през много изходи.
— Тогава защо ни е да я обсаждаме? — попита Белтран. — Защо просто не се приберем у дома?
— Бог ще ни помогне — заяви Пиер Бартелеми.
— Как? — присмя му се Белтран.
— Със силата си! — извика Пиер Бартелеми и крясъкът му подгони птиците около него. — Той ще ни помогне! Ще ни изпрати ангелите си!
— От сърце и душа се надявам да стане така — прошепна Белтран, но шепотът му беше достатъчно силен, за да го чуят останалите.
Елеонор знаеше, че предстоящата обсада ще бъде голямо изпитание. Обхвана я дълбоко чувство на униние и все по-често търсеше Алберик и Норбер, за да изповяда греховете си. Тези Божи хора бяха непоколебими във вярата си, че все пак накрая армията ще победи. И двамата насърчаваха Пиер Бартелеми, когото виденията спохождаха нощем.
Божията армия се приготви и бавно се спусна към Антиохия. С кратък, но ожесточен набег превзеха така наречения Железен мост над Оронт, който водеше към североизточната част на града и контролираше пътя към Алепо и Дамаск. Последва кръвопролитно сражение. Франките сформираха с щитовете си „костенурки“ и така напредваха към крепостта, която пазеше моста. Най-накрая тя падна и Божията армия се заспуска към подножието на хълмовете, което преливаше в Антиохийската равнина. Разположиха се пред града през последната седмица на октомври, точно преди празника на Вси светии. Издигнаха лагера си и Елеонор препусна с предводителите на Бедните братя, за да огледат съоръженията от защитната система на града. Изглеждаше впечатляващо: редица от големи и малки кули се открояваха на фона на зелените отблясъци от овощните градини. Описанието, дадено от Юг и Теодор, беше съвсем точно. Водите на Оронт сияеха на слънцето. От другата му страна се простираше обширно блато, после следваше стената с яките си кули, разположени от всяка страна на петте порти. Над предните защитни съоръжения се издигаше върхът на висока планина, която, както научи Елеонор, се наричаше Силпиус. На самия връх се извисяваше страховита, непревземаема цитадела, от която се виждаше цялото поле.
Без да губи време, Божията армия обсади някои от портите. Боемунд заедно с Робер Фландърски устрои лагера си пред Портата на свети Павел в най-източната част на града. Реймон дьо Тулуз разположи хората си пред Кучешката порта, Годфроа дьо Буйон беше пред Портата на херцога. Портата на моста и Портата на свети Георги, без да се брои здраво укрепената странична врата на гърба на града, останаха извън обсадата. На франките не достигаха хора за обсада и на тези порти. Божията армия оглеждаше изправилото се на пътя им препятствие, а турците гледаха към тях отвътре. Бързо се разгоряха яростни спорове. Как трябваше да постъпят? Свикаха многолюден съвет. Издигнаха заграбена от враговете шатра. Земята пред нея беше покрита с плячкосани молитвени килимчета. На Годфроа дьо Буйон отредиха главния стол, до него беше мястото на Адемар дьо Льо Пюи, облечен в тържествени епископски одежди. Още столове бяха наредени за останалите: Юг дьо Пари; русия великан Боемунд; Робер Фландърски, който постоянно прекарваше ръка през лицето си; Късоногия Робер, норманския херцог, разгорещен според обичая си, с едната си ръка беше сграбчил токата на бойния си колан, а с другата здраво държеше бокал с вино. До тях седяха гръцкия им съветник, Татикий — изкуственият му метален нос просветваше на слънцето. Граф Реймон, сивокос и плувнал в пот, след като се беше възстановил от сполетялата го тежка болест, откри съвета. Юг и Елеонор бяха настанени зад него на такива места, че да не изпуснат нищо от случващото се. Граф Реймон предложи бързо нападение на града, в което да хвърлят всички сили, но останалите настояваха, че ще е по-добре да изчакат. Съветът приключи и се разотидоха, за да се погрижи всеки за своите си интереси.
Странно време, така записа Елеонор в хрониката си, както когато след смирението на църковен празник започва всенародно веселие. Турците бяха затворени зад стените на Антиохия, затова Божията армия се отдаде на неудържими, диви набези, по време на които плячкосваха и насилваха. Шареха ненаситно из полето в търсене на храна, вино, жени и добитък. В продължение на две седмици се наслаждаваха на плодовете, родени от тази щедра земя. Целият лагер се беше отдал на пиене и безметежно безгрижие. Като че ли бяха забравили Антиохия. Тогава турците удариха първи, като предприеха бързи, безжалостни нападения. Излязоха през Желязната порта от задната част на града, завзеха възвишенията над лагера на Боемунд близо до Портата на свети Павел и от тази висока позиция ги обсипаха с гъста градушка от стрели и камъни. За да отвърне на вражеския удар, Боемунд заповяда да се построи кула, която нарече Малрегар53, с която да защитава позицията си. А за да стигне до Портата на херцога, Годфроа направи мост от лодки през Оронт. В същото време Танкред завзе възвишенията над Портата на свети Георги и зачака своя час.
Обсадата беше започнала. Дните на безметежност и безгрижие приключиха. Божията армия бе опустошила лозята, хамбарите с жито и овощните градини из околностите, чиито дървета бяха натежали от плод. С наближаването на зимата, полето беше напълно плячкосано. Турците пуснаха арменците в лагера като техни шпиони, но задържаха съпругите и децата им като свои заложници за всеки случай, ако им потрябват при бойните действия. Когато заловяха някой от тези шпиони, Боемунд го развеждаше напред- назад из лагера и после набързо му отсичаше главата. Турците им отвръщаха с не по-малка жестокост. Намерилият подслон в града арменски патриарх, беше изведен на защитната стена и провесен надолу с главата през парапетите й. Биха го с пръчки по стъпалата. Изведоха на стената и франкски затворници, а после ги обезглавиха и с катапулти изстреляха главите им в лагера. Елеонор беше една от тези, чието задължение беше да събират ужасните отсечени глави и да ги увиват в ленени платна, за да ги погребат достойно. Вършеше с най-голямо старание задълженията си и в ума й все се въртеше призивът „Deus vult!“, а тя се чудеше това ли е Божията воля. Едно от погребенията остави неизличим отпечатък върху нея — погребението на Аделбаро, архидякон на Мец. Аделбаро отишъл в гората близо до Портата на моста, за да поиграе на зарове с млада жена от лагера. Решили този ден да се поразвлекат и поразвеселят. Взели вино, плодове и хляб. Турски отряд излязъл от града, нахлул в овощната градина и отвел всички, които се намирали там. Сред тях били и Аделбаро и момичето. Пленили и двамата и ги отвели в града. Тъкмо преди мръкване завлякоха Аделбаро на върха на защитната стена и го обезглавиха, а девойката съблякоха и я изнасилваха отново и отново. Виковете й се носеха в тъмнината. Призори я убиха и отсякоха главата й. В мига, в който отец Алберик привършваше литургията, свистенето на катапулта пресече изричаната от него благословия и двете отрязани глави се търколиха в лагера. Подскачаха из земята известно време, после спряха — две ужасяващи свидетелства за ужаса, с изцъклени очи и зинали усти. Теодор, Елеонор и Симон ги прибраха в ленени торби и ги погребаха заедно в дупка, над която струпаха камъни, а Алберик поръси наоколо светена вода с жезъла си, за да освети земята. След погребението Елеонор седеше и хлипаше в шатрата си, а притесненият за своята господарка-сестра писар Симон се чудеше с какво да се захване. Отвън отново се чу свистенето на катапулти, които изпратиха нови ужасяващи товари в лагера. Надигнаха се викове и крясъци. Някъде из лагера монах подхвана химна „In Cruce Cristus Dominus Vincit Mundum“ — „На кръста Христос Господа Наш победи света.“
Елеонор слушаше думите и се разсмя. Каква победа, мислеше тя. Какъв свят? Лежеше на нара, скръстила ръце и се взираше в светлината, която струеше от отвора на шатрата. Спомни си пророчествата на Пиер Бартелеми за Апокалипсиса. Дали те не бяха част от този Апокалипсис? Дали тя вече не беше мъртва и не беше в ада? Какво общо имаше цялата тази жестокост с Христовия кръст? Тя, Юг, Годфроа и останалите приличаха на объркани невръстни деца. Никак не ги привличаше кървавата цена на начинанието им. Сякаш като подигравка с размислите й, отново се понесе съсъкът на катапултите, крясъците на обсаждащите, последвани от виковете на стрелците по-близо до стените. Над всички тях се извиси глас, произнасящ молитва на турски. Елеонор знаеше какво става. За отмъщение на обезглавяването на архидякона и момичето, до речния бряг бяха завлечени в купом турски пленници и на свой ред обезглавени. Тръпки побиха Елеонор и тя избухна в плач. Иможен влезе и приклекна до нея. Елеонор се взираше във вдовицата. Увери я, че не е болна. В действителност имаше чувството, че е прогледнала и вижда по-ясно. Гледаше към еврейката, решена на всяка цена да погребе пепелта на родителите си в околностите на Божия град. Елеонор я разбираше. Но дори и Иможен се беше променила. Йерусалим вече не я интересуваше. Интересуваше я само Белтран. Той се беше превърнал в смисъл на живота й, в нейна втора, а може би и първа причина да върви с кръстоносците. През последните няколко месеца Иможен се отдръпна от нея. Понякога Елеонор забелязваше как тя я наблюдава с любопитство, но твърде рядко отваряше дума за Белтран, макар понякога да се опитваше да въвлича Елеонор в разговор за това какво ще се случи след