По време на разходките си Дьо Пайен видя и други неща — тъмни, мимолетно мяркащи се силуети. Братята усмихнати го уверяваха, че това били просто горските хора — бракониери от близките села и дървари, а не дъртите вещици, елфите и гоблините от легендите. Едмънд намираше разходките за успокояващи, докато размишляваше за събитията, които се бяха изнизали след онзи ден на гнева в Триполи, отминал преди почти година. Те му даваха възможност да осмисли преследващото го чувство на тревога заради това дирене на магьосник, когото той никога не бе зървал или познавал.
На празника на свети Дионисий54 той отново реши да поязди. Присъства на зазоряване на литургията, посветена на този прославен мъченик, после закуси на масата в склада за провизии, където брат Грималдус на драго сърце му даде храна за разходката му: ленена торба, в която бе сложил хляб, сирене, ябълки, малко сушено месо и пресни сливи. Дьо Пайен изведе коня си от конюшнята и след малко вече бе навлязъл дълбоко под надвисналите гъсти дървета, разделени от полянки, обкръжени от древни камъни. Вече свикнал с шумовете на леса, той отново се потопи в мисли за заплетените и загадъчни случки. Зачуди се дали библиотеката на абатството можеше да му помогне да разкрие смисъла на кода, който все още висеше в малката кожена кесийка на врата му. Спомени от миналото идваха и си отиваха: Парменио в онази гръцка църква в Триполи, връхлитащ с камата; Майеле, който пускаше смъртоносните си стрели по нарочените жертви; Низам в градинската си беседка, втренчен в него, натъжен; умиращият в трапезарията Беосис. Тамплиерът си припомни, че магистърът бе изглеждал болнав още в началото на вечерята, стискаше бокала си, сякаш вече очакваше смъртта. А сетне и Юстъс, и Нортхемптън бяха покосени така бързо, ала защо? По-късно лечителят на абатството им бе казал, че в чашата на архиепископа наистина бе имало зловредна отвара, ала другите две съдини, изпразнени дори от утайките си, оставаха загадка, тъй като той не успяваше да долови никаква следа.
Дьо Пайен излезе от унеса си и стисна по-здраво юздите заради долетелите иззад него звуци, различни от обичайните. Той поспря, огледа се наоколо, сякаш разглеждаше дърветата и тогава ги зърна — три малки тъмни фигури, които се движеха от другата страна на полянката. Едмънд подкара коня между дърветата, сетне слезе и тихо го поведе, докато се промъкваше през шубраците. Разкопча войнишкия си колан, извади камата и зачака неподвижно. Трите дребни фигури тичаха по пътеката. Дьо Пайен изскочи и залови едната, хванал малкото телце за кръста. Въпреки писъците и виковете той здраво държеше пленника си, после се усмихна, като видя ясните очи и мръсното лице, втренчило се уплашено в него изпод сплъстената черна коса. Разсмя се и пусна момиченцето на земята. То се дръпна назад, ококорило очи от страх, после замръзна, видяло сребърния медальон с лика на Девата, който Дьо Пайен винаги носеше на колана си.
— Ела — махна й той, — вземи.
Детето избърбори нещо. Едмънд не разбра какво му казва. Махна й отново, прекръсти се и се наведе. Тя сграбчи накита и той й позволи да го вземе. После се изправи, пристегна колана си и бавно тръгна по криволичещата пътека към мястото, където конят му хрупаше трева. Отвори дисагите, извади ленената торба с храната и се обърна. Трите деца сега стояха на пътеката, а слънчевата светлина извираше иззад тях, превръщайки ги в малки черни сенки, стиснали ръцете си. Дьо Пайен усети как го жегнаха самосъжаление и завист. Той никога не бе имал това, нямаше брат или сестра, само Теодор и непоколебимата Елеонор. Бързо промърмори благодарствена молитва за тях, развърза кесията си и извади и другите два бляскави медальона. После свали плаща си, постла го на пътеката, сложи в средата украшенията и отвори платнената торба. Децата с мърлявите лица, почти изцяло скрити от чорлави черни коси, се приближиха и коленичиха срещу него. Той им посочи накитите, тихо извади камата си и, без да обръща внимание на ахванията им, наряза храната на четири дажби. Малките ръчички се стрелнаха и сграбиха и парчетата, и медальоните. Дьо Пайен затвори очи и прошепна молитва. Щом погледна отново, децата тъпчеха в устите си храната, смесица от ябълки, хляб, сирене и месо, а очите им се бяха окръглили от удоволствие. Дьо Пайен се засмя. Заговори им, но те не го разбраха. Вместо това направиха кръстния знак и напъхаха сливите в устите си. Като свършиха, обърсаха устни с опакото на ръцете си и потупаха коремчета. Едмънд стана. Благослови ги, сложи си плаща, възседна коня и отново потегли. Когато се обърна да им махне, те вече бяха изчезнали.
Глава девета
Крал Стивън се върна със слава в Лондон.
Най-сетне Едмънд стигна друга поляна и повеят донесе далечния звън на тежките камбани на абатството. Реши да се върне обратно по същия път. Слънцето блестеше в очите му, искрящо между преплетения балдахин на дърветата. Стигна мястото, където бе нахранил децата, спря и погледна надолу тъкмо когато плясъкът на крилете на някаква птица го стресна. Ръката му литна към меча, когато арбалетната стрела профуча край лицето му, а перцата в края й едва-що не бръснаха кожата му. Още една стрела изсвистя над главата му. Той дръпна юздите и конят му заотстъпва. Трета стрела прехвръкна като някаква смъртоносна птица и се заби в шията на животното, като го накара да зацвили и зарита, преди да рухне в агония. Дьо Пайен измъкна стъпалата си от стремената и припълзя настрани, докато конят се мяташе в предсмъртни мъки. Озърна се. Левият крак го болеше, а гърбът и ръцете му бяха натъртени от падането. Той измъкна и камата, и меча си, и натъжено погледна коня — беше добър жребец, а сега лежеше проснат в локва кръв с потрепващи крака. Едмънд се взря напред и различи движещи се сенки. Това не бяха обикновени бандити, въоръжението им би било прекалено оскъдно, за да нападат рицар в пълно снаряжение. А и засадата бе добре подготвена. Бяха го причакали на връщане, точно когато очите му щяха да бъдат заслепявани от слънцето. Опитни главорези, наемници, убийци, вероятно четирима или петима — стрелите бяха пуснати мълниеносно една след друга. Докато той се опитваше да стигне едно дърво, за да прикрие поне гърба си, папратта запращя и се раздвижи. Убийците се приближаваха. Изневиделица зави рог — дълъг, протяжен рев. Храсталаците зад Дьо Пайен зашумоляха. Сгрели изфучаха над главата му, насочени срещу скритите му нападатели. Рогът отново изрева. Мъже, въоръжени с копия и тояги, се провираха сред дърветата от двете му страни. Един от тях се извърна и забърза към рицаря с вдигната ръка в знак на мир.
—
Съдейки по тъмната роба на човека, кръста, провиснал на връв около шията му, и лъсналата тонзура, Дьо Пайен заключи, че това бе свещеник. Непознатият дойде и приклекна до тамплиера, а загорялото му лице се набръчка от тревога, кротките му зелени очи търсеха рани.
— Не може да се отрече, че имаш врагове, тамплиере — заговори той на „лингва франка“, която се ползваше в страните около Средиземно море. — О, да — засмя се той. — Бях свещеник в свитата на лорд Балиан. Бил съм на поклонение на Гроб Господен, ала сега, заради греховете ми и като изкупление заради моята гордост, съм енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ботолф“, подчинена на „Сейнт Едмъндс“. Е — той потупа Дьо Пайен по крака, — ранен ли си?
— Не, само насинен и унижен — отвърна Едмънд и се надигна. — Иначе съм здрав. Конят ми?
— Горкото животно — свещеникът протегна ръка и рицарят я стисна. — Аз съм Джон Фицуолтър, както казах — свещеник и някогашен поклонник. — Той помогна на Дьо Пайен да се изправи и заедно отидоха и застанаха до мъртвия кон. Горските хора се появиха, клатейки глави, говорейки скорострелно на духовника на своя гърлен език. — Моите енориаши казват — преведе свещеник Джон, — че нападателите ти били убийци, познаващи отлично гората.
— Кой би могъл да наеме такива хора? — попита Дьо Пайен.
Свещеникът направи гримаса:
— Чували сме мълвата за теб и останалите тамплиери в голямото абатство. Че сте били в свитата на принц Юстъс. Колкото до въпроса ти — това е Англия, графствата са пълни с такива мъже. Те вярват само в един ред от Светото писание: не се боят нито от Бога, нито от човека55. Слава на Господа, че се отнесе добре с децата. Те са видели преследвачите ти и забързали обратно към селото, за да донесат вестта. Ех, горкият ти кон — той потупа Дьо Пайен по ръката. — Чел ли си свети Анселм56? Той казва, че жестокостта към животните извира направо от Лукавия. Е, добре — Джон се наведе и помогна на Едмънд да освободи седлото и оглавника. — Остави животното тук, тамплиере. Бедняците ще го изядат. Нещо добро ще излезе
