— Аз… — Иможен разшири очи, сякаш искаше да говори.
— Имай ми вяра, Иможен — изсъска Елеонор. — В името на Бога, запази спокойствие.
— Познавам го — Теодор се усмихна и махна към войника, който седеше на масата и разговаряше с един от хората си. — Преди няколко години служехме в един и същи отряд. Всъщност — той посочи около себе си, — съм убеден, че всички те ме познават.
Отново заговори на латински.
— Бъдете спокойни, правете каквото ви казвам. Не говорете, освен ако не ви кажа.
Началникът на стражата кресна заповеднически. Един от мъжете излезе и се върна с купа, в която имаше месо и горещ лют сос, както и кана с нещо, което миришеше на пресечено мляко. Поделиха си яденето и едва бяха приключили, когато началникът на стражата се приближи към тях. Щракна с пръсти, подкани ги с жест да се изправят и те го последваха вън от стаята. Слязоха по тясна уличка и се заизкачваха по друга, покрита с калдъръм. Посрещнаха ги непрогледен мрак, изпълнен с прокрадващи се сенки и странни миризми. От двете страни на улицата се издигаха прашните стени на високи постройки. Толкова близо бяха, че можеха да ги докоснат, промъкваха се през тясна пролука между тях. Сред звън на доспехи, началникът на стражата и хората му ги водеха по криволичещ път. Никаква светлинка не проблясваше от вратите или от прозорците, единствената светлина идваше от фенерите на стражите. Цареше мъртвешка тишина, сякаш прекосяваха някакъв град на мъртвите. Улицата се заспуска и стана по- хлъзгава. Препъваха се по разрушени стъпала и през грубите камъни от калдъръма. От двете страни се издигаха сгради с малки прозорци, разположени високо над плесенясали стени, по които сълзяха вонящи води, слузест мъх, мръсотия, лъщящи на светлината на фенерите. Дълбоко в стените имаше малки портички, тъмни проходи, които водеха към мрачни подземия, в които се въдеха всякакви гадини. Извън тези изби се носеше смрадта на гниещ боклук и изпражнения. Вонята на мърша, към която Елеонор беше привикнала в лагера, беше тежка и задушаваща. След един завой почти ги наблъскаха в някаква постройка, която приличаше на хан или кръчма. Началникът на стражата ги поведе към помещението отзад. Махна с ръка към Теодор, после си тръгна. Вратата не беше заключена. Усещаше се, че отвън има помийна яма. Донесоха им още храна — плодове, сух хляб и престояла вода. Теодор зашепна на латински и ги предупреди, че ще ги подслушват. По всяка вероятност в стените на помещението имаше пролуки за наблюдение и подслушване. После се зае сам да насочва разговора, говореше високо на лингва франка колко бил доволен, че е в Антиохия и как изгарял от желание да постави меча си в служба на новите си господари. Легнала до Иможен, Елеонор притисна с пръст устните на своята спътница. Зашепна й бързо на ухото, че са решили да избягат от Божията армия. Сега вече били в безопасност и Иможен не трябвало да прави нещо, което да събуди подозрения. Разбира се, Иможен имаше куп въпроси, но Елеонор отказа да отговаря, обърна й гръб и се помъчи да заспи.
На следващата сутрин началникът на стражата се върна. Самият Яги Сиян, управителят на Антиохия, щял да ги приеме. Иможен вече открито негодуваше, но бързо си даде сметка, че ако иска да оцелее, щеше да се наложи да се подчини. Въпреки всичко, мрачните погледи и тихото й мърморене ясно показаха на Елеонор, че е изгубила приятелка. Началникът на стражата им върна и вещите, включително безценното ковчеже на Иможен, и оръжието на Теодор. Турците се държаха по-дружелюбно и от предишната нощ. Бягството на Теодор явно се считаше за бляскава заслуга. Началникът ги поведе по улиците. Наложи им се да заслонят за кратко очите си. Облаците се бяха разкъсали и слънцето грееше ярко. Очевидно началникът на стражата имаше изрична заповед да покаже на бегълците колко силна е Антиохия. Тесните улици, по които ги водеше, гъмжаха от хора от всякакви народности, всички заети с делата си. Излязоха на голям площад, претъпкан със сергии под опънати платнища. На сергиите продаваха хляб, ориз, вече сготвено месо и други готови ястия. Имаше още фазани и яребици, както и плодове и зеленчуци, включително и зрели дини. Началникът на стражата купи резени диня и почерпи всеки от тях. Сладкият сок с прекрасен вкус разкваси устата и гърлото на Елеонор. Следваха сергии с коприна, рубини, перли, скъпи платове и огромно разнообразие от подправки. По-навътре в града минаха покрай красиви градинки с поетични имена като „Зелена наслада“ и „Оазисът на изобилието“. Между тях се разполагаха търговските квартали на града там работеха тъкачи, ковачи, златари, грънчари, майстори на съдове, майстори на керемиди, всякакви занаятчии.
Утринният въздух все още беше хладен, но в града вече се надигаха глъчка и врява. Хората изглеждаха сити и доволни. Сърцето на Елеонор се сви. По всичко личеше, че Божията армия не беше променила кой знае колко живота им. Сам началникът на стражата каза същото, докато им сочеше отрупаните със стоки сергии. За да се отрази обсадата на живота на антиохийците, размишляваше Елеонор, всяка от вратите на Антиохия трябваше да бъде обсадена. Влязоха в квартала на богатите, където площадите и улиците бяха покрити с плочи. Сини и златни плочки украсяваха внушителните постройки, които се извисяваха около фонтани, богато украсени басейни и пищни бани. Високо над тях се издигаха минаретата, като зорки стражи над джамиите със сини куполи и сияещи на светлината зидове, изписани с изящни надписи в тюркоазен и тъмносин цвят.
Най-после стигнаха площада, който се простираше пред палата на управителя. Постройките на палата почти се скриваха от пищната зеленина на множество овощни градини. Но тук веселото оживление в града беше помрачено от грозна гледка. По думите на началник-стражата, бяха заловили шпионин и тъкмо изпълняваха присъдата му. Нещастникът, с омотани с въжета ръце и крака, беше влачен по лице напред- назад по калдъръмен площад завързан за опашката на кон. При влаченето камъните бяха раздрали напълно тялото и лицето му. На места кръвта образуваше локви, а на други се съсирваше между камъните. Осъденият приличаше на кървава дрипа, която се търкаляше под копитата на коня. Началникът на стражата изчака, за да подсили впечатлението, създадено от гледката у гостите си, после прекоси площада и ги преведе през богато украсена врата, чийто порти бяха покрити с фаянсови плочки и излъскан бакър. Стражи — облечени в ярко оцветени, подплатени ризници, обути с меки кожени ботуши, на главите с тюрбани или с островърхи шлемове, плетени от метални халки — пазеха на всеки вход. Имаше и други стражи: облечени в ризници от застъпващи се пластини и мамелюци54 с метални нагръдници стояха в нишите, въоръжени със заоблени в горната си част и островърхи в долната щитове и зловещи остри копия.
Тръгнаха по студени, проблясващи в бяло галерии, колонади и портици в синьо, жълто, бяло и зелено. Погледите им се плъзгаха по украсата от виещи се зелени растения и изящната калиграфия в охра. Някои от стените бяха украсени с великолепни стенописи, изобразяващи зелени шестоъгълници, или жерави в полет. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорци с цветно стъкло и украсени с резба рамки. Фонтани пръскаха струи в басейни, в които плуваха червени ябълки. На места, както по-късно Симон обясни на Елеонор, имаше гравирани надписи, които трябваше да накарат минувача да поразмишлява. Бяха все стихове от този род: „Гробът е врата, през която всеки трябва да мине“ или „Пророкът, благословен да е, е казал: «Побързай с молитвата преди погребението и побързай с разкаянието преди смъртта.»“
Дъхът на Елеонор почти секна от огромната разлика между тази обстановка и мръсния, прогизнал, вонящ лагер на франките. Стаите се отопляваха от тумбести, цилиндрични мангали с горящи въглища, поръсени с ароматни треви, щедро пръскащи омайно ухание на прекрасна градина. Беше изненадана. Старите представи, старите впечатления, мислите и идеите й бяха разрушени. Турците явно не бяха варвари. В много отношения те й напомняха за византийците от Константинопол: културни, изискани и възпитани. Несъмнено всяваха страх и по време на битка бяха свирепи, но такива бяха и Юг, Годфроа и Теодор, размишляваше печално Елеонор. Нямаше съмнение, че тези стаи и зали даваха представа за великолепието, сред които живееха първите хора на Антиохия, и както денят се различава от нощта, така и те се различаваха от мръсните, сковани в студ имения и замъци на франките.
Най-накрая ги поведоха към залите за прием, чиито стени бяха украсени с техника, известна като „хилядолистна“, с чиято помощ в украсата тайно се вписваха свещени имена на тюркоазни плочки с бордюри от морско синьо. В помещенията за чакане стояха търговци, които носеха кошове със стоки в дар за управителя: кора от мускатово орехче, карамфил, канела и джинджифил. Сладкото ухание от тези скъпи подправки се носеше навсякъде. В друга зала чакаха търговци, които искаха да поднесат тъкани, стъклени изделия, метални съдове и предмети, коприни, брокат, кожа и хермелин. Около различните врати се трупаха купища слуги, вестители, певци и музиканти с цитри.
Яги Сиян раздаваше правосъдие в едно вътрешно помещение. Стените и подът на тази зала бяха с цвета на слонова кост, но я наричаха „Залата на перлите“. Управителят се бе разположил на малък,
