пояс. Елеонор нямаше сили да проговори.
— Картата! — настоя мъжът.
— Брат ми — нечуто се отрони от устата й.
Отвън шумовете се засилиха, последвани от гласа на човек, който се приближаваше към шатрата. Погледът на Елеонор се стрелна към входа на шатрата, после отново се върна обратно, но от тайнствения посетител нямаше и следа.
Писарят Симон, който отново си приказваше сам — Господ беше го дарил не само с умело перо, но и с бъбрив език — влетя в шатрата и заразказва разпалено новините. Императорът бил докарал кораби с волски коли до Асканийското езеро и ги използвал срещу защитниците на Никея. Как благодарение на тези кораби дори пленили съпругата и семейството на управителя на Никея, тъкмо когато се опитвали да избягат. Турците разбрали, че ако на корабите има войници от Божията армия, градът им ще бъде опустошен с огън и меч. Незабавно влезли в тайни преговори с Алексий, обещали му да се предадат, ако те и тяхното имущество бъдат пощадени от Божията армия. Алексий се съгласил, изпратил високопоставен пратеник на име Бутумитес в града, за да приеме поражението им. Военачалниците от Божията армия подозирали нещо, но когато всичко се разчуло, франките незабавно обвинили Алексий в двуличие и предателство.
Плъзнаха слухове, че Бутумитес насърчил Татикий да убеди граф Реймон да нападнат, като му изпратил съобщение: „Сега ние водим играта, атакувайте стените. Не позволявайте на франките да разберат какво е истинското положение, ами по изгрев тръгнете в атака към града.“ Военачалниците на Божията армия знаели за корабите и за натиска, който те щели да упражнят върху турските защитници, но изобщо не очаквали те да се предадат така бързо. Императорът ги държал в пълно неведение. Измамата му беше всеобща тема на разговорите из лагера и след падането на нощта. Страстите се разгоряха, особено сред норманите от южна Италия, предвождани от Боемунд дьо Тарант, затова Алексий бързо взе мерки да ги уталожи. В лагера пристигнаха каруци, препълнени с нови запаси храна и вино, кошове, кошници и сандъци със скъпоценни камъни, злато и сребро, оръжия, купища бродирани платове и цели върволици от добре охранени коне с лъскав косъм. Бедните братя от Храма взеха дела си — десет златни монети, които прибраха в общия сандък, оставен на грижите на Годфроа. По-късно през нощта Елеонор, Юг, Годфроа, Алберик, Норбер, Теодор и Симон се събраха. Писарят беше допуснат до съвета им, заради уменията си да документира, а и защото познаваше светилищата в Йерусалим, особено Храма на хълма. Теодор каза няколко встъпителни думи, приветства новоприетия и подчерта, че няма нищо чудно в охотата, с която писарят е положил клетва да пази тайна, след като единствените му защитници от ширещата се към него ненавист в лагера са Юг и Елеонор. През тази нощ, когато вратите на Никея до една бяха отворени и пратениците разгласиха, че Божията армия скоро ще се отправи към Антиохия, Елеонор им разказа за тайнствения си посетител.
— Кой ли може да е? — попита Алберик. — Всички от нашето братство бяха събрани при Наклонената кула.
— Трябва да е някой от Божията армия — настоя Елеонор. — Така е станало и в Константинопол.
— Федаини — опитваше се да осмисли новината Теодор. — Може би техните убийци са се промъкнали тайно и дебнат сред нас? Глупаво е да се правят празни предположения, но нали само ние знаехме за картата на Анстрита. Господарю Юг, скрил си я добре, нали?
— Да — отвърна разсеяно Юг. — Всички я видяхте, но почакайте…
Имаше да им предава новини. На следващата сутрин отрядите, предвождани от Боемунд, потегляли. Граф Реймон искал от Бедните братя от Храма да се присъединят към войските на Боемунд и да бъдат свързващо звено между двете армии. Никой не възрази пред възможността така нареченото от Юг „същинско поклонничество“ да започне по-рано.
До последния си ден Елеонор нямаше да забрави заминаването им от Никея. Тръгнаха мигове преди изгревът на слънцето да обагри с кървавочервени пламъци просветляващото синьо небе. Какво подходящо предзнаменование щеше да се окаже този изгрев за дните, които им предстояха, време на гняв, ярост и начало на истински ужас. Макар, както по-късно Елеонор бе записала в хрониката си, тогава нищо да не сочеше подобно развитие на събитията. Тя седеше изправена в една от каруците, до нея се беше присвила Иможен. Предвожданата от Боемунд колона се точеше тромаво из стария римски път, който водеше през долини и прашни полета надолу към Антиохия. Прекосиха древни каменни мостове, издигнати над потопи и ручеи, минаха покрай рушаща се византийска отбранителна кула. От двете им страни се простираха диви полета, осеяни с летни цветя, понякога виждаха дълги червеникавокафяви ивици обработена земя. Тук-там имаше по някое стопанство, обикновено построено до останките на съборена господарска къща. Из хълмистото поле растяха пръснати гори от черници, зелен дъб, ясен, върби и кипариси. Пътят им водеше покрай самотни села с прашни улички, скитащи кози, кладенци, скрити под каменни куполи, потънали в тишина лозя и каменни корита, в които мачкаха гроздето за вино. Сутрин въздухът се огласяше от скърцането и трополенето на каруците, звъна на сбруите, дрънченето на оръжията, виковете и крясъците на тежко пристъпващите войници. Виеха се облаци от прах, който полепваше по черните раса на монасите. Върховете на копията и пиките проблясваха на слънцето. Лицата — бели, червени и мургави, се покриваха със слой прах. Децата си играеха или се боричкаха. Пееха химни. Неколцина благородници във великолепни пъстри одежди се отделиха от колоната, съпровождани от конярите си, облечени в зелено и кафяво. Соколи пляскаха с криле, накацали по китките им или на прътовете, а звънчетата по каишките им прозвънваха. Младежи със запретнати крачоли бяха нагазили в потоците с въдици или мрежи да наловят прясна риба. За Елеонор денят приличаше не на ден от военен поход, а на разходка из полето; сякаш приятели се бяха запътили към дома; ден, в който всички са решили да се порадват на хубавото време. Съгледвачите се върнаха в галоп. Бяха се натъкнали на турски постове, но в този ден не се случи нищо.
Вечерта стигнаха до кръстопът, близо до две самотни долини. Входът към всяка от които приличаше на зейнала паст. В тях не растеше нищо друго освен шубраци и тук-там дървета, пръснати сред канари и скали. И двете долини започваха с обширно, обградено с тръстика тресавище. Боемунд, разтревожен от все по- честите срещи с турски съгледвачи, както и от слуховете, че по всяка вероятност във всяка от долините се крият много други като тях, използва блатото като защита за лагера си. Нищо не се случи тази нощ, която отмина тихо и мирно под звездите. На изгрев-слънце свещениците събраха хората около олтарите, издигнати на каруците. Във фенерите заблестяха свещи и дим от тамян се примеси с гъстата утринна мъгла. В същото време отряд бойци начело с Танкред обхождаше долината на изток.
Литургията тъкмо приключи, когато Танкред се върна забързан и с тревожни новини: надолу из долината се появили турски конници. Все още подвластни на въодушевлението от това, което считаха за своя победа в Никея и приспивното въздействие на мирното утро, кръстоносците се развълнуваха и заразпитваха за още новини. Изпратиха конници да разузнаят повече за врага. Деца и жени се смесиха с водачите, начело на колоната. Най-накрая ги принудиха да се отдръпнат назад, където от реда сред вървящите не остана и помен. Погледът на Елеонор попадна на облечения в ризница, извисяващ се в цял ръст над всички и страховит в снаряжението си Боемунд. Сред вдигналия се до небето прахоляк, към тях устремно яздеха конници, обръщаха се на седлата и сочеха назад. Елеонор разпозна Юг, Годфроа и Теодор. Виковете им будеха тревога. Боемунд се обърна към хората и им нареди да се отдръпнат. Юг, Годфроа и останалите с усилие си проправиха път, скочиха от седлата си и започнаха да викат за сбруите и оръжията си.
— Елеонор, Елеонор! — Теодор я бутна обратно в шатрата. Вътре грабна мокра кърпа и избърса прахта от лицето си. — Намери си оръжие — сподавено рече той. — Не са турски съгледвачи. Цялата армия на Килидж Арслан върви през долината, хиляди и хиляди конници. Ще ни пометат!
Посочи към Иможен, която седеше вцепенена от ужас.
— Оръжие! — ревна той, после сграбчи юздите на коня си и се метна на седлото. — Господарят Боемунд ме прати обратно, за да предупредя останалите. Елеонор… — искаше да добави нещо, но сви рамене, обърна коня си и изчезна в галоп.
Ужас и паника завладяха лагера, когато се прибраха и други от съгледвачите. Турците напредвали бързо в боен строй. Боемунд си пробиваше път през събиращите се отряди и въвеждаше ред. Разположиха каруците за отбрана. Освободиха бързо воловете и магаретата, а дисагите и вързопите използваха, за да запушат пролуките. По заповед на Боемунд конниците застанаха отпред. Задната част на лагера беше защитена от блатото, а полукръг от пешаци и стрелци щеше да го защитава от двете страни. Виком се даваха разпореждания за хода на сражението. Без да се помайват, воините нахлузваха доспехите си.
