присъединиха към водачите на останалите отряди в обградено от палатки място, осветявано от факли, прикрепени на високи пръти. Виконтът и помощниците му стояха на подиум и открито спореха какви да бъдат следващите им действия. Изказваха с викове доводите си и възразяваха на доводите на останалите, виното и ситите стомаси разгорещиха страстите. Мнозина твърдяха, че граф Реймон не бивало да ги изоставя. Имаше дори предложения да се върнат обратно. Умората надви Елеонор, която се чувстваше зле. Извини се и се върна при каруцата, където Иможен, с помощта на семейството до тях, правеше шатра. Зад кръга от каруци, из бойното поле шареха факлите на събирачите на трупове и на мародерите. Стражи обхождаха пешком определената им зона. Доспехите им прозвънваха, а кожените им дрехи проскърцваха. Елеонор тъкмо щеше да си полегне, когато се сети за Фюлше. Намери коша, където беше скрила дисагите и изтърси малкото вещи в тях: кама, няколко гвоздея, медальон, сребърни монети и сандал с дебела подметка. Шевът между горната кожена част и останалото беше разпран и се виждаше процеп. Елеонор промуши пръст в него, измъкна сгънато парче гладък велен и го разгъна. Оказа се по-голямо отколкото й се стори първоначално. Веленът беше поомазнен, но от най-добро качество — какъвто можеше да се намери в някоя канцелария или скрипториум. На оскъдната светлина тя успя да различи контурите на някаква карта и ясно изписаните над нея букви.
— Под Скалата — преведе тя — погледни за богатствата на Бог и лицето Господне.
Елеонор премести по-близо светилника. Скицата не й говореше нищо, нито пък думите. Седна, сгъна отново велена и го втъкна в подгъва на маншета си. Очевидно Фюлше е решил, че е важно. Така е смятала и Анстрита. Дали това не беше търсеният от тайнствения конник ръкопис? Анстрита е пътешествала из Светите земи, както и Норбер и Алберик. Дали не бяха открили някакви светини? Елеонор затвори очи. Припомни си онзи списък с реликви, който брат й пазеше, и да, още нещо: как Юг и Годфроа преповтаряха текста на поемата, която така ревниво пазеха. Думите от ръкописа на Анстрита й напомниха стихове от поемата за Карл Велики, в които се споменаваше лицето на Христа. Какво ли криеха Бедните братя от Храма? Жестока смърт беше застигнала Анстрита и Фюлше, както и управителя Робер. Дали смъртта на Робер беше случайност? И дали онзи конник не беше сега един от братството им? В действителност никога не бяха обсъждали смъртта на Робер. Управителят несъмнено си беше пияница, но как така се бе удавил в потока? Дали е знаел нещо? Дали не е бил примамен навън и убит?
Елеонор дочу шумове, викаха я по име. Припълзя до отвора на шатрата и отметна единия му край. Пред него беше приклекнал Юг.
— Сестрице — усмихна й се той, — взехме решение. Ние, водачите на Бедните братя, утре сутринта незабавно ще тръгнем за Константинопол за неотложен съвет със сеньор Реймон.
Част четвърта
Константинопол: Утрото на празника на свети Атанасий, 2 май 1096
In quo cessabit mulierum amor et desiderium.
Ден, в който влечението към жените и любовта ще секнат.
Елеонор дьо Пайен, от Компиен в графство Шампан, приела кръста, сестра на Юг дьо Пайен, вдовица на Одо дьо Фюрневал, до последния си ден се кълнеше, че Константинопол, старият Византион36, най-много се доближава до представите за небесния град Йерусалим, въпреки предателствата, убийствата и заговорите, които клокочеха във великия град, заобикалящ врязалото се в сушата море. Елеонор и другарите й пристигнаха в Константинопол на празника на свети евангелист Марко. Водачът им Теодор им описа града като неправилен триъгълник, къпан от две страни от морето и обграден от две напълно равностойни по якост защитни стени. Влязоха през Златните врата — три реда внушителни двойни порти, вградени в стена от бели тухли и червени плочи. Над тях се извисяваха две големи, златни статуи на богинята на победата и четири огромни слона, изваяни от същия скъпоценен метал.
Бедните братя се присъединиха към граф Реймон в богатата вила, предоставена на провансалския предводител от императора Алексий Комнин, която се намираше съвсем близо до главния път, водещ към Златните врата. Графът ги прие радушно. Обзе го гняв при новината за гръцкото нападение, но оцени високо действията на Юг. Не си позволяваше нито миг спокойствие. Преговорите както с останалите предводители, така и с императорския двор бяха в разгара си. Настоя те да си отпочинат, докато чакат. Изкъпаха се, облякоха чисти, свободни роби, нахраниха се с пресен хляб, с плодове и прясно агнешко, печено в мента и други подправки, пиха от виното, което — както ги уверяваше Теодор — някога утолявало жаждата и на великия Александър Македонски и неговите военачалници.
В следващите дни, Теодор се показа като изключително начетен, любезен и прозорлив водач. Показа им величието на града. Подкани ги да изкачат мраморните стълби към великолепните дворци, където варягите37 — воини от севера, стояха на стража, облечени в алени плащове, обточени със злато. На главите си носеха сребърни шлемове, а в ръцете си държаха двуостри брадви. Наричаха ги „Безсмъртните“ — личната императорска стража на Алексий. Покрай стражата ситнеха слуги в пантофи, обшити със сребро, чиято едничка цел бе да изпълняват волята на василевса, Избраника на Бог, техния Възлюбен в Христа император. Елеонор и другарите й се разходиха и по грамадните градски стени, високи трийсет стъпки и дълги трийсет километра. От самия връх на Златните врата наблюдаваха керваните от каруци, камили, магарета и коне, с които империята осигуряваше прехраната на столицата.
Посетиха пристанищата и кейовете на Златния рог. Там остроноси рибарски лодки прорязваха бистрите води, по които танцуваха слънчевите лъчи, минаваха императорски галери с гребла и надвесени от резбованите им носове огромни глави на дракони. Оттам — така им довери Теодор — се изстрелвал тайнственият гръцки огън. В хладината на вечерите те се разхождаха из улиците, неизменно придружавани от наемници, които имаха задачата да се уверят, че франките ще бъдат в безопасност и няма да скитосват там, където не им е работа. След прашния, нескончаем път, каменистите равнини и непроходимите лесове, Елеонор бе поразена от разликата между гледките и преживяванията по време на досегашното пътуване и заобикалящия я град. Из гъмжащите от народ градски пазари брадати мъже с пронизващ поглед крещяха към тях на смайващо разнообразие от езици, докато им предлагаха камфорово масло, сусам, китайска коприна, билки, сандалово дърво и цели топове тежки, бродирани тъкани. В продавници с разтворени към пазара врати, търговците предлагаха пълни подноси с меден хляб, кестени, охладени череши и бокали с хиоско вино. Разходиха се и из градините на императора, където цъфтяха диви рожкови и преплитаха клони избуяли диви лози. Покрай прекосяващите този рай водни пътища плаваха лодки за развлечения, украсени с позлата и императорски галери с блестящи знамена. По-късно, в дните на кръвопролитни стълкновения, страдания и глад, които щяха да ги връхлетят, Елеонор се връщаше към спомените за това великолепие и разкош. Обеща си да открие от какви тайни помисли се водят сърцата на нейните спътници. Започна да подхвърля по някоя дума за намеренията си, щом се окажеше насаме с Юг, макар такива случаи да бяха рядкост. Граф Реймон разчиташе на Юг, най-вече при разискванията с останалите сеньори, за създаването на съвет на водачите, събирането на общи средства и споделянето на провизиите.
Всички големи сеньори вече пристигаха в Константинопол и водеха със себе си хора от всякакъв род, говорещи на всякакви езици. Елеонор виждаше водачите на похода, когато посещаваха красивата вила, за да се съвещават с граф Реймон. Юг дьо Пари, братът на краля на Франция, беше първият пристигнал в Константинопол франк. Малобройната флотилия на френския принц беше претърпяла нещастия в морето и голям брой от войниците му се бяха издавили при корабокрушение. Морето бе изхвърлило подпухналите трупове на удавниците из заливчетата и островите. Въпреки сполетялата ги беда се носеха слухове, че всичките трупове били белязани с червен кръст — чудо, безспорен знак, че те са изпълнили обета си и Бог ще ги възнагради. Пристигна и Годфроа дьо Буйон, стар воин с посивяла коса и навъсено лице. Придружаваше го лукавият му, амбициозен брат, Бодуен. Адемар дьо Льо Пюи — вечно заетият с кроежи войнствен епископ, който все още лекуваше раната на главата, получена в Склавония — предвождаше
