благороден брат, задето ми спасихте живота. Толкова съм ви благодарен…

— Хрониката, Симон…

— Да, господарке-сестро…

Грозника беше сграбчил Симон за гърлото и с мъка успяваше да го удържи мирен, за да не се наложи Изрода да замахва повече от един път с боздугана си. Елеонор им беше изкрещяла да спрат, но не друго, а появата на Юг и Годфроа, с издърпани мечове, накара убийците да се сепнат. Пияни и сипещи ругатни, те се затътриха нанякъде. Елеонор прибра Симон в своята свита, докато Божията армия празнуваше победата си и се готвеше за тежко изпитание: обсадата на Никея. Градът ги смайваше. Подобни военни укрепления франкските бойци не бяха виждали никъде из западния свят. Нямаха и лодки, затова не можеха да нападнат откъм езерото. Защитният ров пред стените беше към шест стъпки широк и също толкова дълбок. Първата отбранителна стена имаше поне шест стъпки на ширина и девет на височина, с издадени кули, които да пазят подстъпите. И да преодолееха тази стена, втората защитна стена, която се извисяваше над първата със своите трийсет и три стъпки ширина, беше укрепена от нова поредица кули, откъдето стрелците с лък и тези с прашка, както и военните машини можеха да засипят нападателите с истински порой от стрели. Сред Божиите воини се надигна ропот. Възторгът, споходил ги след поражението на Арслан, скоро се изпари, когато на няколко пъти безуспешно се опитаха да превземат града. Позапълниха рова, направиха катапулти и каменохвъргачки. Започнаха обстрел. И съоръженията, и войниците, които ги използваха, бяха обсипани с градушка от пламтящи стрели, камъни и копия. Изплетоха от върбови и трепетликови клони щитове и наметки, с които да предпазват стрелците, но от назъбените защитни стени върху тях се изля врял катран.

Една сутрин граф Реймон, съпроводен от Юг, Годфроа, Елеонор и останалите от Бедните братя отидоха на коне до рова, за да потърсят в него някое уязвимо място. От укрепленията им подхвърляха подигравки и обиди и ги засипаха с дъжд от стрели, които не улучиха никого. Беше ясен, топъл ден, вятърът носеше сладкото ухание на борове, кипариси и зрели плодове от близките овощни градини. Графът дръпна юздите на коня си.

— Имаме дървета колкото си щем — единственото око на Реймон се взираше в Юг и Годфроа, докато с ръка сочеше дърветата — но какво можем да направим с тях?

Юг сграбчи юздите на жребеца на графа.

— Елате, господарю, искам да ви покажа нещо.

Продължиха в галоп покрай вонящия ров.

Елеонор намираше дребния кон, който й бяха дали, за муден и неповратлив, затова Теодор задържаше коня си и яздеше между нея и турците, които бяха горе на назъбената защитна стена. Сграбчи юздите на коня и й смигна.

— Не искам турците да видят красотата ти и да решат да ни нападнат — прошепна й той.

Елеонор се изчерви, а Теодор си заподсвирква трубадурска песен за някаква девойка, затворена в кула. Юг ги отведе до най-източната точка на защитната стена.

— Вижте, господарю.

Елеонор погледна накъде сочи брат й.

— Теодор ми разказа за него — добави Юг. — Огледайте внимателно основата на кулата: зидът се руши, наследство от миналия век.

Графът внимателно оглеждаше мястото, после радостно плесна с ръце. След два дни дървен навес, изработен от кипарис, върба и трепетлика, с покрив от дъбови клони и кожа, посипан с мокър пясък, прехвърляше моста, направен, за да се обстрелва Наклонената кула, както я наричаше Елеонор. Стрелците се криеха под широкия полегат покрив на навеса и така стреляха по врага. Строителите скоро намериха начин да проникнат през стената, като подпираха отвора с греди, докато ровеха трескаво в рушащата се зидария зад тях. Елеонор стоеше и ги наблюдаваше, застанала в безопасност зад линията от защитени с щитове каруци. Зидът се срути точно при падането на нощта, но на следващата сутрин лагерът беше вдигнат на крак по тревога. Все още сънена, Елеонор изтича от шатрата си и се сля с тълпата, устремила се през сутрешната мъгла към източния край на рова. Спряха и се втренчиха слисани към Наклонената кула. През нощта неуморните защитници на крепостта бяха зазидали издълбаната в нея пролука. Граф Реймон не беше на себе си от ярост. Като същински Ахил, той се оттегли да се муси в шатрата си, а останалите продължиха да упорстват с обсадата. Поражението на Килидж Арслан беше ожесточило съпротивата на жителите на Никея. Врагът се беше погаврил с техните мъртви, затова защитниците на града спускаха куки, с които закачаха телата на франките, издърпваха ги, събличаха ги, провесваха ги през стените и ги оставяха да гният там. Когато кръстоносците нападаха, главите и гърбовете им бяха обсипвани с камъни и стрели. Щом Божиите воини се покажеха, по тях се посипваше истинска градушка от огнени стрели.

За около седмица обсадата се превърна в лишена от всякаква логика и ред битка между противници, които се дебнеха един друг като въртящи се в кръг кучета. После изведнъж положението напълно се промени. Граф Реймон се поокопити след пристигането на Татикий — гръцкия военачалник. В лагера се появиха балисти и каменохвъргачки от арсенала на Константинопол. Откараха ги долу до Наклонената кула, но защитниците ги засипаха с камъни и стрели. Прокопаха нова дупка. Нощта се осветяваше от буйни огньове и изстреляните към кулата горящи стрели. Този път турците не успяха да поправят пробойната в стената. Звездното небе беше прорязвано от огнени езици, тишината нарушавана от съсъка на стрелите, трясъка на дърво и камъни и крясъците на защитниците и на нападателите. Призори Бедните братя от Храма — с викове „Deus vult!“ и „Тулуза!“ се подготвиха да поведат отрядите на граф Реймон към построения през рова мост. Юг и Годфроа целунаха Елеонор, преди да пристегнат връзките на плетените си шлемове. Открити останаха само очите им. Завързаха шлемовете, прикрепиха щитовете към ръцете си и извадиха мечовете.

Юг и Годфроа заслизаха начело на отрядите към моста, където стрелците с лъкове и арбалети и строителите непрестанно обстрелваха стените. Катапултите бяха разположени още по-близо, за да подсилят атаката. Елеонор не изпускаше от поглед сцената пред очите си. Когато Юг и Годфроа минаха по неустойчивия мост, сърцето й се качи в гърлото. Гъст дим се носеше натам, отекваха писъци и крясъци. Рицарите от Тулуза се тълпяха около нея. С развети знамена, войниците в пълно бойно снаряжение чакаха своя ред, за да подсилят втория щурм срещу изключителните защитни укрепления на града. Ужасът и грохотът на сражението бяха притъпили сетивата на Елеонор. Сякаш някакъв лутащ се демон беше сграбчил в хватката си душата й, съзнанието и въображението й. Тя погледна към безоблачното синьо небе, което се издигаше над величествените укрепления от жълтеникав камък. Прорязваха го изстреляни с прашки камъни и стрели. Димящи снопове клонки профучаваха, запратени от защитните стени и от тях изригваха огнени пламъци. Елеонор отново погледна към своите. Юг и Годфроа, вдигнали високо щитове, бяха стигнали средата на моста, когато екна оглушителен ропот, надвил грохота и шума на битката. Хората сочеха нагоре към защитните стени, където се развяваха издигнати знамена в жълто и златно с великолепния орел на Алексий Комнин. Никея беше превзета! Гръцките войски бяха влезли в града. Турците се бяха предали! Тръбите засвириха отбой. Юг и другарите му се оттеглиха обратно, а горе се издигаха още императорски знамена, които се вееха над защитната стена. Пронизителен скърцащ звук проряза въздуха. Огромните порти на Никея се отвориха и катафрактите със сребристосините емблеми на високо разветите си знамена, с шумен тропот преминаха през тях. Иможен изруга и забърза да намери Белтран. Елеонор, обзета от слабост и желание да се измъкне от суматохата след сражението, се върна в шатрата си. Отиде да полегне на приготвения сламеник, но замръзна приковала поглед в двата извити ножа, с бели костени дръжки, които проблясваха, забити в една от валчестите възглавници. Остриетата им бяха обвити с кървавочервена връв…

— Знай — прошепна глас зад гърба й, — ще загубиш онова, което притежаваш и накрая то ще се върне при нас.

Елеонор бавно се извърна. В началото не видя нищо, после различи сянката, очертана на светлината от пролуката в шатрата, през която се беше вмъкнал натрапникът. Седеше, кръстосал крака на земята, облечен в бяла роба, с черен тюрбан, обвил главата и лицето му и скриващ всичко освен очите му.

— Картата на вещицата — той изговаряше думите на развален нормански френски. — Знам, че Фюлше ти я даде.

Протегна към нея облечена в ръкавица ръка, с другата хвана дръжката на ножа, затъкнат в червения

Вы читаете Тамплиерът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату