останалите вещи. Слугите пъргаво се разшетаха и скоро на пода се появиха четири сламеника. По стените бяха провесени бродирани тъкани, а за да ги защитят от студа, имаше и килими, капаци на прозорците и мангали. Донесоха и дървена стойка с купа и кана с вода, за да се измият. Теодор, поставил пръст на устните си, за да им покаже, че трябва да запазят тишина, изказа на висок глас задоволството си от удобната стая и допълни, че на върха на кулата ще са в най-голяма безопасност.
— И най-лесно ще ни държат под око! — прошепна Елеонор.
Щом наизвадиха вещите си и се настаниха, слязоха в приземния етаж на другата кула, за да се измият и преоблекат. След това се събраха в стаята си. Теодор внимателно беше огледал навсякъде и не беше открил в стените пролуки за наблюдение или подслушване. Вратата беше от дебел, здрав дъб. Бяха на сигурно място. Първо трябваше да изслушат просъсканите с омраза слова на Иможен, израз на гнева й, че е била отведена от лагера и на желанието й да се върне обратно. Теодор я успокои, като повтори казаното от Яги Сиян, но й припомни и каква късметлийка се е оказала. Ако Божията армия превземеше Антиохия, тя щеше да е в безопасност. Ако Божията армия се оттеглеше, те с лекота можеха да се измъкнат от града по време на празненствата, които щяха да последват оттеглянето на кръстоносците. Пък и ако бяха останали в лагера, може би щяха да изнемогват от глад, да умрат при сражение или дори да бъдат изложени на опасността да бъдат изгонени от лагера. Иможен изглеждаше удовлетворена от обясненията. Теодор настоятелно се обърна към всички с предупреждение да не разпитват. Задачата им беше не да търсят шпионите, а да намерят начин Божията армия да влезе в Антиохия. Елеонор спомена забелязаната от нея размяна на погледи между Балдур и Асмая. Теодор прехапа ъгълчето на устните си, присви очи и й каза да продължи да ги наблюдава. Оставаше им само — така ги посъветва той — да чакат и да си отварят очите.
И така, в мразовития януари на лето Господне 1098, те заживяха в кулите, наречени „Близначките“, в Антиохия. Теодор се присъедини към гарнизона и доказа дарбата си на съветник, като впечатли всички с познанията си. Елеонор и Иможен помагаха при домакинските задачи. Теодор помоли Симон да обучи него и „съпругата му“ в канцеларските си умения, като заяви, че искал да обогати познанията си. В много отношения животът им беше по-спокоен в сравнение с ужасите на лагера пред Антиохия. Бяха откъснати от събитията, свързани с обсадата, но благодарение на Фируз научаваха какво се разиграва пред защитните стени. Положението в Божията армия все повече се влошаваше. Дъждът се леел непрекъснато през платнищата на шатрите, доспехите се покрили с ръжда, тетивите на лъковете омекнали. Земята под нозете на кръстоносците се превърнала в кално езеро, калта се просмуквала през рогозките и завивките, на които кръстоносците спели. Сякаш самата природа беше срещу франките. Една нощ земята се разлюля в смразяващ сърцето спазъм. Шатрите се разлюлели. Онези, които изтичали навън, залитали и изпопадали на земята. В земята се появиха пукнатини и процепи. Докато франките се събираха, за да видят станалото, нови страхотии ги накараха да изтръпнат от ужас. В северната част на небето, сред звездите, се появиха огнени пламъци с огнен блясък, които обсипаха небето, а цветът им се промени в кървавочервен. Светлината се издигна, започна да се движи спираловидно, после се заспуска, като осветяваше така силно небето, че франките можеха да видят калта под нозете си и бледите лица на спътниците си. Нощта се превърна в ден. Зората изгря, още преди да пропеят петлите. Не беше ли това знак? Воините от Божията армия си задавали този въпрос, който си задаваха и хората в Антиохия. В „Близначките“ пристигаха още новини. Адемар заявил, че Бог се гневял на франките, затова армията трябвало да се пречисти. Всички жени били изведени насила от лагера към пристанището „Свети Симон“. После бил нареден тридневен пост и молитви. Грешниците били сурово наказани. Двама прелюбодейци, хванати в мига на прегрешението, били съблечени голи и разкарвани из лагера, за да бъдат бити и унижавани. Теодор разказа това, докато всички седяха край масата на домакините. Елеонор забеляза лека руменина по лицето на Асмая. Теодор ловко промени посоката на разговора и похвали Фируз и Асмая за храната, като припомни глада, който вилнееше сред франките. Търговците плащаха по осем златни монети — сто и двайсет сребърни динара — за товар провизии.
— Мнозина измират — заяви той, — а още повече бягат. Едни от главните дезертьори бяха Гийом Дърводелеца и Пиер Отшелника. И на двамата им дошло до гуша от лишения и те решили да се измъкнат под прикритието на нощта. Боемунд чул за бягството им и изпратил по петите им Танкред, за да ги върне обратно. След още една нощ Гийом Дърводелеца лежал овързан „като същински дявол“ в шатрата на Боемунд. На следващия ден норманският херцог му дал урок пред всички, нарекъл го предател, срам и позор за собствените си хора и напомнял други подобни предателства от времената, когато били в Иберия. Гийом поне имал достатъчно разум да не възразява. Други рицари се застъпили за него и най-накрая Боемунд се съгласил да не го наказва, стига тържествено да положи клетва да остане. Гийом така и направил, но няколко нощи по-късно отново избягал, този път завинаги. Новините за подобни предателства предизвикваха радост сред жителите на Антиохия, особено когато чуха, че Татикий — представителят на императора, решил да замине, за да докладва на господаря си за случващото се. Татикий положил тържествена клетва пред Боемунд, че всички замъци и градове, превзети по пътя им, ще бъдат негови и оставил шатрата и вещите си като залог, че ще се върне. Така и не го направил. Когато Теодор чу новината, само поклати глава.
— Клетвопрестъпник си беше — прошепна той, — клетвопрестъпник си и остана.
В края на януари, Фируз събра домашните си и своите гости. Тази вечер щели да отпразнуват, заяви им той, чудесните новини, които пристигнали: Ридуан, емирът55 на Алепо, тръгнал към Антиохия с дванайсет хиляди мъже, за да сложи край на обсадата. Новината се разпространи като огън сред жителите на града, които възликуваха. Затанцуваха по улиците, а в палата вдигнаха празненство.
— Ще ги разбием! — заяви Фируз. — Ще разбием неверниците. Ридуан ще ги притисне към стените на Антиохия, а ние ще ги чакаме там.
Теодор се опита да запази самообладание. Иможен се принуди да излезе от стаята, като заяви, че й е прилошало. Изглежда на Божията армия й беше съдено да претърпи поражение. По-късно същата вечер, се събраха в стаята си. Теодор не успя да ги успокои.
— Нищо не можем да сторим — прошепна той дрезгаво. — Можем само да се молим.
Чакаха. Дните отминаваха. Най-после дойдоха новини. Случило се чудо! Очевидно Божията армия решила да се изправи срещу врага в открито сражение. Поставили лагера под командването на Адемар и граф Реймон, а Боемунд се отправил с хиляда конника да посрещне дванайсет хилядната армия. Заел позиции близо до Железния мост. Боемунд разположил хората си на земя дълга около миля между голямото езеро и блатото, които щели да го защитават отстрани. После разделил хората си на шест части и зачакал появата на Ридуан. Скоро и той се появил, тъкмо преди изгрев. Съгледвачите се втурнали в лагера на франките и разказаха с крясъци, че конницата на врага едва не ги изпотъпкала. Разгневен, Боемунд се развилнял, ритал заспалите мъже, хокал ги бързо да си обличат доспехите и да оседлаят конете си. Наредил на конниците си да излязат, пет части се движели редом, а шестата останала като резерва.
Армията на Ридуан се появила, хиляди бойци, разделени на две части. Турците очаквали нападението на франките, но те не нападали, затова не им останал друг избор, освен да продължат към тях в тръс. Денят бил мрачен, така разбра и записа по-късно и самата Елеонор в своята хроника, а сражението се случило на голо поле — отчаяна битка на живот и смърт. Стрелите на турците свистели из въздуха, но бойният строй на франките не помръдвал. С празни седла, конете се вдигали на задни крака, хвърляли се напред и се плашели. Франките само пеели, стих след стих от един и същи псалм, очаквайки вражеските отряди да връхлетят отгоре им. Най-после турците се хвърлили в нападение, франките сторили същото. Дългите копия били насочени напред, щитовете били вдигнати, а конете — пришпорени. Врязали се в турците, като накарали първия ред да се свие и навлезе във втория, което предизвикало крайно объркване. Тогава Боемунд включил и шестия си отряд, който заобиколил бойното поле и се вклинил отдясно във вражеския боен строй. Бързите коне на турците не им били от голяма полза. Боемунд се движел напред като жътвар сред житно поле, първо с копие, а после и с меч, рицарите му го следвали. Тъмночервените им знамена се веели на вятъра. Франките неуморно нападали. Мечовете им били като мълнии, разкъсвали вражеския строй както нож реже платно. Сеели смърт наляво и надясно. Турците се огънали и побегнали. Франките се втурнали след тях. Объркването сред бойците на Ридуан се разпространило като вълни по водата. Накрая Ридуан от Алепо и главният му военачалник избягали, оставили бойното поле на Боемунд и неговите рицари, които нахлули в лагера на враговете си и го завладели. Тогава се развяло черното знаме на беззаконието.