъв магазин, над който висеше ярката табела на търговец, снабдяващ корабите с провизии. Вратата се отвори и собственикът, носещ съответните знаци на гилдията си, ги преведе през магазина, нагоре по едни стъпала към дневната, където жена му и децата му седяха около масата. Търговецът не обърна внимание на семейството си и поведе Джон и хората му през помещението към прозореца със спуснатите кепенци. Открехна го едва и Хейстанг леко побутна Дьо Пайен да надзърне през отвора към улицата долу. Той пошепна на тамплиера да наблюдава вратата на отсрещната гостилница — просторна триетажна постройка, която се наричаше „Гледка към Рая“.
— От известно време насам генуезецът е там — измърмори домакинът им. — Знам, че не е излизал. Гилбърт, моят чирак, все още е вътре. Там е поне от час.
Дьо Пайен тихомълком се възхити на хитростта на Джон. На него не му трябваха легиони от шпиони, а само търговци, занаятчии и членове на гилдиите, които познаваха улиците и които можеха да разпознаят странник, особено ако им бе дадено описанието му. Хейстанг бе твърдо решен да разбере кой в действителност бе Парменио и какво целеше. Зачакаха. Жената на търговеца отведе децата на горния етаж в спалнята. Долу, из улицата, сенки се прокрадваха в светлината и извън нея. Врещяха котки. Голяма свиня, успяла да се отвърже, се втурна по улицата, преследвана от един касапин и неговите кучета. Премина леса, дърпана от кон, на която бе привързан някакъв злосторник. Вратата на гостилницата се отвори и на светлината се появи Парменио. Той спря, огледа се крадешком и потъна в мрака. Малко след това Гилбърт — чиракът, прекоси забързано улицата и влезе право в господарската къща. Затича се по стълбите, останал без дъх, и се спъна в някакъв стол, бърборейки за това, което бе видял. Дьо Пайен не разбираше езика му, ала даде на момчето една монета. Хейстанг го изслуша и сетне поведе тамплиера навън.
— Очевидно Парменио се е срещнал с един венецианец. Гилбърт е поразпитал. Въоръжен търговски кораб от този град е акостирал в Куийнсхайт и утре ще отплава със сутрешния отлив. Генуезецът и гостът му седели в един ъгъл и си разменили някакви пакети. Парменио изглеждал разочарован, разтревожен, ала за какво са си говорили — Хейстанг направи физиономия, — ние не знаем.
— Венецианец?
— Те имат най-бързите кораби, Едмънд. Въртят търговия с пристанищата в Триполи и навсякъде другаде по света. Парменио не се среща за първи път с такива странници. Няма съмнение, че някой от Светите земи
