фанатик, питаше се Алберик. Юг имаше изпито лице, тъмни очи, тънки устни и леко гърбав нос, който му придаваше доста жестоко, хищническо изражение. Висок и строен, с дълги, силни ръце на боец, който здраво върти меча и с душа, която жадува за песен — такъв е той, заключи Алберик и вдигна ръка, за да му даде опрощение. Да, свещеникът се радваше, че тъкмо Юг дьо Пайен не само ще поведе техните хора, но и ще бъде негов съюзник в тайното търсене на истината, което отецът беше предприел.
Същото се отнасяше и за Годфроа дьо Сент Омер, който беше следващият. За разлика от Юг, Годфроа беше набит, възнисък младеж с гладко лице, сърдечно изражение и рошава русолява коса. Ясните му сини очи гледаха на света с погледа на объркано дете. Годфроа дьо Сент Омер, единствен и многообичан син на своите родители, създаваше впечатлението, че в този живот нищо не е кой знае колко сериозно. Щом започна да изрежда греховете си, Алберик осъзна, че нравът на Годфроа, неговият сеньор, комуто принадлежеше и правото да назначава свещениците в тази църква, напомня на горско езеро: ведра повърхност, прикрила под себе си истинско тресавище. Независимо от кроткия си външен вид и дружелюбно поведение, Годфроа също беше взел участие в походите в Иберия. Покорен от Chanson de Roland11, от епичните подвизи на Карл Велики и неговите паладини12, той беше участвал в битки с неверниците из каменисти клисури и планински проходи. Стаил дълбоко терзание, той се беше превърнал в рицар, съзнаващ, че войната не е благородно дело. Бе разказал на отец Алберик за мрачните, пълни с отчаяние дни и смразяващия студ в планините. За непрестанния дъжд и безмилостните градушки, които събаряли шатрите, поболявали конете, доразкапали и без това загнилото свинско месо, за гъмжащите от гадини сухари. Разказа как от дъжда ризниците им са се покрили с дебел слой ръжда. Описваше кървави кланета из прашни равнини, извори и речни корита, задръстени от трупове. От тези походи Годфроа се беше завърнал със стаено съмнение питайки се какво общо може да има всичко това с Христовата любов. И сега беше задал същия въпрос и получил неизменния отговор: така иска Бог! Урбан го беше казал в проповедта си и Църквата го подкрепи. Пък и нима в Стария завет Бог не кара воина Давид да се вдигне в защита на народа си? Нали и в Новия завет Христос казва на Петър само да върне ножа на мястото му, не да го захвърли. Отец Алберик безмълвно се поздрави за изкусната софистика, на която го беше научил един каноник от Авранш. Тъкмо щеше да даде опрощение, когато Годфроа вдигна глава и го погледна прямо и непоколебимо.
— Остава и въпросът с Анстрита, отче. Тя също беше замесена в нашите тайни търсения. Смъртта й ни постави в затруднение.
— Това не може да ни отклони от търсенето. За нея говореха, че била вещица.
— Която бе потърсила убежище в нашата църква.
— Не можех да й помогна — изсъска Алберик — и никой от вас не можеше да й помогне. Господарката Елеонор и господарят Юг бяха в Клермон. Ти беше с тях. Събитията се развиха много бързо, смъртта й не тежи на нашата съвест.
Годфроа кимна, изправи се и се отдалечи. Алберик скри лицето си в ръце и се престори, че се моли. Така даде знак на следващия, чакащ за изповед, че свещеникът още не е готов.
А пред кого да се изповядам аз, мислеше свещеникът. Спомените му го завладяха, подобни на гибелна прокоба. Старите врагове будеха спомена за старите грехове. Бойната линия при Сенлак се разпадаше. Облечените в доспехи конници се въртяха в кръг. Островърхи шлемове с широки предпазители за носа скриваха лицата им. „Боецът“, бойното знаме на Уесекс, клюмаше като крило на ранена птица. Писъците на облените в кръв мъже късаха сърцето му. Пръстенът на верните около Харолд Годуинсън13 се раздираше и цепеше като дърво, ударено от мълния; собствената му смелост чезнеше като вино от пукната чаша.
„Страхливец!“
Думата изгаряше душата на Алберик със същата сила, както по времето, когато скитосваше из пътищата с брат Норбер. Анстрита беше само прясна драскотина върху стара рана. Тя беше учена жена, веща в познанията за тревите и билките, но криеше в душата си и тайни, които я водеха по пътя, следван и от Алберик, Норбер, Юг и Годфроа в търсене на истината. Дали наистина не можеше да я защити по-добре? Нямаше съмнение, че я бяха набелязали за жертва. Възползвайки се от отсъствието на своя сеньор, селяните, прикрили лица с качулки и забрала на шлемове, я бяха нападнали в бедния й дом в покрайнините на селото. Само Бог знае защо им бе притрябвало да я нападат! Някакво дете било умряло. Храната не достигала. Поличби имало. Търсеха си жертва и Анстрита стана жертвено агне. Беше се добрала до тази църква, за да моли Алберик за помощ. Той наистина възнамеряваше да й се притече на помощ, Бог му е свидетел! Но страхът сякаш го вкамени. Анстрита можеше да го посочи като свой съучастник в тайнствените си занимания. Бързо се беше шмугнал в сакристията, когато разбиха вратата, през която изнасяха покойниците, и тълпата нахлу в църквата. Алберик се скри в тясното, изпълнено с мирис на тамян помещение зад олтарната преграда. През това време сганта измъкна Анстрита. Обесиха я на набързо скована бесилка над запален огън. Мина цяла вечност, докато стихнат писъците й. На следващата седмица господарят Годфроа се прибра, но въпреки неговата ярост и гнева на господаря Юг, виновниците останаха ненаказани.
Тежка кашлица накара отец Алберик да открие лице. Управителят на имението Робер — същинско въплъщение на гнева, чакаше. Сприхавото му лице цяло се беше сгърчило от нетърпение. Свещеникът се почуди дали Робер няма пръст в смъртта на горката Анстрита. Съмняваше се, че управителят ще направи подобно признание в изповедта си. Пък и в очите на мнозина от селото Анстрита си оставаше вещица, която си беше заслужила смъртното наказание — справедливо деяние, на което Бог би погледнал с одобрение. Зад Робер чакаха останалите: Иможен, хубавата тъмнокоса вдовица, която господарката Елеонор бе склонила да я съпровожда по време на поклонението, за да има кой да й помага и с кого да споделя пътуването; ковачът Фюлше, Пиер Бартелеми — младият гърбушко, спохождан от видения сред тъмните, влажни гори, а зад гърбушкото — и още много други, сред които и близкият приятел на Алберик — Норбер, бенедиктинския монах. Норбер обаче нямаше да коленичи пред пейката за изповед. Той седеше приведен в основата на една колона, докато другите се тълпяха наоколо. Нямаха търпение свещеникът да приключи с изповедите, за да могат да се нагостят с хляба, виното и вкусните меса, наредени на грубо сковани маси. Каните и стомните бяха украсени с венци от полски цветя. Тази вечер щяха да празнуват, а до седмица да се присъединят към Реймон дьо Тулуз, граф дьо Сен Жил, в похода му към Йерусалим. Засега изповедите продължаваха, въпреки че дрезгавият шепот вече се заглушаваше от нарастващия шум на разговорите. Към отрупаните подноси се плъзгаха гладни погледи, хората започваха да се питат дали всичко е наред с конете им, вързани отзад в гробището. Най-после отец Алберик приключи. Качи се на грубо скования дървен амвон и всички се скупчиха около него.
— Господ е силен воин — подхвана напевно Алберик думите от „Изход“ — и затова трябва…
Отец Алберик подмени думите и изразите от южното наречие, langue d’oc — и премина към langue d’oil — говора на севера14, докато описваше подвизите на великите воини, воювали в името Божие в Стария завет. Елеонор, заслушана в свещеника, облегната на една колона, трепна, когато проповедта му бе прекъсната от рязкото отваряне на църковните двери. Тя се извърна и впери поглед в новодошлия — облечен в черна туника и черен панталон, със здрави ботуши от волска кожа, на които звънтяха шпори. Под черната туника носеше бяла, която се провиждаше изпод гънките на мантията му. На преметнатия му през рамо боен колан висяха ножница, нож и къс остър меч. Първото впечатление на Елеонор беше, че странникът е самият дявол, дошъл да се препира с тях. Лицето му беше мрачно, косата — късо подстригана, и въпреки сумрака в проницателните му очи проблясваше присмехът, който носеше в душата си.
— Аз съм Белтран — той говореше на langue d’oc като някой трубадур. Погледна игриво към Елеонор. — Поет съм, а също и войник, но най-вече съм пратеник на негово превъзходителство Реймон, граф на Тулуза, fidelis miles Christi et Papae, верен войник на нашия Господ Иисус Христос и на папата.
Размаха малък свитък, привързан с червена панделка.
— Тук съм по волята на графа, за да стана ваш водач.
— Имаме си водач — Елеонор посочи брат си.
— Тогава ще му стана съветник — на лицето на Белтран се появи усмивка. — Нося ви и едно от личните знамена на графа.
— Дали сме клетва пред Бог — разпалено заяви Годфроа. — Не дължим вярност нито като васали, нито като рицари на който и да е сеньор.
