първите постове и се промъкнаха през нея. Очевидно стражите бяха оттеглени и те продължиха пътя си по калната, хлъзгава земя надолу към Портата на моста. Нощта беше тъмна, вятърът — остър и леден. Откъм призрачните парапети на защитната стена проблясваха светлинки. Внезапно Теодор спря, остави на земята малкия си вързоп и вдигна арбалета, който носеше. Отвори колчана на колана си, извади стрела, постави я в арбалета и опъна тетивата. Отначало Елеонор не разбираше какво прави, докато не чу стрелата да профучава покрай нея. Някой ги преследваше! Иможен простена. Симон веднага запуши устата й с ръка. Теодор се върна по следите им и спря.
— Кой си ти? — сподавено извика той в тъмнината. — Покажи се!
Появиха се три сенки, с лица, прикрити от качулките. Елеонор видя как проблеснаха нечии очи, мернаха й се мустаци и бради.
— Приближете се — подкани ги Теодор. — Махнете качулките си и покажете лицата си.
Тримата новодошли се подчиниха, като махнаха краищата на плата, преметнат през долната част на лицето им. Елеонор затвори очи. Бяха Жан Вълка и другарите му, Грозника и Изрода! Бяха ги проследили от лагера.
— Е, приятели — спокойно рече Теодор — какво става? Какво правите тук?
— Същото можем да ви попитаме и ние — нагло и ядно му се сопна Жан, докато се приближаваше към него. — Бягате, нали? Видях жената да напуска шатрата си и да влиза в тази на граф Боемунд. Проследих ви до там, а после се върнахте. Какви поразии замисляш, приятелю? Каквито и да си ги намислил, ние идваме с теб. До гуша ни дойде от гнили зеленчуци и сухари. Разправят, че ще измрем от глад до края на месеца. Ще дойдем с вас. Ти ще си ни вместо пропуск.
— Ще бъда, разбира се — Теодор вдигна арбалета и стреля. Жан, улучен в гърдите, се извърна и падна. Другите двама бяха така изненадани, че стояха като вкаменени. Теодор отново се раздвижи, измъкна със звън меча и ножа си. Нападна единия със светкавичен удар в корема, после другия, който вече се готвеше да побегне. Ножът на Теодор го застигна в гръб и той се запрепъва в мрака. Теодор го последва. Елеонор дочу слабо стенание, нечут вик, секнал изведнъж. Теодор се върна и избърса меча си в плаща на Жан. Вълка беше мъртъв, но до него Грозника още се гърчеше на земята. Опитваше се да се изправи. Без да се бави, Теодор отиде до него, отметна главата на мъжа и му преряза гърлото. Елеонор наблюдаваше безпомощно. Иможен леко се олюляваше на краката си. Симон повърна. Теодор върна ножа си в ножницата, взе меча си и с един замах отсече главата на Жан и тази на Грозника, после се върна назад в мрака и направи същото с Изрода. Чуха вледеняващият съсък, когато мечът отсичаше главите, последван от шуртенето на кръвта. После Теодор измъкна един от плащовете, уви трите глави в него, върза ги на вързоп с колан, взет от един от тримата убити и с лека крачка тръгна към тях. Вървеше, като че нямаше и едничка грижа, която да му тежи на този свят. Симон и Иможен се бяха присвили на земята, вкопчени един в друг. Опитваха се да надвият треперенето, предизвикано от внезапното нападение и тихото, кърваво дело на Теодор в мрака.
— Защо? — попита Елеонор и посочи увитите в плаща глави. От вързопа вече капеше кръв.
— Защо ли? — въпреки мрака Елеонор долови, че Теодор се смее. — Какво си мислиш, че щеше да се случи? Щяхме да влезем в Антиохия, но да зависим от благоволението на тези три изчадия. Един Бог знае каква история щяха да скроят. Бяха предатели. Бяха намислили да бягат, наистина да избягат. Ако Боемунд или граф Реймон ги беше заловил, щяха да ги обесят.
— А сега?
— Е, можем да влезем през вратите на Антиохия, да покажем трите глави като потвърждение. Все пак, Жан беше водач на отряд в лагера. Ще кажа, че са се опитали да ни спрат и затова съм ги убил. Така историята ни ще стане още по-убедителна — Теодор посочи към мрачните стени на града — Чакат ни. Да не се бавим повече.
Мина покрай Иможен и Симон, които колебливо се изправиха на нозете си. Елеонор го последва и всички продължиха пътя си към моста. Зад тях шумовете от лагера заглъхнаха, въпреки че тя чу един възглас „Deus vult!“. Затвори очи. Ако такава беше Божията воля, тя щеше да премине през това изпитание и отново да види брат си, но засега се взираше в страховитите, високи до небето защитни стени и светлините, които проблясваха от техните парапети. До няколко часа щеше да знае каква е съдбата й. Или щяха да ги приемат, или довечера, а може би утре сутринта, щяха да се освободят от всичките си грижи. Теодор спря и се обърна. Сграбчи я за китката.
— Елеонор — хватката му стана още по-силна, — преди да се впуснем в това изпитание, не забравяй едно: трябва да ми вярваш, защото аз те обичам.
И недочакал отговор, отново тръгна в мрака.
В земята се заби стрела, последва предупредителен вик. Затанцуваха пламъците на запалени факли. Да, така започна всичко, отбелязва Елеонор в хрониката си, когато размишлява за тяхното опасно начинание в Антиохия. Стрелата се заби дълбоко в земята до нозете им, след нея към тях полетя хвърлена отгоре факла, която разпръсна мрака наоколо. Събитията се редяха толкова бързо, че тя дори не смогна да отвърне на Теодор. Остана да размишлява над думите, които току-що й беше казал. А сега той вече шепнешком им нареждаше да спрат. Сложи на земята вързопа си и ужасните отсечени глави в плаща, и двамата със Симон бавно тръгнаха напред. И той и писарят вдигнаха ръце в знак на мир и дрезгаво завикаха нещо на лингва франка. Някакъв глас проряза тишината и Теодор му отговори.
— Deo Gracias — прошепна той и вдигна вързопите си. — Поне ще ни пуснат вътре.
Минаха през мост, направен от лодки, запрепъваха се по влажната му повърхност, приближавайки бавно към главната порта. Чуха крясък. Към тях полетя още една факла. Отново се провикна някакъв глас. Теодор им нареди да спрат. На мъждукащата светлина Елеонор можа да разгледа яките, подсилени порти, железните гвоздеи, проблясващи през стоманената подвижна решетка, спусната пред тях. От дясно и от ляво на портите се издигаха укрепени кули, на бойниците им проблясваха светилници, нощният повей носеше мириса на сгорещено масло от казаните, приготвени зад парапетите. В основата на всяка кула имаше проход, тесен и нисък, с разбити стъпала. Портата вдясно се отвори и те чуха как някой изкрещя някаква заповед.
— Един по един — прошепна Теодор.
Приближиха се към вратата. Всеки трябваше да подаде товара си, преди да го сграбчат грубо и вмъкнат вътре. Объркана, Елеонор, залиташе в мрака, нечия ръка я подкрепяше. На стената светеше факла и сенките танцуваха, пращеше мангал. Елеонор се заозърта из мрачното помещение с неизмазани стени и мръсен под. Съгледа мургаво, брадато лице, проблесна островръх шлем, белееше тюрбан. Отекна зловещ звън на стомана. Нечия ръка погали гърдите й. Някой се засмя грубо, зацъкаха с езици. Преведоха ги в друго помещение. Елеонор се притесняваше за Иможен, която изглеждаше напълно объркана и ужасена. И какво чудно имаше: измъкнаха я без много обяснения от шатрата, последва отвратителната и кръвопролитна среща с Жан и двамата му оръженосци, а сега и това.
Помещението, в което влязоха, беше зле осветено и студено. Войник с шлем от метални халки на главата и с друг дамаски шлем, поставен на масата пред него, с наметнат върху железните доспехи тъмносин плащ, топлеше ръцете си на мангал. В помещението безделничеха неколцина мъже. Някои лежаха, други седяха приклекнали и играеха на ашици, разговаряха шепнешком или дремеха. При появата на Теодор и спътниците му те се изправиха. Някой каза нещо шеговито, понесе се смях. Двама от войниците измъкнаха ятаганите си. Онзи, който явно бе главен сред тях, махна към Теодор да се приближи и заговори бързо с него на лингва франка. Теодор отговори. От време на време студените черни очи на военачалника им стрелваха Елеонор, която дочу да споменават името й. Теодор продължаваше да сочи към нея и с едно махване на пръсти определи Иможен и Симон като хора без значение. Разговорът продължаваше. И четиримата бяха начаса претърсени, взеха оръжието на Теодор, както и отвратителния му вързоп. Когато трите отсечени глави с невиждащи, изцъклени очи и зинали окървавени усти се изтърколиха по пода, началникът на стражите се усмихна. Стана и изрита трите глави към един от войниците, последният ги вдигна и ги сложи в тръстиков кош. Войникът се обърна, приведе се над масата с кръстосани ръце. Загледа внимателно Теодор и разпитът отново продължи. Изведнъж напрежението спадна. Войникът се засмя, мушна Теодор с пръст в гърдите и закима. Дори се обърна и се усмихна на Елеонор, после посочи към отсрещния ъгъл. Отидоха и седнаха там, опитвайки да се настанят удобно.
— Не говорете нищо — прошепна на латински Теодор. — Освен за това, което се предполага, че сме: бегълци от Божията армия.
