говорейки бързо на „лингва франка“, наречието на Средиземноморските народи. Юг напрегнато слушаше, после се извърна и пошепна на Елеонор, че според Теодор хората на Жан не са намерили храната, а са нападнали и плячкосали дома и земите на високопоставен тукашен благородник. Гърците нямаше да си затворят очите пред подобно престъпление. Утрото потвърди предположенията на Теодор. Слънцето едва- що беше изгряло, когато в лагера се втурнаха в галоп съгледвачи и с викове известиха, че имперската армия в боен ред напредва към тях сред облак прах и се разполага за битка. Отначало предводителите на франките решиха, че това са само маневри и тръгнаха към покрайнините на Родосто, където намериха пътя си преграден от военни отряди. Виконт дьо Беарн извика Юг и Годфроа на импровизиран съвет близо до малка горичка. Претенциите им бяха посрещнати от византийските отряди със залп от стрели. Ясно беше, че гърците искат да се бият, а франките можеха само да седят и да чакат. Елеонор затвори очи и задряма. След угощението от предната нощ вече не беше гладна, затова пък беше жадна, уморена и леко замаяна, а и ставите я боляха. За миг дори се усъмни дали пък слуховете, които се ширеха из лагера не бяха далеч от истината. Дали не бяха нещо сгрешили? Трябваше ли наистина да се отправят на път? Наистина ли се бяха посветили на Божието дело?
— Елеонор! Елеонор! — тя стреснато се пробуди, дочула, че викат името й. Неколцина конници — Юг, Годфроа, Белтран и Теодор — идваха в галоп към нея. Юг слезе от коня със замах.
— Какво става? — надигна се Елеонор. Дотолкова се беше унесла в мислите си, че съвсем не беше обърнала внимание на нарастващата врява от лагера. Обърна се и загледа през пролуките между каруците. В другия край заплашително проблясваха брони и плющяха разноцветни знамена. А повеят на вятъра носеше прах, зловещ вой на бойни тръби и удари на барабани.
— Теодор счита, че гърците се събират за нападение. Сражението ще започне скоро. — Юг сграбчи Елеонор за рамене така здраво, та чак я заболя. В очите му имаше страх.
— Елеонор — рече той едва чуто, — любима сестро, в името Божие, тъкмо тук ли трябва да приключи пътят ни? Небеса, нали граф Реймон замина, за да се срещне с императора, защо им е на гърците да ни нападат?
— Мъст!
Елеонор се взираше в облака прах в далечината.
— Съгласен съм — Белтран също слезе от коня си и тръгна наперено към тях, придружен от Теодор. На облените им в пот мургави лица се четеше тревога.
— Да преговаряме! — каза дрезгаво Елеонор, докато сочеше облака прах.
— Твърде късно е — заяви Теодор. — Господарю Юг, да се приготвяме.
Из цялата колона франкските водачи се мъчеха да наложат ред. Облечени от горе до долу с плетени ризници, с конични шлемове над качулките си и дълги овални щитове, закрепени за седлата им, виконт дьо Беарн и останалите предводители се приближаваха в галоп. Правеха всичко по силите си, за да се затвори всяка пролука между каруците и стрелците да се разположат зад тях. Виконтът дръпна юздите на коня си и спря пред Юг.
— Какво друго можем да сторим? — извика той.
— Нека се подредят още по-плътно — провикна се в отговор Юг. — И да побързат. Поставете конници тук — посочи двата края на бойния ред — и тук — посочи центъра. — Пазете ги като резерва. Направете същото с част от пехотата. Каквото и да стане, не трябва да допускаме бойният ред да се разкъса. Сеньор — Юг сграбчи поводите на коня на виконта, — налага се да се договорим с гърците. Ако е възможно.
— За какво? — надвика нарастващия грохот виконтът.
— Защо ни нападат? — провикна се Юг.
— Защото са гръцки схизматици34? — изкряска един от придружителите на виконта. — Мястото им е в ада и делото ни им се зловиди!
— Глупости — Юг постави ръка на покритото от доспехите коляно на виконта. — Сеньор, ако е възможно, нека да преговаряме.
Виконтът кимна в знак на съгласие.
— Но първо ще се лее кръв — измърмори той. — Боже, да беше тук и графът! Юг — виконтът събра юздите, — остани в средата.
После се отдалечи.
Юг започна да събира своите хора, преди да се приближат до Просителите по-надолу на бойната линия. Разни знамена се вееха, привързваха на дълги прътове разпятия и ги прикрепяха към каруците. Децата, болните и старите изпратиха зад линията на конете, надолу към потока, където ги пазеха група жени, въоръжени с копия, тежки арбалети и колчани със стрели. От кошове и торби извадиха ръждясалите брони. Кръстоносците облякоха ризници с къси ръкави, пристегнаха здраво броните от здраво зебло и вълна. Привързаха припряно с ремъци шлемовете, наричани chapeaux de fer35. Продълговати щитове провиснаха на гърбовете на бойците или бяха поставени пред пролуките между каруците. Свиреха рогове и фанфари. Дадоха на Елеонор лък и колчан. Тя надзърна през каруците и простена. Бавно, но неумолимо гърците напредваха към тях. Безкрайната редица от пешаци, с вдигнати плътно един до друг щитове и насочени копия приличаше на движеща се стена, цялата в шипове. Там, където строят на гърците редееше, се провиждаха отрядите на тежковъоръжената конница в очакване на своя ред. Конниците едва удържаха жребците и с усилия поддържаха бойния си строй. През прахта просветваха високо вдигнатите знамена. Във въздуха мощно отекваше ритъмът на цимбалите, острите изсвирвания на бойните тръби и ниският гърлен звук на бойните рогове. Годфроа наближи, възседнал коня си. Елеонор се втурна към него и сграбчи юздата на коня му. Шлемът, изплетен от метални халки, почти напълно скриваше главата и лицето му. Той се приведе и отпусна юздата на коня си.
— Кълна се, Елеонор, че ако днес оцелеем, ще посветя себе си на Бог. Ще приема расото и ще стана Негов служител, монах.
След миг тя вече само чуваше тропота от копитата на коня му, а него го нямаше.
Елеонор се засмя, закашля се и тръгна обратно през облака прах към каруцата.
— Сбогуване между влюбени ли имаше? — попита закачливо Иможен.
— Истински трубадур — с пресъхнало гърло й отвърна Елеонор. — Истинска поема. Ако оживее, сеньор Годфроа ще се замонаши.
Гръмко засвириха фанфари и заглушиха ироничния отговор на Иможен, че тя пък щяла да стане монахиня. Бойният ред на гърците ускори ход. Земята трепереше под нозете им, от звън на стомана, от бойните викове и крясъците на мъжете и пронизителното цвилене на конете. В редицата на франките мъжете и жените опъваха лъковете или поставяха стрели в арбалетите. С отметната назад качулка, Юг застана до Елеонор, покачил се на каруца. През процепите между дъските Елеонор видя как гърците внезапно спряха. Стената от щитове се отвори. Гологлави мъже с елеци и панталони се втурнаха напред. Препускаха с всички сили и над главите си въртяха кожени ремъци.
— Стрелците с прашки! — изкрещя Юг. — Прикрийте се! Сведете глави, вдигнете щитовете!
Елеонор и Иможен се скриха зад каруцата. Въздухът потрепери от зловещото и настървено жужене на прашките. По каруцата яростно се посипаха гладките камъчета. Писъци се разнесоха от всички страни. Прикрил главата си с щита, Юг се изправи.
— Стрелците с лък! — провикна се той — Готови! Стреляй!
Арбалетите защракаха и съсъкът на стрелите отвърна на каменния дъжд — сякаш гигантска птица пляскаше гневно с криле. Зад една от каруците Елеонор съгледа мержелееща се сред праха фигура. Зареди лъка си и опъна тетивата му. До нея Иможен освободи стрелата от своя арбалет и едновременно през маранята полетяха стрелата от нейния лък и тази от арбалета на вдовицата. Надигнаха се викове: „Тулуза! Тулуза!“. Елеонор погледна към отбранителната линия на франките. Изнасяха окървавени и осакатени трупове. На каруцата над нея, Юг гръмогласно ревеше да заредят отново и пак да стрелят. Елеонор стреля, ръцете й бяха целите в пот. До нея Иможен тихо ругаеше. Щяха ли да загинат? Силите не им стигаха. Зареждаха и стреляха с лъкове и арбалети по движещите се като танцуващи демони силуети от вражеската линия. Обкръжаваше ги адски грохот. В съзнанието й проблеснаха спомени от детството: баща й, неясна фигура, яздеща из двора с развят зад себе си плащ; майка й, която бърза насреща му, за да го посрещне… Юг, застанал на каруцата до нея, я разтърси, за да я извади от унеса. Чу как й крещеше:
— Пешаците с брадвите!
Бойната линия на гърците отново се отвори. Орда от надаващи диви крясъци мъже: дългокоси,
