ги привързвали към седлата си. Накрая, завърши победоносно Белтран, народният поход стигнал до Константинопол. Лукавият император Алексий им позволил да лагеруват в източната част на града близо до Златните врата и изпратил каруци, натоварени догоре с провизии. Тълпата, водена от Пиер, щом отпочинала и се посъвзела, веднага хвърлила око на богатствата на града на Алексий. Крадците и скитниците сред тях, а такива имало безчет, не устояли на изкушението от плячката. Разбойниците не пожалили дори покривите на църквите, откъдето откраднали оловните тежести от камбанариите, за да ги продадат после на търговци в града. Императорът решил да ги прехвърли през пролива на свети Георги в Мала Азия, владение на султана на Рум, Килидж Арслан, сам нарекъл себе си „Лъвски меч“. Там към кръстоносците от народния поход отново се присъединил авангардът на Готие Санз-Авоар, който се бил устроил в изоставена крепост близо до Елеонопол.
Лятото клоняло към своя златен завършек, продължаваше Белтран като същински трубадур. Из нивите зреели жита. Добре охранени стада добитък и овце пасели из ливадите. Поклонниците от народния поход заболели от краста, а останали и без предводителството на застоялия се в Константинопол Пиер. Докато вървели из плодородните долини и грижливо стопанисваните ливади, кръстоносците превърнали набавянето на храна в плячкосване — вместо да ожънат, само колкото им било необходимо от нивите, те се втурнали да грабят наред. Кръстоносците обаче не подозирали — Белтран вдигна ръка, — че били наблюдавани зорко от селджукските25 съгледвачи, на които не трябвало много, за да разберат, че организацията на народния поход е лоша, а водачите им никакви ги няма. Селджуците чакали. Настървени за плячка, кръстоносците планирали бърз набег към стените на Никея. Избрали един наемник, Рейналд от Брюж, за свой водач, и плъзнали из равнините, без да знаят, че селджуците — безжалостните бойци със сплетени коси, накичени с огърлици и обици — ги следвали по петите на бързите си коне. Ризниците блестели на гърдите им, а на седлата им висели колчани и яки извити лъкове. Не изпускали от поглед кръстоносците и чакали сгоден случай. Рейналд ги повел към Ксеригардон, изоставена крепост. Щом веднъж се укрепили, кръстоносците опустошили околностите и дори не разбрали как селджуците ги обкръжили.
С няколко безмилостни нападения селджуците ги принудили да се върнат в крепостта, после прекъснали достъпа им до вода — кладенец близо до главната порта и извор недалеч от крепостта. Белтран описваше ужасяващи картини от народния поход. Озовали се под обсада, изнурени, страдащи от раните си, лишени от вода и храна, те изнемогвали под безжалостното слънце на късната есен. Жаждата така ги измъчила, че започнали да прерязват вените на конете и магаретата, за да пият кръвта им. Някои пикаели в шепите на своите другари, после пиели собствената си урина. Мнозина копаели във влажната земя, лягали и се заравяли в нея, за да се скрият от неописуемия пек. Агонията продължила осем дни. Най-накрая Рейналд започнал да разменя съобщения с турците и — в замяна на своя живот — се съгласил да предаде другарите си. Турците наредили част от пленниците в дълга редица и започнали да се упражняват в стрелба с лък по своите живи мишени. Останалите, над които се смилили, отвели на пазарите за роби, за да ги продадат.
Слушателите на Белтран вече съвсем бяха загубили ума и дума. В същото време, продължаваше той разказа си, новините за бедите, сполетели хората на Пиер, стигнали до Елеонопол, до Готие Санз-Авоар и неговите военачалници. Готие и шепа рицари съумели да съберат отряд от петстотин конници. Без да се бавят, те се отправили на помощ и поели в пълно безредие към изоставената крепост. Турците ги наблюдавали отначало съвсем слисани от гледката, после устроили капан на отряда в една долина. Още при първото нападение Готие паднал убит, пронизан със седем стрели. Турците извоювали съкрушителна победа. Оцелелите от народния поход преминали в бяг. Турците ги издебнали и обкръжили лагера им, изклали ранените и поробили жените. Вестта за клането стигнала до Константинопол, но императорът не можел да стори друго, освен да изпрати хора, които да помогнат на спасилите се с бягство от сечта и на укрилите се из скалистите дерета и пещери…
Бедните братя посрещнаха разказа за събитията със силни вопли, ридания и викове. Елеонор, простряла ръце над огъня, чу, че вестите се посрещат по същия начин и в други краища на лагера и разбра, че навсякъде са разпратени вестители, които да предадат новините. Белтран още не беше приключил. Разказът му за този низ от беди нямаше край. Появили се и други армии от кръстоносци, като тази на Готшалк, немски свещеник — който се оказал такъв злодей и разбойник, че унгарският крал наредил той да бъде убит, а неговата армия — изтребена до крак…
Елеонор слушаше внимателно. В писма, бележки и официални известия, изпратени до канцеларията на Реймон дьо Тулуз, се беше натъквала на различни сведения за страшните събития. И двамата с Юг бяха получили добро образование от своята взискателна до деспотичност майка, която скърбеше за съпруга си през всеки миг от своя живот и непрестанно повтаряше на Елеонор и Юг, че Бог е прибрал съвършения й съпруг в разцвета на младостта му. Караше децата си да залягат усърдно над книгите с решително упорство. И двамата изучиха граматиката и синтаксиса на латинския, говореха и френския на кралския двор, дори малко гръцки. Каква строга дисциплина! Елеонор често си спомняше разранените кокалчета на пръстите си. И до този момент можеше да изреди гръцката азбука, както и да спряга глаголи в сложните граматични времена на латински. Суровото възпитание още повече ги беше сближило с брат й; бяха като две зрънца в една шушулка. Нито съпругът — пияница, нито появата на дете, умряло скоро след раждането си, нито сътресенията, сполетели техния свят или проповедта на Урбан, бяха успели да променят тази близост.
Когато Белтран приключи разказа си, Елеонор се приближи към Юг и го попита има ли истина в чутите новини и колко е тя.
— Положението е дори още по-лошо — призна той и я отведе в шатрата, която служеше за канцелария на Реймон. Там Елеонор, както сама отбеляза по-късно в хрониката си, бързо осъзна, че Бог невинаги е на страната на кръстоносците. Писарите на Реймон дьо Тулуз също бяха получили ужасни новини за Емих, графа на Лайнинген, който използвал призива за поход към Йерусалим като добре дошъл повод да даде воля на своята непознаваща граници омраза към евреите по поречието на Рейн. Емих бил убеден, че за делата си ще получи корона в Константинопол. Злодеянията му наченали от Шпайер, после се обърнал към Майнц и евреите, които се криели в потайните кътчета на големия град, затворени в своя собствен свят, облечени в сивите си и пурпурни мантии, съсредоточили се над своите традиции, върху изучаването на Тора и спазването на празниците в техния календар. Веднага след пристигането си в Майнц Емих, който си въобразявал, че на плътта му по чудодеен начин се появил червен кръст — вероятно е било ухапване от бълха — заедно с Гийом Дърводелеца26, виконт на Мелюн, връхлетели върху евреите. Виконтът, който си бил роден убиец, спечелил зловещото си прозвище в Иберия, понеже обичал да забива шипове и гвоздеи в челата на жертвите си. Двамата главорези и паплачта, която оглавявали, взели трупа на един от техните хора, погребан трийсетина дни по-рано и го заразмъквали из града с думите: „Вижте само какво са сторили евреите на нашия другар. Обявили го за неверник и го сварили жив, а водата излели във вашите кладенци, за да ви изтребят.“ Избухнали размирици. Много евреи побегнали и потърсили спасение в замъка на епископа, но били предадени. Емих и Гийом заловили един от предводителите на евреите на име Исак. Метнали въже на врата му и го повлекли през калните улици към мястото за екзекуции, като през цялото време с крясъци го увещавали да се покръсти и да спаси душата си. Исак с жест показал, че въжето е прекалено стегнато и не може и дума да продума, затова поразхлабили примката, а той само рекъл: „Отсечете ми главата.“ Така и сторили, после се заели да насъскват следовниците си да се развихрят в сечта. Избили около седемстотин евреи, които не устояли на напора на хилядната паплач. Известие след известие потвърждаваха ужасите и безкрайния низ от неописуеми злодеяния. Елеонор нямаше сили да прочете и дума повече. Върна документите на писаря и напусна шатрата на канцеларията. Юг и Годфроа я последваха.
По-късно, унили и с мрачни изражения, Елеонор, Юг, Годфроа, Алберик и Иможен се събраха на вечеря с печено заешко и яйчени питки с масло. Събраха се в просторната, овехтяла шатра, която поделяха Годфроа и Юг и в която се носеше силен мирис на добитък, щавени кожи, пот и въглища. Отец Алберик тъкмо казваше молитвата преди хранене, когато Белтран се показа на прага и се приближи към кръга, който те образуваха до самия вход на шатрата. Отвън се чуваше как лагерът се приготвя за нощуване. Протяжен вълчи вой се надигна към пълната луна и те замълчаха.
— Тежък ден — Годфроа захапа недопечения хляб, намръщи се и рязко поднесе чашата с вино към устните си.
— Ужасни новини — едва чуто изговори Алберик. — Толкова много кръстоносци са погинали. Пиер
