вик „Au secours! Au secours!“50. Рогове и тръби засвириха за тревога. Двете с Иможен се втурнаха по заобиколените от шатри сухи оврази, водещи към средата на лагера. Там стоеше огромна каруца, с по четири пръта във всеки свой край с бойни знамена на тях, с огромен дървен олтар и над него — прост черен кръст. Двама мъже, облечени като монаси в дълги черни раса, седяха гърбом към колелата на каруцата, с извадени мечове и ножове. Срещу тях се изправяше стена от враждебно настроени франкски пешаци, отпуснали пики и копия.
— Съгледвачи! Съгледвачи! — обвинително се издигна глас. — Хванахме ги при опит да избягат с рисунки на лагера и записани числа.
Един от заловените мъже се нахвърли към пешаците, размахал меч и нож. Многобройни пики го набучиха и почти повдигнаха от земята. Той се загърчи като риба на сухо, зарита с крака, от устата му излизаха хрипове, задавени от рукнала кръв. Другият на часа хвърли на земята оръжията си и коленичи, протегнал ръце в знак, че се предава. Набързо го заловиха, вързаха и повлякоха. Скоро след това се появи забързан Юг. Подновиха тревогата: екнаха рогове и фанфари, мъжете надаваха крясъци, изведоха бойните коне. Юг сграбчи Елеонор и я блъсна в шатрата.
— Бяха чужди съгледвачи — заяви той задъхано и замълча, щом Белтран, Теодор и Годфроа се втурнаха зад него в шатрата.
— Заловеният си призна. Султанът на Рум, Килидж Арслан, е тръгнал към нас начело на хиляди конници.
— Къде, кога ще нападнат?
— Боемунд обсажда северната стена на Никея, Годфроа дьо Буйон източната, а ние — южната, в тази посока се е отправил и Арслан. Ще поемем удара на първата атака.
Едва-що беше замълчал, когато отвън се надигна врява — подновеният вой на тръбите се примесваше с писъци и викове. Без да се бавят, излязоха от шатрата и видяха хората да сочат към хълмовете. Елеонор с ужас се взря към възвишенията зад лагера, където боровете растяха толкова нагъсто, че изглеждаха като плътна тъмнозелена стена. Тя заоглежда хората около себе си: момчета и жени, понесли вода в стомни, група монаси, увили молитвени броеници около ръцете си, насъбрали се за обедната молитва; готвач, стиснал в окървавената си ръка заклано пиле; момченце, прегърнало кученце с неустановена порода; рицари по ленени ризи — всички с ужас наблюдаваха бедствието, което се спускаше от хълмовете. Елеонор усещаше гърлото си свито и пресъхнало. Примигна и отново погледна нататък. Като рояк пчели сред боровете, стотици, ако не и хиляди конници, с развети бели роби, с блестящи на слънцето шлемове, препускаха между дърветата. Вече се вдигаха облаци прах. Чуваше се далечен тътен от тропота на конете. Вятърът развяваше пъстри бойни знамена. Дечица, които си играеха сред разрушените камъни на някакво гробище, се разсмяха и засочиха с пръстчета към конниците.
— Казаха, че носели въжета — прошепна Белтран, — за да ни вържат и отведат в плен.
Тълпата не откъсваше поглед от възвишенията. Някакъв монах подхвана напевно псалм: Domine libera nos — Освободи ни, Господи.
— Ти се моли — извика Юг, — а останалите на оръжие, на оръжие!
Страшната омая се разпръсна. Хората захвърлиха стомните, смъкнаха плащовете, метнаха кошовете на земята, разчистиха лагера. Рицари, оръженосци, монаси и свещеници, всички годни да се бият, забързаха да намерят оръжия, за да се отбраняват срещу вълната от конници, която се спускаше от хълмовете и скоро щеше да ги залее. За миг враговете изчезнаха от поглед, скрити от обраслите с гори склонове, но скоро отново се появиха. Турците надаваха пронизителни бойни крясъци на своята неразбираема реч. Пискливите им викове отекваха над конския тропот. Селджуците стигнаха подножието на хълма тъкмо когато франкската бойна линия, съставена от облечени в леки доспехи рицари, възседнали конете с набързо поставени седла излезе пред лагера. Конете на франките бяха буйни, много по-тежки и препускаха с все сила. Турците, изклали безмилостно жалко въоръжената армия на Пиер Отшелника, се слисаха пред яростния отпор на франките. Отговорът на франките стана още по-неудържим, когато върху селджуците се стовари тежковъоръжената конница, връхлетяла като придошла река върху надве-натри вдигнат мост. Турците, яхнали по-дребни и по-леки коне, бяха залети от рицарите и разпилени на малки групи, върху които се стовари ответният удар на франките. Въздухът звънтеше от страховития грохот на битката, ехтяха писъци и крясъци. Развяваха се знамена. Земята се покри с трупове в бели роби. Турците, непривикнали на подобна ожесточена битка лице в лице, се пречупиха и се заоттегляха към склоновете, преследвани от франките. Новината за този първи сблъсък вече обхождаше Божията армия. Норманите, французите, фламандците, гърците и кръстоносците от Рейнланд заляха лагера на граф Реймон. Елеонор наблюдаваше подготовката им, как обличат доспехите си, как прикрепват шлемовете си. Възседналите конете си рицари се строяваха, обвити в умишлено вдигнатите облаци прах и дим, за да бъдат заблудени турците, които отново се събираха на опасаните с дървета възвишения.
Юг, Годфроа, Белтран и Теодор — надянали доспехите си и въоръжени — бяха взели овалните си щитове и боздуганите. Норбер и Алберик, с пламнали лица, се присъединиха към пешаците, които се събираха зад конете. Черен дим се издигаше от току-що запалените огньове, чийто дим трябваше да скрие действията на Божията армия. Турската конница се събра за нова атака. Планът им беше прост: да нападнат, да притиснат франките към стените на Никея, да ги разгромят и да освободят града. Както записа по-късно в хрониката си Елеонор: турците допуснаха две грешки. Мислеха си, че цялата франкска армия се състои от отрядите на граф Реймон и че уменията им на бойното поле няма да са по-добри от тези на парцаливите последователи на Пиер Отшелника. Бързо разбраха, че са преценили зле. В ранния следобед за втори път конниците в бели роби като прииждаща река заляха склоновете. Франките, скрити зад пелената от черен дим, наблюдаваха и чакаха, после нападнаха. Подвижната, тежка, желязна завеса от възседнали конете си рицари връхлетя врага и бойната линия на турците се разкъса. Франките ги пометоха и настана такава кървава сеч, че пролятата кръв напоила земята, потече на тънки ручейчета по склоновете. После рицарите се върнаха и отново нападнаха. Турците не удържаха и побягнаха. Известно време франките ожесточено ги преследваха, а после победоносно се прибраха в лагера, със забучени на пики и копия ужасяващи трофеи, повели цели редици пленници, на чиито вратове бяха увесили отрязаните глави на другарите им.
Разкарваха насам-натам пленниците, надсмиваха им се и ги унижаваха. Добутаха единият от катапултите, даден им от Алексий, до ръба на големия защитен ров, опасващ Никея. По залез-слънце започнаха да мятат отсечените и събрани в рибарски мрежи глави в града. Някои от тях се размазваха в страховита каша в насипите. Други прелетяваха над назъбените стени и дори от отдалеченото място на което седеше, Елеонор дочуваше стенанията на затворените зад стените на града хора. Килидж Арслан беше претърпял поражение! Божията армия се сети отново за пленниците. Скупчиха ги в средата на лагера, накараха ги да паднат на колене, за да ги обезглавят. Писарят Симон беше сред заловените при товарните каруци. Той отчаяно умоляваше да му пощадят живота. Палачите не му обърнаха внимание. Изведнъж пленникът се отскубна и побягна през лагера, следван по петите от Грозника и Изрода, оръженосците на Жан Вълка. Симон с писъци тичаше по тесните пътечки, сподирян от подигравките и смушкван от пияни зрители. Елеонор, която се бе оттеглила в шатрата си, чу врявата и излезе. Беглецът почти връхлетя отгоре й и се строполи в краката й. Изрода и Грозника го спипаха.
— Не съм умолявал, сестро — спря да пише Симон.
— Не, Симон, не си. Само каза, че не искаш да умираш. Заяви, че си католик, пленен от турците. Ако си спомням точно — сухо добави Елеонор, — ти дори цитира каноничното право, макар това да не направи изобщо впечатление на онези две грозилища.
— Камилски фъшкии — прошепна той. — Но благодарение на теб, господарке-сестро… — приведе се напред. — А, впрочем, може ли да положа клетва като един от Бедните братя от Храма? Знам някои неща.
— Така ли, Симон? — Елеонор присви очи.
— Знам тайни за разни скрити неща. Дочух слуховете.
Елеонор стрелна с очи Иможен, която спеше върху куп възглавници.
— Симон, непрекъснато се изумявам от способността ти да дочуваш — усмихна се тя. — Но нека продължим с нашата хроника.
— Разбира се, господарке-сестро, при все това аз трябва да добавя благодарностите си към теб и твоя
