Джон, който отпиваше от виното, закима яростно.
— О, да, о, да. — Той млясна с устни. — Тези мъже са били платени и подкупени, дали са им обещания, заплашвали са ги.
— Ала ние не взехме пленници.
— Нито един — съгласи се Хейстанг. — Двамата ти сержанти, Господ да им дава покой, бяха убити. Злосторниците — изклани, а онези, които бяха оцелели, умряха скоро след това, виейки от болки. Сега ще ни отнеме години да открием кой е подготвил този хитър капан, ако въобще успеем. Питър Набожника бе най-вещият измамник в Лондон. Едва ли е взел малко пари. Както и да е — Джон посочи Парменио, — ти как узна? Ако не бе пристигнал навреме…
— Наблюдавах — Тиери задъвка ъгълчето на устните си. — Питър Набожника е бил предупреден, че ние сме чужденци, странници, които ще се помамят от писарските му похвати и невинните му брътвежи, и ние действително почти се излъгахме. След като ти тръгна — Парменио завъртя златния пръстен на малкия пръст на дясната си ръка и подръпна дървения кръст на шията си, — си спомних, че английските писари носят винаги кръст или молитвена броеница на вратовете си. И, преди всичко, носят пръстен с гербовете на краля или на града. След като ти замина, се замислих. Питър Набожника не носеше нито едно от тези неща, беше ни подценил като невежи чужденци. Ние винаги сме били много предпазливи, рядко напускахме домовете на Храма, така че е било логично враговете ни да искат да ни подмамят навън. И всичко бе вещо извършено. Постарали са се да обяснят на Измамника кого търсим — Тиери сви рамене. — Стигнах до заключението, че ако бъркам, нищо лошо няма да се случи, но ако подозренията ми се окажеха верни… — той се усмихна. — Повиках сержантите и слава на Бога, че пристигнах навреме.
Хейстанг се изправи. Изабела мина покрай него и седна на столчето, което Джон току-що бе освободил.
— Оставете Едмънд на мира — рече тя през рамо. — Искам да поговоря с него.
Изабела хвана ръцете му, погали пръстите му и му се усмихна, чакайки останалите да излязат. След като другарите им си тръгнаха, тя започна да му разправя за дните, прекарани в двора, за красотата на абатство „Сейнт Питърс“ и за изисканото кралско жилище наблизо. Дьо Пайен осъзна, че дамата се опитваше да го разсее и я подразни, че чул как кралят бил пленен от хубостта и грацията й. Едмънд скри собствената си ревност и внимателно слушаше нейните описания, изучавайки косата и прелестното й лице.
— Защо? — неочаквано попита той.
— Какво защо? — тонът й беше присмехулен.
— Не си омъжена — заяви той. — Бродиш по лицето на Божата земя като поклонница.
— Какво съм аз, Едмънд? — Изабела се приведе напред. — Когато ти отпътува от Йерусалим за Хедад, мина по търговската улица и аз те видях — облечен в бялата си мантия, с тамплиерската си шапка, Парменио яздеше пред теб, а Майеле отзад. Седеше на коня си като човек, който е решен, отдаден и целеустремен. Това важи и за брат ми и за други мъже от Храма. — Тя се приведе още по-близо. — Аз не съм по-различна. С брат ми бяхме отгледани в имението Бруър в Линкълншир. Също като твоите, и нашите родители починаха, когато бяхме малки. Отгледаха ни заедно. Ричард винаги е искал да стане рицар, паладин. И повече от всичко и той, и аз, искахме да избягаме от зелените равнини на Линкълншир, от скучните сбирки в имението, графството и общината. Виждал си тази земя, Едмънд. Понякога е красива, понякога — студена и мокра, разяждана от гражданска война. Ричард и аз бяхме неспокойни и щом започнахме да странстваме, вече не можехме да спрем. — Изабела се усмихна дяволито. — Сега чуй това — песен на менестрел63, която научих в двора — и без повече суетене тя запя със сладък, мелодичен глас.
Едмънд очакваше с нетърпение подобни посещения, въпреки че те ставаха все по-редки с отминаването на седмиците. Зимата дойде и доведе със себе си мрака. Започнаха коледните пости. Рицарите-храмовници се заеха с приготовленията за великия празник Рождество Христово. Зелени клонки, вейки зеленика и имел, както и коледни рози64 красяха стените и входовете. Един свещеник от близката църква „Сейнт Андрю“ идваше всяка сутрин, за да води коледните песнопения, а странстваща трупа от актьори бе наета, за да пресъздаде историята на Благовещение и раждането на Христос. Кракът на Дьо Пайен заздравя бързо и рицарят се зае с работата си, обикаляше из ковачниците и посещаваше дърводелците. Занесе там меча, камата и бронята си, които бяха повредени от свирепата битка в Куийнсхайт. Ножницата трябваше да бъде сменена, на меча трябваше да се сложи нова дръжка, а върхът му да бъде наточен, налагаше се брънките в ризницата да бъдат съчленени. Сега издирването продължаваше, ръководено от Парменио и Майеле, ала Уокън им показа, че умее да се измъква. Хейстанг, служителят на короната, който водеше разследването, бе също така ревностен в преследването на злосторниците. Той бе започнал много да харесва Едмънд и постоянно посещаваше дома на тамплиерите. Веднъж Джон и Парменио посетили храма „Сейнт Мери ат Боу“ близо до Чийпсайд. Някакъв разбойник, който се бил приютил там, бил заподозрян, че е участвал в нападението срещу Дьо Пайен в Куийнсхайт, но престъпникът, приютил се при олтара, всъщност бил обикновен злосторник, който не могъл да им каже нищо.
Мъж с остър език и орлов поглед, Хейстанг прикриваше будния си ум под маската на нерешителността. Двамата с Едмънд станаха близки приятели. Коронерът открито се радваше на онова, което наричаше „изтребването на смъртоносното гнездо на обитателите от ада“. Открито се радваше и на факта, че „Светлината в мрака“ вече бе преминала във владение на градската община, която прибираше печалбите.
— „Светлината в мрака“ — каза той с присмех. — По-скоро най-дълбоката тъма. Повярвай ми, Едмънд — размаха пръст Джон, — онази гостилница бе корен на голямо зло. Повече убийства и беди са замислени там, отколкото в сърцето на пъкъла. — Хейстанг поклати глава. — Който и да е подготвил нападението срещу теб, е имал много злато — той поглади лице и намигна на тамплиера. — Наели са най-добрите. Убит бе Мортевал, както и главорези, издирвани в петнайсет графства, мъже с обявени награди за главите им, истински душегубци. — Джон се засмя тихо сам на себе си. — Казвам ти, Едмънд, ако отидеш в Куийнсхайт, никой няма да смее да те доближи дори.
Дьо Пайен започна да се доверява на Хейстанг и се поласка, когато приятелят му го покани на вечеря в градската си къща, чиято тясна фасада бе притисната между две разкошни имения, гледащи към Чийпсайд — главната търговска улица на Лондон. Господарката Биатрис, съпругата на Джон Хейстанг, беше хубавка, много по-млада от мъжа си жена, горда майка на две малки момиченца. Тя бе очарована от тамплиера. По време на често прекарваните заедно вечери тя непрестанно го разпитваше за Светите земи, Йерусалим, свещените места, за обичаите и одеждите на различни народи. От своя страна Хейстанг засипваше Дьо Пайен с разкази за здрачния свят на града, за продавачите на плът, сводниците, среднощните бродяги, главорезите и другите отрепки, които се тълпяха като плъхове из алеите на Лондон. Той му описа подробно и незаконните пазари, които процъфтяваха след огласяването на вечерния час. По това време се извършваха размени и продажби в мансардите и обиталищата на нощните птици, които предлагаха крадени вещи, а после залагаха и блудстваха от вечернята до първата утреня.
— Нахлувал съм на такива места — довери Джон на рицаря и вдигна предупреждаващо ръка. — Бръснал съм главите на уличници, карал съм ги да носят качулки на райета и бели жезли до Кок Лейн. Изправял съм на позорния стълб сводниците им, заключвал съм ги в клетка в малкия градски затвор близо до Нюгейт. Нещо повече, предлагал съм да им опростя всички престъпления, ако ми кажат нещо за Уокън. И въпреки това — той поклати глава, — нищо! Да, този злосторник и сборището му може и да се крият тук в града, ала никой не знае нищо за тях. — Хейстанг направи гримаса. — А твоят приятел генуезецът? Онзи, който те спаси? Той е различен.
Джон се наведе през масата и напълни бокала на Едмънд. Проницателното му лице бе озарено от блесналите свещи. Замълча за малко, сякаш заслушан в смеха на Биатрис и дъщерите им в малката дневна на горния етаж. Дьо Пайен бързо огледа стаята — наредените ракли и сандъци, малкия огън в огнището, пъстрите стенни гоблени, полиците с калаените гърнета, окачени по стените с розова замазка, дебелите турски килими на пода. Много уютна стая, чиито покрити с рогови пластини прозорци бяха с плътно затворени капаци срещу студа, а грейките и медните мангали бяха добри защитници срещу хапещия нощен студ.
— О, да — продължи Джон. — Генуезецът, като чужденец, е бил забелязван, а появата му — внимателно наблюдавана. Лондон не е чак толкова необятен, че да не му обърнат внимание, а мълвата пътува от квартал на квартал.
