„Божията лоза“. Кръчмарят беше с нас. Господарите Юг и Годфроа отсъстваха, както и ти самата. Управителят Робер, сигурен съм, че беше той, ни поведе към къщата на Анстрита. Сестро, сторихме светотатство! Анстрита беше в малката си готварница, вареше пиво. Нахлухме вътре и я хванахме, дори в този миг си знаех, че цялата работа намирисва. Анстрита побягна към църквата. Вече съжалявах, че съм един от тях. Върнах се в къщата й, не за да я ограбя, а за да потърся доказателства. Не открих нищо, което да не е достойно и за килията на монахиня, но най-важното… — той помъчи да се изправи — конникът беше там. Все така със скрити глава и лице. Вече беше претършувал къщата. Носех чука си, но той имаше меч и нож. Каза ми да си гледам своята работа. Разбрах, че са ни използвали. Избягах, обзет от страх. Когато се присъединих към останалите, Анстрита беше заловена, овързана здраво като разбойник, хванат на местопрестъплението. Опитах се да я заговоря, да я утеша. Помоли ме да чуя изповедта й. Отвърнах, че не съм свещеник, но тя настоя. Сестро, вината ми стана още по-тежка. Анстрита носеше чисто сърце. Останалите започнаха да й се подиграват. Тя зашепна изповедта си и ме помоли да взема левия й сандал и да дам онова, което открия в него на някого, комуто имам вяра, на някоя „нова Вероника“…
— Не разбирам? — прекъсна го Елеонор.
— Сестро, казвам ти каквото знам. Потърси сред вещите ми — той посочи с глава кошовете и сандъците, струпани зад него. — Вземи малките, побързай. — Сам се приповдигна и така позволи на Елеонор да измъкне дисагите, две торби завързани заедно с каишка. — Пази ги — задавено рече той — и всичко, което е в тях. Бог знае, че няма друго. Сега, сестро, трябва да се изповядам…
— Кой беше конникът, онзи странник?
— Не знам. Анстрита твърдеше, че е ходила до Светите места. Каза ми, че си имала своите тайни. Тъкмо преди да си тръгна, тя спомена, че бедите й започнали по вина на нейния полубрат, който съсипал живота й — Фюлше изкашля кръв. — Сестро, беше тъмно, ужас владееше и двама ни. Повече нищо не ми каза. Огънят се разгоря буйно и те я обесиха над него. Кръвта на Анстрита сега е по моите ръце и по ръцете на останалите. Трябва да си платим, знам това.
Елеонор го целуна по челото, най-вече за утеха, произнесе полугласно молитва, взе торбата и остави Фюлше на грижите на брат Норбер. Едва се беше върнала при Иможен, която спеше под каруцата, когато се разнесоха викове и крясъци и я принудиха да се втурне към пролуката. Юг и другарите му се връщаха с оглушителен тропот. Отместиха една от каруците и конниците влязоха в галоп. Придружаваше ги високопоставен грък, облечен в къса туника, а върху нея — дълга до средата на ботушите му роба, богато извезана със златни и сребърни конци. Следваше го млад прислужник, облечен в зелено. Начаса ги заобиколиха виконтът и неговите хора. Разгоря се оживен спор. Елеонор се втурна да се присъедини към бързо растящото множество. Жан, водачът на Просителите, беше привикан и спорът продължи. От хората около нея Елеонор научи, че гърците са ги нападнали заради плячкосването на имението на богат благородник. Жената на благородника и двете им дъщери били жестоко изнасилени, после обесени на гредите на собствения им дом. Младият им прислужник избягал, но можел да разпознае нападателите, и той вече обвинително сочеше с пръст към дружината на Жан. Гърците поставяха ултиматум: извършителите да бъдат намерени и незабавно наказани, иначе щяло да има ново нападение. Жан се опита да защити другарите си, но виконтът му нареди да се подчини и заплаши, че иначе ще бъде изгонен.
Привикаха Просителите до един и ги наредиха покрай каруците. Предизвикателните викове „Тулуза! Тулуза!“ набързо бяха заглушени от хората на виконта, които измъкнаха мечовете си, а Юг се изправи на стремената си и високо обяви, че насилването и убийството са несъвместими с делото им.
— Още повече — продължи той — ако се въздаде правосъдие, гърците ще ни осигурят храна и ще ни придружат за по-сигурно до великия град.
Екнаха обидни възгласи, последвани от нови крясъци „Тулуза! Тулуза!“ Но настроението се беше обърнало, тълпата ставаше все по-многобройна. Прислужникът слезе от коня и придружен от Юг и Белтран, тръгна покрай редицата от Просителите. Разпозна четирима, които закрещяха пронизително, че са невинни, когато Юг нареди да ги извлекат. Сграбчил подаденото му от Алберик разпятие, прислужникът положи на висок глас клетва, че говори самата истина. Съдбата на мъжете беше решена. Между гърците и виконтът избухна нова разправия. Виконтът посочи към Юг. Гъркът кимна в знак на съгласие, поклони се, обърна коня си и тръгна в галоп, следван от прислужника.
Четиримата затворници насила бяха изблъскани зад каруците и накарани да коленичат на земята, все още осеяна с трупове и вече негодни оръжия. Алберик мина покрай всеки от тях. Вдигнал ръка за последно опрощение, той се привеждаше над всеки от тях. Тъкмо беше стигнал до третия, когато се появиха гръцки конници, които наближаваха бавно, за да видят какво ще последва. Алберик приключи. Понесъл кош, Юг пристъпи напред. Измъкна меча си и като жътвар, който прибира житото си, отсече главите на четиримата с по един-единствен замах, след който главите се търкулваха като топки. От труповете рукна кръв. Елеонор отвърна поглед. Когато Юг приключи, той събра главите, сложи ги в коша, тръгна към конниците и го постави на земята пред тях. Върна се, изчисти меча си в дрехата на един от труповете, върна го обратно в ножницата и бавно тръгна към редицата на франкските постове.
Още преди падането на нощта към лагера започнаха да пристигат хляб, месо, вино и зрели плодове. Препълнените каруци бяха съпровождани до лагера от тюркски наемници, облечени в развети небесносини мантии и бели тюрбани. На седлата им имаше провесени черни рогови лъкове. Новопристигналите бяха посрещани с мрачни поздрави, но Юг, незагубил и прашинка от хладнокръвието си заради кървавата екзекуция, отиде и поговори с предводителя им, който с усмивка даде съгласието си на молбата му да разположат конни стрелци на пост из откритото поле. Хванал Елеонор за ръка, Юг наблюдаваше как ездачът кръжи около един дънер. Кон и воин се движеха като едно цяло. Пъргавото животно се въртеше и извиваше, докато тюркът, ниско приведен над седлото, пускаше стрела след стрела в дънера.
— Това ни чака, Елеонор — Юг промърмори, вдигнал ръка в знак на благодарност към воина. — Това представляват нашите врагове, не гръцките жени и девойки. Знаеш ли, че бяха почти деца. Насилени, измъчвани и обесени пред очите на майка им, която била принудена да гледа. Ако имаше начин, щях да наложа строг ред сред тази сбирщина. Всеки, вдигнал ръка срещу невинен, да бъде екзекутиран. Няма друг начин. Гърците не искат да се бият с нас. Те гледат на нас като на защита срещу турците. Има още лоши новини — намръщи се Юг. — Водачите ни са се изпокарали в Константинопол. Не могат да решат кой да поведе армията.
— Юг, погледни ме.
Той я послуша.
— Кажи ми — пристъпи към него Елеонор — защо си тук? За да наложиш ред, да създадеш братство или по друга причина?
Той бавно избърса потта от мръсното си лице.
— Зададох ти въпрос, братко. Попитах те без заобикалки и заслужавам честен отговор. Тръгнали сме да прекосяваме света на път за Йерусалим, но има и някаква скрита причина, нали, освен освобождаването на Божи гроб, освобождаването на Светите места? Ти, Годфроа, Алберик и Норбер имате някаква своя скрита тайна.
Той понечи да й отговори.
— Юг, познавам те по-добре от всеки друг. Ти не си лъжец. Понякога просто премълчаваш истината! Молих те да ми дадеш да прочета онази поема за пътуването на Карл Велики. За какво става дума в нея, Юг?
Той порови пръстта с ботушите си, наведе се и махна шпорите си, раздрънка ги с ръка.
— Обещавам ти, сестрице — усмихна се той, — ще ти кажа всичко, но не сега. Достатъчно ядове имахме за днес. Мнозина вече не гледат на мен с добро око заради обезглавяването на онези четиримата.
— Не гледат и на престъплението им с добро око — ядно му отвърна Елеонор. Упорито не отместваше поглед от брат си. Небръснатото му лице изглеждаше по-неумолимо и по-решително. Изкуши се да му разкаже за Фюлше, но реши да почака. Общата им цел беше Йерусалим, но Юг, донякъде Годфроа, Алберик, както и Норбер очевидно водеха някакъв свой кръстоносен поход. Сигурна беше, че не си въобразява, но реши за известно време да се съобразява с потайността на Юг.
Върнаха се в лагера, в който цареше безпорядък и униние заради нападението на гърците и последвалата смъртна присъда. Но настроението на кръстоносците бързо се променяше след пристигането и раздаването на храната и виното. След вечерната служба Елеонор, Юг, Годфроа, Алберик и Норбер се
