остане безучастен към тези разкази? Това са наши братя по кръв, деца на Христа и синове на Църквата. На кого другиго да се падне дългът за възмездие и въздаване на правда, ако не на вас, които сте си извоювали такава слава с оръжие в ръка? Вие, които в душите си имате кураж, а в телата си сила, за да възпрете ръката, вдигнала се над вас.
Урбан, с треперещ от вълнение глас, сега насочи гнева си към слушателите.
— Надянали сте рицарски доспехи, но ви изпълват високомерие и гордост! Нахвърляте се настървено върху братята, съсичате един, сетне друг. Така ли се служи на Христа? Ще ви го кажа открито — за наш срам: отклонили сте се от пътя! Оставяте деца сирачета, грабите вдовици, съсичате хора! От вас вони на светотатство! Вие сте убийци, които очакват своето възмездие за пролятата кръв. Преди битка се сбирате като лешояди, съгледали отдалече труп. Сквернота! Щом искате да спасите душите си, отхвърлете тогава греха на подобно рицарство и се изправете в защита на Христа! Вие, които сте се загрижили за владенията си, тръгнете на война срещу турците! Вие, които сте се превърнали в крадци, станете воини, бийте се в справедлива война, заслужете опрощението си вовеки! Нека трудностите не ви отклоняват от целта. Уредете делата си, запасете се с храна и в края на зимата поемете на път. Бог ще ви води…
Урбан замълча, приведен над подиума. Оглеждаше насъбралата се тълпа. Мъжете плачеха, скрили лице в ръцете си, жените бяха свели поглед и тогава се понесе призивът: „Deus vult!“ Виковете прераснаха в грохот, когато сред звън на стомана мъжете наизвадиха мечовете и ножовете си и гласовете им стигнаха чак до небето. Урбан вдигна ръце и ги призова да замлъкнат.
— Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях — напевно извиси той глас. — Ако Господ Бог не беше във вашите души, не бихте извикали „Deus vult!“ Казвам ви, не друг, а Бог изтръгна от вас този вик. Нека това да бъде и бойният ви вик, когато тръгвате срещу врага. Нека вашият боен призив бъде: така иска Бог! И още: нека всеки, който се присъедини към похода, да положи обет и да носи кръстния знак на главата и на гърдите си. Да не тръгват старите и болните, както и негодните да носят оръжие. Жените да не поемат на това свещено поклонение без своите съпрузи, братя или настойници, иначе ще се превърнат по-скоро в тежест, отколкото в помощ. Нека богатите помогнат на бедните. Да не ви задържат имотите ви, нито любовта, която храните към дом, деца и родители. Помнете казаното в Евангелието, че трябва да се отречете от всичко и да последвате Христа. Затова поемете своя път към Божи гроб, изтръгнете от нашествениците тази земя, в която текат мед и мляко, и я задръжте за себе си! Йерусалим — най-плодородната от всички земи, където нашият Господ живя и бе разпнат за нас. На Божи гроб коленичете и Му благодарете за своята вяра. Вървете и се не бойте. Имотите ви тук ще са в сигурни ръце, а самите вие ще вземете от враговете още повече съкровища. Защо да се страхувате от смъртта в земята, където Христос жертва живота си за вас? Греховете на онези от вас, които се разделят с живота си в този поход по суша или по море, или в битка срещу турците, ще бъдат опростени. Опрощавам греховете на всички, които тръгнат на поход, с властта, дадена ми от Бог. Не се бойте от болка и страдание, защото те са мъченически венец. Пътят ще бъде кратък, наградата — вечна. Да, говоря ви като пророк. Грабнете оръжията си. По-добре е да паднете в битка, отколкото да видите мъката на своите хора и оскверняването на Светите места…
Така тръгнаха призивите. Адемар, епископ на Льо Пюи, пратеник на Урбан, беше определен за онзи, който говори от името на Бог и превръща волята Божия във воля народна. Урбан беше от Клюни и неговите облечени в черни раса събратя от ордена на бенедиктинците на свой ред заразнасяха вестта из полета, села и градове. Те рисуваха картината на райските наслади, очакващи онези, които последват кръста: Йерусалим, небесният град с високите му отбранителни кули, с основи от скъп камък, и градски врати, които сияели по-ярко от звездите, дори защитните му стени сияели с кристален блясък. Улиците на града били настлани със злато и сребро, дворците били от блестящ мрамор, лазурит и скъпоценни камъни. От златните чучури на водоскоците бликали кристалночисти води, а тръби със сребърни краища напоявали целебни дървета, благоуханни цветя и лековити треви. В свирепата зима, когато месото гранясва, плодовете и зеленчуците почерняват и гният, хлябът е по-твърд от камък, а най-лошото тепърва предстои, представата за този райски град оказваше въздействие по-силно от който и да е псалм или химн. Младежите изоставяха конете и ралото, и се хвърляха по очи пред олтарите на своите църкви. Закачаха на раменете им две ивици червен плат, зашити под формата на кръст. Няколко дни по-късно заставаха в същата тази кънтяща църква, застлана с каменни плочи, за да получат торбата и тоягата — отличителните знаци както на поклонника, така и на кръстоносеца.
Зимата се точеше мрачна и сурова. Хората се хранеха основно със сушени плодове и корени, а мекият хляб, прясното месо и сочните плодове от лятото се превърнаха в отдавнашен спомен. Увеличи се броят на онези, които завиждаха на crucesignati, на белязаните с кръста. Мисълта да се къпят в топлите води на Йордан, да се разхождат сред райска градина с плодни дръвчета и да се гощават с вкусни, крехки меса и най-сладка манна небесна беше толкова примамлива, колкото и мисълта за вечния живот. Подобни съновидения смекчаваха вледеняващия зимен студ из ветровитите помещения, в които димът от торфа в огнището се виеше и опушваше старо месо, провесено от гредите на покрива или натикано в процепите над огнището.
„Така иска Бог!“ Думите се повтаряха като припев на песен из зали и дневни, където потъмнелите от дима гоблени се диплеха и полюляваха покрай иззиданите от варовик стени в безплоден опит да спрат промъкващото се ледено течение. Deus vult. Славен път се беше открил към спасение на този свят и изкупление в следващия. Защо, чудеха се хората, трябва да чакат пролетта, защо да чоплят в твърдата земя, да се взират в облаците и да се молят отчаяно за добро време? Защо да не се отправят на изток към чудесата на Йерусалим, да разгромят враговете на Бог, да си върнат светите места и да спечелят вечното покровителство на Всемогъщия? Стига злочестини, стига войни със съседите, стига превиване на гръб над нивата или изпълнени с опасности пътувания от едно място на друго сред спускащия се мрак и сред стелещата се в горите мъгла. Зовеше ги великолепието, златото, среброто и скъпоценните камъни, които украсявали приказните градове на Византия. И те се поддаваха лесно. Дори онези, които бяха наемни войници, бързаха да положат клетва, проснати по очи пред олтарите на безброй църкви. Хората залагаха земите си, стига да можеха, уреждаха дългове, помиряваха се с враговете си, съставяха завещанията си и се посвещаваха на делото. Колко копия, колко стрели щяха да са нужни? Какви доспехи? Колко товарни коня? Те увличаха със себе си и други, бивши противници се позоваваха на Божието примирие, което означаваше, че воинът, повел война в името на кръста ставаше недосегаем — същото се отнасяше и за неговата собственост, и за семейството му.
Богатите сеньори също се изкушаваха. Така стана и с Реймон, шейсетгодишния граф на Тулуза, херцог дьо Сен Жил — наричан така по името на светеца, комуто беше особено предан. Реймон стана ревностен кръстоносец. Беше дребен и жилав, косата и посивелите си мустаци и брада носеше късо подстригани. Имаше лице на воин. Говореше се, че загубил едното си око във войните с неверниците в Иберия. Други пък казваха, че бил на поклонение в Йерусалим и му извадили окото, защото отказал да плати на турците таксата, която вземали от всеки пожелал да се помоли на Божи гроб. Същите хора шушукаха, че Реймон пазел окото си в специална торбичка и че се бил заклел да си отмъсти за него. Реймон дьо Тулуз заложи владенията си, уреди дълговете си, положи клетва и разпрати вестители. Провансалците, поданиците на графа, слушаха и се дивяха на поличбите, които съпровождаха неговите призиви. Една вечер луната се показала кървавочервена. Някакъв овчар видял величествен град в небето. Появила се звезда, която поела на изток. Огнени дири прекосили небето. От небесата се спуснал меч с необичайно дълго острие и се посипал водопад от звезди, всяка от които означавала смъртта на неверник. В потоците рукнала кръв вместо вода — така щяла да се лее кръвта на враговете. Родили се близнаци със свързани тела; дали пък това не идеше да покаже, че Изтокът и Западът ще се обединят? Навсякъде виждаха кръстния знак. Дори звездите веднъж изгрели скупчени в грамаден кръст. Небесата се били отворили пред очите на един свещеник и пред погледа му се появил огромен кръст. Друг свещеник разправяше, че имал видение, в което в небето се биели рицар и турчин. Битката била на живот и смърт, рицарят съборил неверника от коня и го убил, нанасяйки смъртоносния удар с кръст — сигурен знак, че небето е на тяхна страна. Така иска Бог!
Из кръчми и странноприемници твърдяха, че животът щял да стане по-добър. Щяло вече да се сложи край на безкрайното, безотрадно и угнетяващо чоплене на коравата земя. Походът към Йерусалим беше бягство не само от смрадливите, сумрачни кръчми и влажните коптори, но и от оковите на живота. Жените
