му праща послания и той отговаря, ала защо?
Хейстанг се извърна. Благодари на търговеца и поведе Дьо Пайен надолу по стълбите и после в тъмнината. Вместо да ги отведе обратно в града, той поведе свитата си през плетеница от вонящи улички и канавки, които повече приличаха на мрачни тунели, лишени от всякаква светлина освен от самотния проблясък от някой открехнат капак на прозорец или от човек, понесъл заслонена свещ или затворен фенер и пресичащ улицата пред тях. Дьо Пайен бе положил едната си ръка на дръжката на меча, а с другата стискаше носа си заради смрадта. От време на време забелязваше как някоя фигура се прокрадваше в някоя алея и изчезваше дълбоко в тъмата. Отвори се някаква врата. Жени, понесли погребална носилка с покрито с окъсан саван тяло, излязоха и забързаха покрай тях в нощта. Внезапно през мрака долетя вик:
— Хейстанг и приставите му! Идват, идват!
— Внимание!
— Нащрек!
И други гласове екнаха зловещо през чернотата.
— Нощните стражи — прошепна Хейстанг.
Изневиделица рязко се отвори врата и една прислужница излезе да изпразни гърне. Дьо Пайен надникна вътре и се стъписа. Само един поглед бе достатъчен, преди да се затръшне вратата — в помещението имаше голямо пиршество: масите бяха наредени в квадрат и отрупани с блюда с димящи меса, купи с плодове, кани, гарафи и бокали. Картината бе осветена от множество запалени свещи. Мъже и жени, всички облечени в ярки дрехи, седяха наоколо и ядяха и пиеха, вдигнали чашите си за тост към един мъж, целия в бяло, седнал в центъра, чиято глава бе окичена с венец от зеленика.
— Пиршество на просяци — промълви Джон. — Нашият град крие странни гледки.
Измъкнаха се от уличките и стигнаха ивица запустели земи, сребреещи на лунната светлина. Далеч отвъд тях един фенер намигаше високо във въздуха като морски фар.
— Това пак са мои хора — обяви Хейстанг. — Пазят онова, което е било открито. Трябва да го видиш, Едмънд, убеден съм, че е работа на Уокън.
Прекосиха запустялата земя. Тук-там Едмънд забеляза руините на къщи. Хейстанг обясни, че пожар, последван от нападение над Лондон по време на неотдавнашните брожения, бе опустошил тази част от града на север от Уотлинг. Това бе наистина призрачно място, изпъстрено с чепати дървета, изсъхнали клонаци, останали без никакви листа, жилав прещип и невидими дупки. Когато бризът разкъса мъглата, Дьо Пайен зърна изоставената църква, към която се бяха запътили. Сови закрещяха и раздраха надвисналата тишина, когато невидима птица прелетя над прещипа, дебнейки гризачите, които се пръснаха ужасени през папратите. Далече в града заби църковна камбана, и гласът й сякаш отправяше предупреждение.
— „Сейнт Блейз“ — измърмори Джон.
Прекрачиха през поразрушената стена на мястото, тъй като портата се бе срутила и препречваше пътя към самото гробище. Пламна факла, прикрепена към вратата, водеща към вътрешността на нефа. Кръщелният купел бе махнат, както и плочите на пода заедно с всички дървени мебели и разпятието, шкафчето за църковните съдове и дори и амвонът. Някои от хората на Хейстанг чакаха при олтара. Бяха си направили грубовати факли и ги бяха прикрепили в пукнатини и цепнатини, а трепкащата светлина караше сенките да танцуват още по-бясно, сякаш озаряваше помещение, обитавано от духове. Когато коронерът се приближи, мъжете се изправиха на крака около накладения огън, където някога бе стоял олтарът.
— Никой ли не го е местил? — излая Хейстанг, докато вървеше през нефа.
— Никой, сър — отвърна един от мъжете.
Джон кимна и поведе Дьо Пайен в малката сакристия вляво. Там, под някакъв саван, лежеше мъртвец. При главата и краката му светеха фенери. Едмънд затаи дъх. Хейстанг коленичи, дръпна плащаницата и разкри труп на млада жена, навярно на не повече от четиринайсет или петнайсет лета, чието тяло бе голо, изпоцапано с изсъхнала кръв. Някак милостиво дългата й черна коса скриваше обезобразеното лице, ала останалият ужас бе изложен на показ: гърлото на момичето бе прерязано, гърдите му — изтърбушени, а сърцето — изтръгнато. Дьо Пайен видя достатъчно, затова се извърна — повдигаше му се. Опита се да промълви молитва за закрила от такава беда, от делата на загубени, прокълнати души.
— Била е отвлечена — Хейстанг застана до него. — Отвлечена от улиците. Някакво бедно девойче. Не е първата, Едмънд, която е била отмъкната и заклана. Един пътуващ търговец я намерил и побързал да ме извести. Тя не е била някоя уличница, нападната за удоволствие, и, както казах, не е първата. Това е дело на вещици и магьосници — обезобразен труп, проснат в изоставена църква.
— И ти си сигурен, че това е част от някакъв черен ритуал, че е работа на Уокън?
— Така подозирам — Джон тропна с крак. — Това кръвопролитие трябва да бъде прекратено, Едмънд. Имаме нужда от строги правила тук. Кралят трябва да наложи мир. Хаосът, ужасните престъпления, зад които се крият такива кошмарни злодеи, трябва да бъдат спрени. — Той се вгледа в Дьо Пайен. — Тамплиере, ти общуваш със странни хора. За какво е всичко това, а? Помисли и ми се довери.
Ръцете на Дьо Пайен се вдигнаха към шията му и докоснаха малката кожена кесийка с кода на асасините. Рицарят се втренчи в Хейстанг, в изсеченото му лице с честни и умни очи. Искаше напълно да се довери на този човек. Трябваше да му се довери. Развърза връвта, отвори кесийката, извади пергамента и го подаде на Джон.
— Това е код — обясни му той.
Хейстанг разгледа написаното, докато излизаше от сакристията и влизаше обратно в храма, а Едмънд остана, загледан в нефа — адско, страховито обиталище, озарено от треперещи светлинки. Това ли представляваше неговата църква, неговите идеали, неговият орден? Сети се за онзи ден в Триполи, когато обърна коня си, за да посрещне главорезите. Точно в този мит той бе навлязъл в странната плетеница на интриги и безмилостни убийства. Всичко бе заблуда. Бе подозирал Трамле във всякакви зли намерения. Ала великият магистър беше просто арогантен глупак, който сплетничеше и се въвличаше в дела, надхвърлящи способностите му. Спомените се върнаха с хиляди образи: Майеле изстрелваше онези стрели; Парменио се промъкваше към него с нож; добротата на Изабела; Берингтън — водачът с грубо лице, който явно се радваше на властта си; Низам го гледаше тъжно; Монбар със свъсени вежди; Беосис притискаше корема си в началото на вечерята; покоите на принца с широко отворените прозорци; двуличието на Парменио; въпросите на коронера…
— Букви и цифри — Хейстанг дойде при него. — Букви и цифри. — Той стисна рамото на Дьо Пайен. — Не разбирам нищо от това, нито пък ти, Едмънд. — Джон му намигна. — Ала познавам едни писари, поостарели наистина, но все още с бистър ум, писари в архива, които прекарват дните си в разкриването на загадки като тази. Ако ми се доверяваш… — Дьо Пайен кимна. — Добре — рече Хейстанг. — Тогава да оставим това. Ще се погрижа клетото девойче да бъде погребано и опято както подобава. Колкото до теб, Едмънд, вгледай се в другарите си и особено в Парменио — той вдигна пергамента. — Ще се погрижа и за това. А сега, има още един човек, с когото искам да се срещнеш. Доведете го — викна той.
Глава единадесета
Мандевил хвърли в смут цялата страна, пося жестокост навсякъде, не зачиташе ни пол, ни сан.
От мрака вдясно от вратата на помещението се дотътри някаква фигура. Двамина от хората на Хейстанг се движеха от двете й страни на разстояние, но пазеха непознатия с извадени мечове и ками. Човекът бе облечен в черно като бенедиктински монах. Лицето му бе скрито зад парче бял плат с дупки за очите, носа и устата. Движеше се тромаво, ползваше тояга, за да се подпира на нея, ала Дьо Пайен усети силата, мощта на присъствието му. Мъжът вървеше към тях, а пръчката тропаше по земята — злокобен, почти заплашителен звук.
— Значи така, тамплиер — тук, в Лондон! — Гласът бе неочаквано бодър и любезен. — Виждам, че си изненадан, тамплиере. Аз бях рицар от Ордена на свети Лазар? Знаеш ли го?
— Безмилостни бойци — отвърна Дьо Пайен. — Рицари, заразени с проказа. Някои заболели, други били почти излекувани. В битка те нямат какво да губят, а само какво да спечелят.
— Такъв е и моят случай — рече непознатият. — Преди време, тамплиере, аз бях красив, страстен
