отнесен. Дьо Пайен погледна Изабела. Тя седеше, стиснала чашата си, с напрегнато и пребледняло лице, а устните й се движеха като че в беззвучна молитва. Той се доближи до нея и постави ръка на рамото й. Тя му се усмихна боязливо, ала това, което впечатли рицаря, бе не толкова страхът й, колкото нейната решителност.
— Смелостта — зашепна му тя — трябва да бъде по-голяма, духът ни — по-храбър, а сърцата — по- неумолими. Тук лежи покосен нашият повелител, най-добрият ни мъж лежи в прахта. Ако има воин, бленуващ да напусне битката, нека той замълчи навеки.48
— Милейди?
Тя примигна и се взря в него, сякаш го виждаше за пръв път.
— Едмънд, прости ми. Припомних си една стара поема от Есекс, в която се разказва за една известна битка. — Тя вдигна ръце с треперещи пръсти. — Какво ще правим тук, какво ще правим?
Дьо Пайен отиде на мястото си.
— Онова, което ще сторим — гръмко заяви кралят, подемайки думите й и махвайки на Юстъс да седне на мястото си, — е да разберем какво е трябвало всъщност да се случи тук. Берингтън?
— Ваша светлост? — тамплиерът сви рамене. — Беосис е мъртъв. Да не би тайно да е вземал лекарство, което се е оказало отровно? Дали Уокън и неговото сборище са го убили? Дали той бе нарочената жертва, или някой друг? Ами виновникът? Ваша светлост, този приорат е пълен с жестоки мъже, души, хора на войната, опетнени с кръв…
— Както и с вещици и магьосници — намеси се Мърдак. Прелатът бързо се прекръсти. — Слушах разказа ти за мерзостите в Свещения град. Мислиш, че името Ерикто не е познато тук? Моят архив е в Йорк; Теодор, архиепископът на Кентърбъри, също има своите записки. И двамата знаем за Ерикто — той махна с ръка. — Е, не много — най-вече празни приказки.
— Значи е истина? — попита Дьо Пайен. — Ерикто е родом от Англия?
— Несъмнено е една от многото
— Бих искал да се запозная с нея — Юстъс гръмогласно се разсмя на шегата си.
— Тя е отровителка, така ли? — попита Парменио, без да обръща внимание на изблика на принца.
— Това е едно от множеството обвинения, отправяни към нея.
— Детски приказки — измърмори Нортхемптън. Въздъхна, докато се олюляваше на краката си, явно пиян. — Тя събира очи на дракони и железни камъни49 — Саймън се изсмя остро. — Такива като Ерикто са много, легиони, сбрани около мръсните канавки на Съдърк или дяволските земи50 около катедралата „Сейнт Пол“. Ваша светлост — той се обърна към краля, — тези тамплиери ни донесоха предупреждение. Някакъв луд човек е съставил налудничав план за убийството ти. — Графът сви рамене. — Армията на Хенри Фицемпрес си е поставила същата задача, така че защо да се притесняваме?
Кралят се усмихна в знак на съгласие и стана, синът му и съветниците му го последваха. Стивън любезно благодари на тамплиерите, сетне заедно със свитата си напусна трапезарията и извика на Юстъс, че двамата трябвало да си поговорят насаме, преди да се разделят. Дьо Пайен слушаше как стъпките им заглъхват в коридора.
— Свършено е с нас — въздъхна той и се огледа. — Кралят всъщност не ни вярва, нали?
— Негова светлост е зает с друго — отвърна му Берингтън. — Много е загрижен за сина си, за лордовете, които може да се оттеглят от битката, от настъплението на Хенри Фицемпрес. Заобиколен е от убийства и интриги. Има син, когото никой не желае да види коронясан, така че защо му е да обръща внимание на една грижа измежду многото?
— Би трябвало — рече Парменио и седна на стола на краля. — Убийството на Беосис е предупреждение.
— И въпреки това ние не можем да преследваме Уокън — рече Ричард, — защото не знаем къде е, къде се крие и накъде е тръгнал. По време на вечерята негова светлост ни увери, че хората му са проверили архивите на хазната и съда. Не е открито сведение за Уокън — да е напускал или да е влизал в кралството. Сега — той се изправи на крака — ние трябва да придружим сина на краля. Не можем да откажем. Да донесем предупреждение на негова светлост, а после да отхвърлим молбата му да придружим принца би било ужасна обида. Кой знае, може би там, където отидем, Уокън ще ни последва. Той със сигурност потвърди присъствието си тук.
— Беше ли Мандевил магьосник? — ненадейно попита Едмънд.
Берингтън се наведе над масата и се взря в него с остър поглед и непоколебимо изражение.
— Мандевил бе досущ като ездача на сивия кон51, споменат в Откровението за Апокалипсиса, и със сигурност адът го следваше. Това бе една от причините — додаде той грубо — да напусна войската му и да отпътувам за Светите земи. Сега — той посочи към черното дървено разпятие, — трупът на Беосис трябва да бъде положен в църквата на приората. Не можем да помогнем на тялото му, ала душата му има нужда от нашите молитви…
Глава осма
И Юстъс… влезе в ожесточен спор и гневен срещна смъртта си.
Прекараха още три дни в приората Уолингфорд. Юстъс събра войските си — стотици сквернословци, стрелци от Лондон, фламандски наемници, прелюбодейци, грабители, груби мъже, които се бяха охранили добре от близо двайсетгодишната гражданска война. Перчеха се с одеждите на кралски войници, ала в действителност, мислеше си Дьо Пайен, те си бяха вълци във вълчи кожи. Проумя как велик лорд като Мандевил е могъл да привлече под знамената си насилници, убийци, крадци, магьосници и вещици. Нищо чудно, че мъже като Берингтън, отвратени от видяното, бяха потърсили пречистване на душите си чрез зачисляването им към ордена. Колкото до останалото, смъртта на Беосис остана загадка. Остана им само да надзирават погребалната му церемония. В мрачния и изпълнен със сенки параклис на приората бе отслужена заупокойна литургия. Тя бе изпълнена сред блясъка на свещите и кълбящ се дим. Трупът бе поръсен със светена вода, прекаден, сетне изнесен навън в набързо скалъпен ковчег, пригоден от стар сандък за стрели, и положен да почива в мир в заобиколената от тисове част от гробището на приората, определена за погребенията на външни хора.
Час по-късно, когато камбаните забиха, оповестявайки настъпването на третия молитвен час, принц Юстъс напусна баща си и заедно със свита от триста души здрави войници отпътува от Уолингфорд сред вихрушка от прахоляк, съпроводен от рева на роговете и плющенето на флаговете. Дьо Пайен яздеше отзад наедно със спътниците си, а Изабела бе яхнала жребец, специално дарен им от конюшните на краля. Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън, заедно с Мърдак от Йорк трябваше да играе ролята на съветник на принца. Юстъс очевидно ги отбягваше. Кавалкадата на принца се придвижваше бързо през летния пейзаж по изровени пътеки и по старите римски пътища, съвсем сухи заради лятното слънце. Бе прекрасно време. Нивята бяха готови за жътвата. Овощните градини бяха отрупани с плод. Водениците бяха наскоро поправени и боядисани, готови да приемат есенните посеви. Юстъс преобрази всичко това. Черните знамена на войната се развяваха, докато той настъпваше през графствата към Кеймбридж, опожарявайки, плячкосвайки и ограбвайки именията и къщите на враговете на баща си. Плевниците горяха, хамбарите бяха изоставяни като димящи черни руини, посевите биваха опустошавани, овошките — обирани, рибарниците и потоците — отравяни. Всеки, който се съпротивляваше, биваше посичан или обесван на първото дърво. Селяни, земеделци и търговци, дочули за тази смъртоносна буря, бягаха към манастирите, замъците и укрепените господарски къщи в именията.
След шест дни, изпълнени с такива опустошения, кавалкадата на Юстъс стигна до Бери Сейнт
