бълбукаше вода. Чу някакъв звук. Лейди Изабела, облечена в кафеникава рокля, поръбена с бели ширити на китките и шията, скрила красивото си лице под воал, бавно се приближаваше по пътеката. Скоро тя седна до него и хвана пръстите му, а когато почувства напрежението му, го стисна още по-силно.
— Едмънд, Едмънд — устните й бяха така близо, че той можеше да усети уханието в дъха й. — В името на небесата — подразни го тя, — смели рицарю, успокой се. Не съм безмилостна красавица. — Той се извърна. — Всички искаме това да свърши — промълви тя. — Уокън ще бъде издирен и убит. — Тя се обърна, за да го погледне право в очите, белите й пръсти бяха нежни, а маншетът на роклята докосваше меко шията му.
— Никога не се доверявай на войник…
Дьо Пайен се извъртя и зърна Берингтън и Майеле, които тъкмо влизаха в градинката.
— Да не би да ме следите, рицари? — подразни ги Изабела.
— Не, сестро, ала братята на свети Бенедикт го правят — те ми казаха къде да те открия.
— Къде е Парменио? — попита Дьо Пайен, бързайки да смени темата.
— Скита някъде, както винаги — Майеле приклекна и присви очи към Едмънд. — Знаеш ли, Едмънд, не вярвам на генуезеца. Появи се като някакво духче в Триполи и оттогава насетне така и не е обяснил присъствието си тук. — Той замлъкна, когато камбаната на абатството заби шумно, оповестявайки тревога.
Дьо Пайен скочи на крака. Над звъна на камбаните и стените на райската градинка се понесоха тревожни викове и крясъци. Берингтън се втурна обратно по пътеката, а останалите го последваха. Минаха през портичката и спряха, когато един брат с потно лице, останал без дъх, сграбчи ръката на Ричард и му каза вестите на трудноразбираем език.
— Принцът, и Нортхемптън, и Мърдак — завика и Парменио, който тичаше към тях с разкопчана дреха и риза, плувнала в пот. — И тримата — ахна той, — убити са!
— И тримата! — ахна и Едмънд.
— Господ да им дари мир — избълва Тиери. — Принцът и Нортхемптън са били отровени. Вече са мъртви. — Той размаха ръце. — Мърдак бере душа, отведоха го в лечебницата. Лечителят на абатството преглежда бокалите за вино. Най-добре е да дойдете.
Покоите на Юстъс бяха на приземния етаж. Огромните двойни кепенци на сводестия прозорец бяха отворени, за да позволяват на светлината по-свободно да нахлува вътре и да разкрива настъпилия ужас. Юстъс и Нортхемптън лежаха, проснати на пода. Принцът бе мъртъв — очите му бяха изцъклени, лицето — сгърчено, а от устата му излизаше пяна. Лицето на Нортхемптън, паднал наблизо на едната си страна, бе отвратително в смъртта. Сякаш графът в предсмъртните си мъки се бе опитал да припълзи към голямото разпятие, заковано на стената. Берингтън пожела всички да бъдат изведени навън, с изключение на абата и лечителя. Капитанът на наемниците на принца изпълни нареждането му със зачервено от гняв лице, като налагаше братята и слугите с плоското на меча си. След като затвори вратата зад тях, той отиде и се надвеси над покойния си господар. Дьо Пайен се огледа. Стаята бе пищно обзаведена, с искрящо бели стени, полирани до блясък столове и пейки, голямото кресло бе с подплатена и облицована с кожа облегалка, а леглото имаше четири колони и балдахин. Имаше и дълга маса, по-голямата част от която бе покрита от свитъци, навити на рула пергаменти, парченца восък за запечатване и мастилници. До всичко това стояха три бокала и блюда с недоизядена храна. Високите столове, прекатурени на една страна, сами разказваха зловещата си история. Дьо Пайен прекоси помещението и взе в ръка винената чаша. Беше празна. Помириса я, ала не усети нищо и я остави на масата. Принцът беше пияница и обичаше виното, а и Нортхемптън не бе по-добър. Два от бокалите, единият от които бе на Юстъс — най-отпред на масата, бяха изпразнени, дори утайка нямаше. Третият, който стоеше отдясно на стола на принца, бе почти пълен. Като се вслушваше в предупрежденията на лечителя, Едмънд вдигна тази чаша и долови силната миризма, наподобяваща на вонята на празен тиган, оставен на огъня. Сбърчи нос с отвращение и погледна към прозореца. Слънчевата светлина гаснеше. Отиде до него и надзърна към небето, където тъмни облаци се трупаха и заплашваха с внезапна лятна буря.
— Мисля, че и трите бокала са съдържали отрова — обяви лечителят. — Каната обаче е празна и затова е трудно да се каже.
— Господарю?
Дьо Пайен се извърна. Капитанът на наемниците бе свалил шлема си и бе бутнал шапката от метални халки, разкривайки тясно, покрито с белези лице и обръсната рижа глава.
— Да? — отвърна тамплиерът.
— Господарю, каната бе донесена от един брат, той сега е отвън. Аз сам опитах виното, преди да го внесе. — Капитанът разпери ръце. — Не чувствам неразположение.
— Ами чашите? — попита Берингтън.
— Те сигурно вече са били вътре — отвърна войникът, — ала ако такава злотворна отрова бе сипана в тях, негова светлост архиепископът щеше да я усети. След като опитах виното — продължи той, — пуснах човека да го внесе. Негова светлост взе гарафата и напълни и трите бокала. Принцът и графът вече бяха седнали. Казват — тук тонът на капитана стана остър и той посочи към абата, — че принцът е прокълнат от свети Едмънд заради оплячкосването на абатството му и в такъв случай…
— В такъв случай — бързо го прекъсна Дьо Пайен — най-добре е да оставим свети Едмънд на мира. Доведи онзи брат.
Старият прислужник на абатството не добави почти нищо ново към онова, което вече бяха чули. Разтреперан от страх, той обясни, че работи в помещенията за храните. Бил наточил виното пред очите на иконома на манастира, който можел потвърди думите му. След това веднага отнесъл каната в покоите на принца. Никой не го бил доближавал. Пред стаята капитанът на стражата бил отпил дълбока глътка и след това той внесъл каната. Принцът тутакси настоял да му се даде чаша, архиепископът се подчинил и, докато той пълнел бокалите, слугата се оттеглил. Военачалникът потвърди разказа и добави, че никой друг не бил влизал в стаята.
Берингтън взе чашите и ги нареди върху един поднос, който после вдигна, поклони се на абата и рече:
— Преподобни отче, ще ги отнеса в лечебницата, където лежи негова светлост архиепископът. Той може би ще може да ни разкаже повече. Капитане, осланям се на предаността ти, нареди на мъжете си да мируват. Повече вълнения няма да ни помогнат. Отче, след като говорим и с негова светлост, ще има нужда от помощта на писарите ти, вестоносците на абатството и най-бързите коне в конюшните ти. Капитанът ще осигури охрана на вестоносците. Те ще трябва да отпътуват, да намерят краля и да му отнесат вестите за случилото се тук. А сега…
Ричард понесе таблата и ги поведе към сградата с тъмни греди и бели стени, в която се помещаваше лечебницата. Помощниците на лечителя бяха в основното помещение, заети с грижите за архиепископа. Берингтън остави подноса с бокалите и всички влязоха вътре, с изключение на пребледнялата Изабела, която се отпусна на една пейка отпред. Майеле забеляза това и се върна при нея. Останалите се скупчиха около постелята на Мърдак. Бяха дали на архиепископа отвара от билки и подсолена вода, за да му се повдигне; стаята вонеше на повърнато. Мърдак бе в съзнание, лицето му бе смъртнобледо и лъщеше от пот, а клепачите му трепкаха. Абатът приседна на столче край леглото му и заговори кротко, а архиепископът със слаб глас промълви отговорите си, които игуменът им предаде.
— Той е напълнил двата бокала, а също и своя. Принцът и Нортхемптън заявили, че са жадни. Пресушили чашите си и настояли да им ги напълни повторно. Негова светлост се подчинил и отпил от своята. Малко след това почувствал първите симптоми, а на принцът и графът изведнъж много им призляло. И двамата викали, че се задушават. — Абатът потупа студената, изпъстрена с вени ръка. Мърдак прошепна още нещо. — Той разказва същата история за донасянето на виното — игуменът въздъхна. — Не е помирисал нищо особено. Сега иска да бъде далеч от тук, да бъде отведен в любимото си имение в Дорсет.
Този ден и онези, които го последваха, бяха изпълнени с трескава дейност. Дьо Пайен, благодарение на съкровищницата на абатството, се спогоди с наемниците на принца да се оттеглят на юг и да се присъединят към краля в Лондон, като оставят малоброен отряд, който трябваше да бди над мъртвите. Двата трупа бяха измити и балсамирани, над тях бяха прочетени молитви, а сетне ги положиха пред олтара на абатството. Вестоносци заминаваха и пристигаха. Кралят, потресен и разярен, много внимаваше да не стовари вината
