— Не, не става дума за това — отвърна развеселен Белтран. — Графът ви предлага своята закрила под своето знаме.
Той разкопча елека си и измъкна оттам знамето на сеньорите Сен Жил в синьо и златно.
— Трябва да прегледам също провизиите и запасите ви. Е — вдигна той ръка, — с какво име да ви наричам?
— Бедните братя от Храма — отвърна му рязко Юг и излезе напред. — Хрумването ни дойде от думите на псалма, в който се пее как да живеем в Божия дом всеки ден от нашия живот.
— Да, знам го.
Белтран подхвърли знамето към Юг, който го улови и вдигна. Църквата екна от възторжени викове. Присъстващите вдигнаха мечове, ножове, копия и брадви с викове „Deus vult, Йерусалим!“ и „Тулуза, Тулуза!“ Отец Алберик сви рамене и слезе от амвона си, а Юг се разпореди пиршеството да започне.
На следващата сутрин Бедните братя от Храма тръгнаха малко след уреченото време. Слънцето вече се издигаше високо над зелените хълмове и черните вулканични скали наоколо. Забави ги неочакваната смърт на управителя Робер. Откриха го съвсем вкочанен да се носи по лице във водата. Очевидно се беше удавил, когато на пияна глава опитал с несигурни крачки да пресече един бърз поток. Смайващо лош късмет. Бог е свидетел, че съвсем наблизо имаше брод, а и никой не можеше да си обясни защо му е било на Робер да се препъва из гробището по тъмно. Отец Алберик измърмори под нос последно опрощение и после погребаха набързо Робер под старите тисови дървета. Вдовицата Иможен отбеляза, че управителят вече се бил пренесъл в новия Йерусалим. Отец Алберик я чу и тихо се помоли да е станало тъкмо според думите й, понеже малцина се нуждаеха от Божията милост така, както управителят Робер.
Част втора
Склавония15: Празника на света Лучия, 13 декември 1096
Diesque mirabilium tonitruorum fortium.
Ден на чудеса, на яростни мълнии.
„Ще умивам ръцете си в невинност и ще обикалям жертвеника Ти, Господи. Господи, обикнах обиталището на твоя дом и мястото, където живее Твоята слава.“16
Елеонор дьо Пайен промълви стиховете от псалма на влизане в своята шатра от кози кожи. Загледа се в обгръщащата ги мъгла, в която шумовете сякаш заглъхваха далеч, а светлината от огньовете, свещите и фенерите се размиваше. Някъде из лагера проплака дете. Елеонор потрепери. Детският плач отекна в нея като първото и единствено проплакване на бебето й, в мига, в който то излезе сред рукналата кръв от утробата й. Още чувстваше топлината му, виждаше сбръчканото му като изсъхнала ябълка личице, как примигва с очички и острото му езиче, което търсеше гладно гърдата й.
„Бог дава, Бог взема“, промълви Елеонор. Прекръсти се. Дървеният кръст на броеницата й я удари по върха на носа й. „И носовете той ни е дал.“ Засмя се сама на себе си. Не обичаше самосъжалението, върна се при малкия сандък, който служеше и за стол. Протегна ръцете си, облечени в ръкавици, към мангала, пълен с въглища и сухи клонки и се загледа в седналата на кожените дисаги Иможен. Вдовицата беше облечена като монахиня, с расо и черен воал. Имаше мургаво лице, а гарвановочерната й коса беше почти скрита под зацапана монашеска забрадка. Ноктите й бяха изгризани чак до живеца. Тя протягаше ръце към огъня с притворени очи и устни, които се движеха беззвучно. Зад нея неизменно стоеше дървената резбована кутия със запечатан капак и гравирани отгоре му три кръста. На него бяха изписани и думите: Deus vult заедно с инициалите IHS17. Иможен, която живееше в шатрата на Елеонор, й беше доверила, че ковчежето съдържало сърцето на съпруга й, което искала да погребе на свято място в Йерусалим. Думите й не разсеяха съвсем съмненията на Елеонор. Иможен имаше доста неща за криене, както и мнозина други измежду поклонниците, дори собственият й брат, призна пред себе си Елеонор.
— Колко още, сестро? — Иможен я гледаше втренчено с поглед, пълен с очакване. Дали, размишляваше Елеонор, тя си даваше сметка, че жената, с която споделя шатрата има много лек сън? Както е казал поетът: „Истината насън излиза наяве.“
— Какво още колко? — усмихна се Елеонор.
Тръпки от студ побиха Иможен. Елеонор се изправи, отиде и прибра плътно краищата на отвора на шатрата.
— От седмици сме на път — Иможен пристегна износения си шал около раменете. — Тези планини… — гласът й потрепери.
Елеонор кимна, разбираше я. В хрониката си вече беше описала как са прекосили зелените ливади на Оверн, как първоначално пътят им е водел на север, а после бяха свърнали на изток. Пред тях плющеше знамето на Сен Жил в синьо и златно, и се вееше над сивокосата глава на Реймон дьо Тулуз. Облечен в черно расо като монах и с гладко избръснато лице, зад него яздеше епископът на Льо Пюи, Адемар — папски пратеник, представляващ папските интереси в кръстоносния поход. В началото вървяха ведро през окъпани в слънце долини — човек би казал, че вече са стигнали Йерусалим. Дърветата бяха потънали в зеленина, но тук-там се провиждаха първите златисти и сребристи тонове на есента. Графът яздеше своя бърз жребец, нагизден с позлатена кожена сбруя, изработена в Кордова, с декоративни шевове и ситни златни и сребърни пайети. Тълпите възторжено приемаха подобно великолепие и осейваха прашния път със зелени клонки и уханни цветя. Цветни венци висяха по оръжията и доспехите на воините на Бога. През ръцете им минаваше изобилие от пълни с плодове купи, кани от червена глина с гъсто южно вино или медовина, която галеше небцето. Мощен камбанен звън се носеше от камбанариите. Хората крещяха да ги вземат с тях. Имаше жилави планинци, които щяха да станат техни водачи при преминаването през алпийските проходи. Земеделци, свободни селяни, дребни и богати търговци, мошеници и измамници се присъединяваха към огромната тълпа, която вече наброяваше между петнайсет и двайсет хиляди души. Граф Реймон ги приемаше и сформираше нови отряди. Елеонор скоро забеляза, че графът помни участието на Юг и Годфроа в походите в Иберия. Отрядът им, известен вече като „Бедните братя от Храма“, изпълняваше важни поръчения, а в свитата на граф Реймон водачите му заемаха високо положение.
— Говори се, че ще тръгнем на юг през Италия — проговори тихо Иможен.
Елеонор се отърси от своята унесеност. Шумовете от лагера се засилиха: ловците обявяваха завръщането си от успешния лов и плячката си с изсвирвания с рог и викове.
— Моят брат не мисли така. Според граф Реймон планинските проходи към равнините на Ломбардия ще са непроходими, а пътуването по море от южна Италия до Гърция криело рискове.
Иможен кимна с разбиране, но Елеонор подозираше, че тя има мъгляви познания за картите. Самата Елеонор скоро след началото на похода осъзна, колко малко й е известно за света извън Компиен или Оверн. Всяка новост за нея беше странна и всеки непознат — враг, докато не се докажеше противното. Пътуването й само беше задълбочило тази нейна недоверчивост. Франките си имаха свои навици и бяха изключително подозрителни към всичко ново. Ако непознатите ги благословяха или ги срещаха с „Богородице Дево“, всяко писмо или писмена заповед ставаха излишни. Пропуснеха ли да направят това, кръстоносците насочваха ръце към дръжките на мечовете или на камите. Разстоянията и новите кралства бяха само път, който трябваше да се извърви до Йерусалим, а той се намираше в самия център на света, както и го изобразяваха на картите. Юг и Годфроа бяха взели назаем прерисувани карти и показаха на Елеонор избрания от граф Реймон път: на изток през Италия, по северното крайбрежие на Адриатическо море, после на юг през Склавония до Дирахиум18, който беше гръцко владение. Пътуването им струваше много усилия. Елеонор реши да се сближи с Иможен.
Нощем, докато спиш, говориш насън за управителя Робер.
— И за какво още? — отвърна й незабавно с въпрос Иможен.
Изсвири рог. Елеонор чу как Белтран призовава Братството от Храма на colloquium
