Новата 1098 година, както Елеонор отбеляза по-късно в хрониката, не донесе особена радост. Поличбите за бъдещето изглеждаха мрачни. Опасността от пълно и безусловно поражение бе надвиснала над лагера. Елеонор си даде сметка, че по всяка вероятност идваше краят на похода, но се утешаваше, че беше дала всичко от себе си, за да постигне начинанието им успех. Нищо повече не можеше да стори, затова двамата със Симон прекарваха времето си в създаването на хрониката, като описваха миналото и не обръщаха внимание на бъдещето. Искаше й се Юг и Годфроа да я посещават, но двамата сякаш се бяха превърнали в странни непознати. Така продължи, докато една вечер през януари Юг се промъкна във вонящата й шатра, покрита с козя кожа и помоли нея и Симон да дойдат на тайно съвещание, свикано от граф Боемунд. Отначало Елеонор възрази, но Юг я сграбчи за раменете.
— Елеонор — просъска той, — времената се промениха. Стига толкова стълкновения! Трябва ни повече мъдрост, повече разум! Ела с нас.
Поведе нея и Симон през пустия, смрадлив лагер към шатрата на Боемунд. Вътре норманецът, облечен в кожена туника, с разпиляна по раменете дълга руса коса, излегнат на куп възглавници, тихо разговаряше с Теодор и Годфроа. При влизането на Елеонор той замълча, скочи на крака и както изискваше възпитанието, й се поклони по най-изискан начин, сетне с жест я покани на купа възглавници, приготвени за тях. Елеонор седна. Наблюдаваше грамадния норманец, чиито яркосини очи на червендалестото, обветрено лице отвръщаха зорко на погледа й. После Боемунд се извърна и взе да се върти на мястото си. От време на време я поглеждаше сластолюбиво, отклоняваше очи, сетне пък й хвърляше жаловит поглед, сякаш я умоляваше да му помогне. Наляха вино, поднесоха редки захаросани плодове. Боемунд изчака слугите да напуснат шатрата, преди да се изправи на крака. Излезе отвън и постоя отпред — оглеждаше се и се ослушваше, за да се увери, че отвън не се спотайва подслушвач. Когато се върна, се тръшна на възглавниците и посочи с дебелия си пръст Елеонор.
— Ти си нашият троянски кон.
Тя отвърна на погледа му, без да трепне.
— Нали знаеш историята за троянския кон? — попита той.
Елеонор кимна.
— Не можем да превземем Антиохия — Боемунд поклати глава. — Нито с открито нападение, нито с тайно промъкване. Спомни си как антиохийците се хвалеха, че градът им може да бъде превзет само с продължителен глад, изненадващо нападение и предателство. Ние заложихме на предателството.
На властното му лице се показа усмивка, после се потупа по гърдите, сякаш признаваше греховете си.
— Е, не всички, само аз.
— Господарю — проговори Елеонор, — как мога аз да ви бъда от помощ? Говорите за потайност и предателство. Как мога да помогна на намеренията ви?
— Ами много лесно — Боемунд се изправи и се протегна.
Елеонор чак сега разбра защо всява такова страхопочитание сред франките. Беше широкоплещест мъж, с тънка талия, но силен, с грамаден гръден кош. Руса коса обкръжаваше продълговатото му лице с остри черти. Леденостудените му очи непрестанно шареха, непрестанно дебнеха. Погледът на Елеонор огледа различните ризници, доспехи и оръжия, безредно нахвърляни из шатрата му. Имаше и струпани на купчина ръкописи. Тук, мина й през ума, живееше мъж, жаден за плячка, каквато и да е тя. Отначало Боемунд се правеше на грубоват войник, горд с победите си. Преструваше се на пиян, ругаеше останалите военачалници и разказваше как той щял да уреди всичко. Докато Елеонор седеше и наблюдаваше, си даде сметка, че Боемунд е изключително опасен мъж. Правеше се на подпийнал, но беше напълно трезвен. Прегръщаше Годфроа и Юг, сякаш бяха стари бойни другари, после започваше да разправя някаква история за баща си и братята си, за войните си в Сицилия и омразата си към гърците, преди отново да се върне към обсадата. Елеонор разбра, че се опитва да я привлече на своя страна, така като мъж съблазнява жена. Показваше й колко е почтен, колко е честен, че иска да постъпи правилно. Наяве беше излязло дълбоко стаеното у него желание да превземе Антиохия. Беше видял града и го искаше за себе си. Беше разбрал, че не може да го превземе със сила, затова опитваше други средства. Боемунд спря неочаквано насред тирадата си срещу Годфроа дьо Буйон и се взря в нея.
— Елеонор, искаш ли да спасиш душата си?
— Душата ми вече е спасена, господарю — отвърна му тя. — Кръвта на Иисус я е спасила.
Отговорът й го смути. Той примигна, отпи от бокала си и го остави рязко. Погледът му обходи Юг и Годфроа, после се насочи към Теодор, Симон и Елеонор. Най-после, сякаш вече се беше уморил от преструвките, той прокара ръка по лицето си, поглади челото си, здраво затворил очи.
— Ако не превземем Антиохия — бавно рече той, — можем направо да си тръгваме за вкъщи.
Уморена и отчаяна от този разговор, който очевидно не водеше доникъде, Елеонор не се стърпя:
— Господарю, защо сме се събрали?
Боемунд сведе глава, русата му грива прикри лицето му, после вдигна очи.
— Искам от теб да се принесеш в жертва — рече. — Ще го направиш ли? — той протегна ръце към нея с обърнати нагоре длани, в знак на добра воля. — Вилнях, перчех се, заплашвах, обещавах, но сега, в края на краищата, Елеонор дьо Пайен, признавам, че имам нужда от теб. Виж, мога да седя тук и да ти редя сладки стихове от трубадурски песни, думи, изречени от поети…
— Господарю, защо сме се събрали? — настоя Елеонор. — Какво искате от мен?
Погледът й се насочи към Юг, който отклони очи. Смутен, Годфроа седеше и въртеше чашата си, без да откъсва очи от пода. Симон подръпваше нервно дрехата си. Теодор седеше, полузакрил лице с ръка, сякаш предчувстваше какво предстои.
— И така — Боемунд пое дълбоко дъх, — ние никога няма да успеем да превземем Антиохия със сила. Можем да строим кули, можем да нападаме, можем да правим какво ли не. Но турците знаят точно какво правим. Имат шпиони сред нас. Ако открия кои са, сам бих ги измъкнал, завлякъл до речния бряг и собственоръчно бих им отсякъл главите, сякаш те са трева, а аз селянин с коса, но каква полза да говорим за това? — усмихна се той на Елеонор. — Ужасът без цел е дяволско дело. Ужасът с цел е разбираем, логичен е. Виж, Елеонор, аз намислих следното. Искам наши шпиони да влязат в Антиохия и ето как трябва да стане това. Теодор е гръцки наемник. Той ще влезе в града със съпругата си — това ще бъдеш ти. Той ще настоява, че му е дошло до гуша от войската на франките и иска да предложи меча си в служба на по- силните. Ако той води със себе си сестрата на високопоставен франкски рицар, придружена от нейния писар и слуга, хората може и да ви повярват. С една дума, Елеонор, ти, Теодор, Симон и Иможен ще влезете в Антиохия като наши шпиони. Щом влезете вътре, ще потърсите човек, който да предаде част от стената на нашите.
Елеонор се взираше през масата в Теодор. Тя щеше да повери живота си в ръцете на този мъж. Вярваше му, макар да не го познаваше много добре. Погледна към Юг, който сега отвърна решително на погледа й.
— Това е жертва — кротко рече Боемунд, — която ти и твоите другари ще извършите в името на нашето дело. Трябват ни свои хора зад стените на Антиохия. Трябва ни човек с пъргав ум, който ще съумее да се възползва от всяка удала му се възможност и то ще я използва в името на Божията армия. — Той се примъкна по-близо и Елеонор можа да огледа лицето му на светлината от тъничката свещица — силно и свирепо, с руси мустаци и прошарена тук-там брада. Кожата му се лющеше, но очите му горяха, изпълнени със страст. Тя познаваше този плам. Беше го виждала в очите на брат си. Очите й стрелнаха Годфроа, който все така не вдигаше поглед от чашата. Симон не го свърташе на едно място.
— Няма нужда да идваш и ти — прошепна Елеонор.
— Не, господарке-сестро, в по-голяма безопасност ще бъда край теб.
Устните на Боемунд се изкривиха в усмивка.
— Добре го каза, Симон — заяви той, — Елеонор дьо Пайен е твоята най-добра защита. Ако тя те остави тук, онези в лагера, на които твоето присъствие им се зловиди, може и да предприемат нещо. Пък и имаме нужда от теб в Антиохия. Ти познаваш навиците и обичаите на враговете, говориш езика им. Можеш да ни бъдеш от голяма полза.
— Ами ако влезем през портите на Антиохия и ни заловят — попита Елеонор, — и ни заведат горе на защитната стена. Тогава турците ще обезглавят Теодор и Симон. Мен ще изнасилят, намушкат и също обезглавят, а главите ни ще бъдат изстреляни с катапулт обратно в лагера. Има такава опасност.
