Мечовете и ножовете бяха готови да бъдат извадени от ножниците. Тревога обхващаше кръстоносците, страховете им набираха сила. Хората се молеха на колене, хлипайки, за помощ.
— Ето ги! — чу се вик.
Изправена в една каруца, Елеонор наблюдаваше мъглата, която се издигаше от входа на долината. После мъглата се отдръпна и разнесе, и от нея лумнаха цветове и блясък на ризници. Земята потрепери под грохота на приближаващата се войска. Носеше се прах до небето, после прашният облак се прокъса. Елеонор затаи дъх, видяла мощта на врага. Бяха цели пълчища ездачи, въоръжени с кръгли щитове, с готови за стрелба лъкове, с опънати тетиви. Наближаваха сред оглушителен тропот на копита, барабанен звън и цимбали. Неизброимата тълпа се насочваше в тръс към смълчаните редици на франките. Крясъци прорязаха въздуха. Високо вдигнати зелени знамена се вееха от утринния полъх на вятъра. Развели своите знамена, франките отговориха с бойни викове, после, като ловджийски псета, се втурнаха в бесен галоп напред. Искаха да ударят врага като стенобойна машина, но турците ловко се разделиха вляво и вдясно. Щом го направиха, стрелците им засипаха залп след залп редиците на франките, а после въоръжените със секири и ятагани пешаци ги нападнаха отстрани. Към облечените в ризници конници полетяха куки, които ги събаряха от седлото. Върху главите им се стоварваха стомана и кремък, заваляха камъни. Ръце и крака биваха отсичани с един-единствен замах. Второто крило на франките се готвеше да нападне, но турските коне — пъргави и с лек товар — обкръжиха разгърнатия за бой първи ред и се втурнаха към изчакващите редици, които покосиха с порой от стрели. Рухваха коне, други се втурваха в галоп от страх, но турците ги наобикаляха и събаряха на земята коня ведно с ездача. На Боемунд толкова му и трябваше. Военните знамена на Нормандия заплющяха, бойният му вик прокънтя във въздуха. Рицарите му се хвърлиха напред към врага.
Измъчена от непоносимия пек и потънала в лепкава прах, Елеонор разбираше, че тактиката на турците се състои в нападение и веднага след него престорено отдръпване. Появиха се нови вражески сили. Елеонор се озърна. В лагера цареше неописуема неразбория. Мъже, жени и деца разбраха, че ако бойният ред на рицарите на Боемунд се разкъса, турците ще ги връхлетят и съсекат. Вдигна се чудовищна врява — изсвирвания с рог, барабани, цимбали и тръби, примесена с крясъци, викове и грохота на битката. В синьото небе се появиха лешояди — отблъскващи черни сенки, реещи се над мястото на кръвопролитието. Извеждаха ранените от битката, та да се погрижи за тях лечител или свещеник. Един рицар — целият в рани и драскотини, дойде присвит на една страна и се свлече до каруцата. Елеонор се отърси от вцепенението, скочи и разтвори плетената му ризница и елека. Под тях ризата беше прогизнала от кръв. Помъчи се да спре кръвта, съсиреците вече привличаха мухите.
— Недей, заведи ме при лечител — каза хрипливо мъжът, сграбчи ръката на Елеонор и посочи към предната линия. — Трябва им вода.
Елеонор извика към лечителя, коленичил до друг ранен, от чийто потръпващи устни излизаха предсмъртни хрипове. Лечителят сви рамене, натъпка напоена с вино кърпа в устата на умиращия войник и забърза към нея. Елеонор стана, извика към Иможен и група жени и деца да донесат мехове с вода, стомни, и всичко, в което може да се носи вода. Някои от свещениците вече се занимаваха с тази задача, други навличаха бели одежди и бързаха към бойното поле, за да дадат последно причастие и последно опрощение на греховете. Елеонор стигна до задната редица на конницата — куп вонящи, ранени рицари. Кръв се стичаше по лицата им и се процеждаше през ризниците им. Прикрити зад труповете на своите коне, чиито кореми вече се подуваха, рицарите се опитваха да си поемат глътка въздух. Някои от бойците сякаш бяха плували в море от кръв, мечовете им бяха окървавени до дръжките, съсиреци покриваха секирите и боздуганите им. Гледаха към нея с гневни очи, придобили стъклен блясък от яростта на битката. Тя им поднасяше съдове с вода. Сграбчваха ги и пиеха жадно. Тъмни рояци мухи жужаха около тях. Пред нея отекваше грозният тътен на битката. Боемунд беше променил тактиката си. Армията му губеше твърде много коне, затова франките вече стояха подредени като извита дъга срещу турците, които ги нападаха, а после пъргаво се оттегляха. Порой след порой островърхи стрели се посипваше върху тях. Мъжете проклинаха и се молеха, когато отново се връщаха в битката. Имаше и такива, които се шегуваха, че когато превземат турския лагер, ще се къпят в шуртяща кристална вода, ще носят венци от уханни рози, а косите си ще напръскат с канела. Други оставаха, за да се погрижат за ужасяващите си рани.
Елеонор съгледа седналия изтощен на коня си Юг, до него беше Годфроа. Извика ги по име, но земята се разтресе от тътена на ново нападение и оглушителния, пронизителен боен вик на турците. Във въздуха засвистяха стрели. Коне цвилеха в агония. Мъже пищяха за милост. Елеонор искаше да стигне до Юг, но смразяващ кръвта крясък я накара да побегне обратно към лагера. Спря до една каруца и загледа, невярваща на очите си. Отряд турци си беше проправил път през блатото и сега ги нападаше от другата страна на лагера. Тук-там войници се опитваха да ги отблъснат, но турците напредваха като рояк разгневени стършели, обсипваха ги със стрели, а после измъкнаха ятаганите си и започнаха да секат наляво и надясно. Жени, деца и свещеници бяха съсечени и накълцани. Турците слизаха по двама, по трима от конете си, сграбчваха бягащите жени, връзваха ги и ги мятаха на земята. На Елеонор й се струваше, че краката й са пълни с олово и не може да ги помръдне за нищо на света. Беше като вцепенена от гледката, гледаше като омагьосана, сякаш сънуваше кошмар, от който не можеше да се събуди. Пешаците застанаха в линия, за да защитят останалите от лагера, но зад тази линия се разиграваха картини от ада. Един свещеник, все още облечен в одеждите си за литургия, побягна, за да спаси живота си, но главата му беше отсечена с един замах. Отстъпващ назад монах се сблъска лице в лице с преследващите го конници и спря, после рязко се наклони на една страна и сам отряза главата си със собствения си меч. Спрял войник се опитваше да измъкне забитата в гърдите му стрела. Турчин се изправяше, след като беше изнасилил някаква жена, после с ножа в дясната си ръка я разпори от утробата до гърлото. Други грабеха палатките, тичаха, понесли стомни и купи и — като че ли — отрязани глави.
Линията на франкските пешаци между Елеонор и турците се придвижи напред. Отзад стрелците засипваха със стрели и свои, и врагове. Нов крясък. Линията на франките се движеше по-бързо, докато изпратен от Боемунд конен отряд връхлетя върху турците, които сега бяха попаднали в клопка между палатките и каруците. Елеонор усети как напрежението спада, макар стомахът й да бе свит на топка и по краката и гърба й да преминаваха тръпки на ужас. Беше като онемяла. Сега вече франкските рицари съсичаха поголовно облечените в бели роби конници, а във въздуха все по-силно се носеше викът: „Тулуза! Тулуза! Deus vult! Deus vult!“ Теодор бе успял! Останалата част от армията на франките се втурна към бойното поле. Нахвърлиха се върху турските флангове, а хората на Адемар, повечето въоръжени с боздугани, за да трошат кости, а не да секат плът, нападнаха турците в гръб. Страшни викове разнесоха вестта, че Боемунд е повел хората си напред, а ходът на битката се бил обърнал.
Елеонор отиде при Иможен под каруцата, за да пие разредено с вода вино и да хапне малко сух хляб, преди да изпълзи отново навън, за да помага на ранените, да утешава оцелелите и да участва в пренасянето на мъртвите. Късно следобед се появиха конете на франките. Ездачите им носеха ужасяващи, набучени на пиките или привързани за косата към седлата им трофеи от великата победа. Носеха прекрасни новини: почти сигурното поражение се превърнало в голяма победа! Сред сражаващите се били видени ангели в блестящи ризници, да се бият на страната на Божията армия. Турците били напълно разгромени, лагерът им превзет и разграбен. Ездачите носеха и заповеди: останалата част от армията трябваше да слезе към турския лагер и да се настани в него. Пеейки възторжени, радостни химни, цялата армия напусна долината, за да завземе — както обяви Пиер Бартелеми „шатрите и имуществото на своите врагове“.
Същата нощ имаше голямо угощение, стотици огньове и факли разпръскваха нощната тъмнина. На стъкмените скари и шишове се печеше прясно месо. Песни, химни и пиянски викове се носеха над заобикалящите ги хълмове. „Deus vult! Deus vult!“ Непрекъснато се повтаряше този вик. Божията армия ликуваше под тъмносиньото кадифено небе, под блестящите звезди, сякаш и някакъв небесен гост ги наблюдаваше. Понякога обаче омаята се раздираше и от слаби стенания и скръбни вопли. Елеонор оглеждаше редиците мъртъвци — мъже, жени и деца, майки и свещеници, както и бойци като брата на Танкред, безкраен низ от окървавени трупове. Хората си разказваха за изнасилванията и убийствата, дела на нахлулите в лагера откъм блатото турци. Бедните братя от Храма със сигурност бяха загубили неколцина от своите хора: Ришар Тепавичаря, Озбер и Ана, Матилда от Екс и четири от децата й, майстора на пиво Гийом, съпругата му и трите им деца. Всички те бяха обвити в парцаливи покрови. В коравата земя зееха изкопани гробове. Труповете, всеки с малък дървен кръст, бяха положени в земята, а душите им предадени на Бога в радостно очакване на възторженото събитие: очакващото ги възкресение. На роднините на
