останалата част от армията на граф Реймон, която трябваше да се разположи удобно из полята и ливадите извън градските стени. Появи се наперено и Робер Късоногия, херцог на Нормандия — колкото червенокос, толкова и червендалест — весел по нрав и засмян, ленив и безотговорен, но затова пък ненадминат ездач и умел боец. Последен пристигна Боемунд, норманският принц на Таранто, рус, с хищни орлови черти, шест стъпки висок, с тежко бойно въоръжение. Този норманец се втурваше в бой с лекотата, с която птицата се издигаше към небесата. Боемунд недолюбваше гърците. С бой си беше извоювал империя в южната част на Италия и Гърция, а после беше изтласкан от завоюваните земи. Под аления му флаг в този момент се нареждаха петстотин рицари, настървени да стигнат Йерусалим, които също така си отваряха широко очите за земи и владения, които да присвоят пътьом. С Боемунд идваше и племенникът му Танкред дьо Отвил, най-изкусен в боя с меч сред норманите. С Боемунд си бяха лика-прилика, но вторият беше по-загрижен за душата си и за пролятата от него кръв, отколкото за заграбването на земи.
Всичките тези сеньори се събраха като ято ястреби в Константинопол. Хитрият като змия император ги посрещна с богати дарове — злато и сребро, безценни тъкани, украсени със скъпоценни камъни седла и сбруи, нови одежди, кошове със захаросани плодове и охладени в снеговете на Олимп вина, ковчежета и сандъци с блестящи сапфири, ситни късове слонова кост, покривала от дамаска и фино изработени оръжия. Алексий се веселеше и забавляваше водачите на похода, а в същото време предвожданите от тях седемдесет хиляди души чакаха пред стените на града, с утолени глад и жажда, но зорко наблюдавани от отрядите тюркски наемници с островърхи шлемове от сива дамаска стомана и бели тюрбани, завити около челата им. Туркопулите38 носеха кожени ризници над свободни елеци с панталони, прибрани в ботуши за езда с висок ток. Бяха до един отлично въоръжени с пика, лък и меч. Юг старателно ги огледа и обезсърчен си пожела и големите сеньори да бяха сторили същото: бъдещите им противници, селджуците, имаха подобно въоръжение и прилагаха същата бойна тактика с нанасяне на удар и оттегляне, чиито резултати бяха унищожителни.
При цялата си щедрост и отзивчивост Алексий гледаше на франките също както стопанинът — на злите кучета, които е намерил, за да прогонят вълците от земите му. Не биваше да ги изпускат от поглед. Може и да се бяха посветили на делото Божие, но Алексий си беше наумил франките да поработят и за неговото дело. Поиска сеньорите да положат пред него клетва за вярност и след безброй увъртания те склониха да му се закълнат във вярност. Обещаха още превзетите от тях градове да преминат отново под управлението на императора в замяна на провизии и военна помощ. Алексий се закле да осигури двайсет хиляди бойци на тяхно разположение, под командването на неговия военачалник Татикий, хитър и опитен предводител с гръцко и турско потекло, християнин по вяра. На мястото на отсечения в битка нос, той носеше наконечник от блестяща стомана. Татикий също даде в чест на сеньорите доста разточителни пиршества. У франките, привикнали на ветровитите, одимени зали, украсени с изпоцапани тъкани и подове, покрити с мръсна тръстика, се разгоря алчността, подклаждана от вида на богатите драперии, мраморните стени, разкошните одежди и баните, които благоухаеха на сандалово дърво и розово масло. Франките срещаха маслиненооки жени, облечени в златистожълта коприна, розов и син лен, стройните им талии бяха опасани с пурпурни шнурове, завършващи със златни пискюли. Алексий наизвади от съкровищата си и раздаде златни монети на водачите на похода и медни на следовниците им. Въпреки всичко избраният от него път беше много опасен. Когато сеньорите се събраха, за да положат клетвата си за вярност, единият от тях преднамерено и грубо седна в празния императорски трон и се наложи другарите му със сила да го изблъскат от там. Разгоряха се препирни и когато неколцина от водачите на кръстоносците изразиха съмненията си относно действията на императора. Най-после постигнаха споразумение. Жребият беше хвърлен. Авангардът щеше да прекоси пролива на свети Георги към Мала Азия, където султан Килидж Арслан хранеше надежди да ги разгроми, както беше сторил с пълчищата на Пиер Отшелника. Владеещият някога тълпите със своето обаяние предводител на Народния поход се беше превърнал в недоволен и сломен човек. Жалките останки на водената някога от него сган сега се бяха влели в Божията армия — както я наричаха всички сега. На Пиер му оставаше само да се отдаде на вайкания, задето Светият Дух го беше изоставил и неговите следовници бяха наказани за извършените от тях грехове.
От своя страна Елеонор беше изпълнена с решимост да си изясни някои неща с Юг и Годфроа. Стигнеха ли Мала Азия, по всяка вероятност щяха да се сблъскат с опасности, по-големи дори от тези в Склавония. При всеки сгоден случай разпитваше Юг, който успя да запази тайната си чак до навечерието на празника на свети Атанасий. Подготвяше се угощение за следващата вечер, на което Юг се надяваше да посрещне като домакин по-важните хора от неговото братство и отново да се опита да въведе дори още по-строги правила. Следобеда преди празненството двамата с Годфроа, придружени от Теодор, изведоха Елеонор в града. Тръгнаха по тесните улици и улички, покрай пазари и тържища, покрай вонящи вади и гъмжащи от народ пристани, докато стигнаха Площада на императора: обширно пространство, окъпано в светлина, която се пречупваше в мраморните портици с цвят на слонова кост и украсените със злато, сребро и бронз стени. Огромна статуя на Константин се извисяваше над площада и над мрачния притвор на златокуполната катедрала „Света София“, Божията премъдрост, където дългокоси свещеници се молеха и пееха песнопения, обгърнати от уханието на тамян.
Вътре в катедралата Теодор първо им показа изображенията на Богородица, чийто сълзи не преставаха да текат, после скрижалите, донесени от Мойсей от планината Синай, бронзовите тръби на Иисус Навин, от чийто звук рухнали стените на Йерихон, и жезълът на Аарон. Пред тези реликви непрестанно се пееше „Kyrie Eleison, Christe Eleison“39. Накрая показаха на Елеонор множество изображения на лика на Спасителя. Водеха я от едната страна на олтара до другата, за да разгледа внимателно стенописите и иконите, поставени в златни и сребърни рамки и украсени със скъпоценни камъни.
— Гледай, Елеонор — шепнеше Юг, — виж как всички са еднакви или с незначителни разлики.
Лицето на Спасителя беше изобразявано по различен начин, но всичките Му изображения си приличаха. Издължен образ, с невероятно изразителни очи, фин нос, плътни устни и упорита брадичка. Имаше мустаци и брада, както и червеникавокестенява дълга коса, сплетена от всяка страна, така както някои евреи продължаваха да я носят. След като ги разгледаха, те напуснаха осветения участък около катедралата и прекосиха Площада на императора. Там поспряха, за да се възхитят на дванайсетте бронзови фигури, чието движение показваше посоката на вятъра. После Теодор ги поведе надолу през лабиринт от улици към пристанището — същинско Вавилонско стълпотворение, където пискливи гласове се провикваха на всевъзможни езици. Гръцкият наемник влезе устремено в мизерна стая над стълбището в някаква кръчма, поръча вино, хляб и рибно ястие с много подправки, което сам внимателно насипа в купи.
По всичко личеше, че Юг и Годфроа вече имаха Теодор за напълно доверен човек. Елеонор се радваше на това. Теодор имаше разбирания, сходни с техните, а възхищението й към този ведър, изпълнен едновременно с решимост и търпение мъж беше нараснало в последните няколко седмици. Той й се усмихна и й смигна, докато Годфроа произнасяше благодарствена молитва. Известно време се хранеха мълчаливо, после Юг избърса чинията си с парче хляб, изяде и него, и както си седеше, впери поглед в сестра си.
— Щеше да ми разкриеш голямата тайна, нали? — настоя тя. — Все някога щеше да го направиш, така ли е?
— Трябваше да сме напълно сигурни. Теодор, също както и брат Норбер и Алберик е пътувал до Йерусалим. Слуховете са стигнали и до него.
— Какви слухове, Юг?
— Отправили сме се към Йерусалим — започна Годфроа, — за да освободим Божи гроб от сарацините40, които са завладели светите места…
— Годфроа — усмихна се Елеонор, — знам накъде сме се запътили и защо.
— Настина ли? — попита Юг. — Елеонор, колкото наброяват кръстоносците, толкова и причини има да станеш кръстоносец. Боемунд от Таранто иска да завоюва свое княжество. В Италия, Сицилия или Гърция намеренията му претърпяха провал. Същото важи и за останалите ни военачалници. Робер Нормански си има херцогство, но скучае и затова предпочита вълненията на странстванията пред управлението на владенията си. Същото се отнася до нас. Нима би предпочела да си седиш в Компиен и да чакаш някой рицар да ти поиска ръката, докато ние си пилеехме времето по турнири, нападахме съседите си и чакахме граф Реймон да ни повика за нови сражения в Иберия, или пък кралят да ни призове в защита на границата ни с Фландрия?
— Елеонор — добави Теодор, — ти най-добре от всички трябва да разбереш, че освобождението на
