обличаха мъжки дрехи и с войнствени заплахи размахваха копия. Обезумели свещеници приемаха кръста, дори без да се допитат до своите епископи. От манастирите наизлизаха монаси. Измежду тях имаше такива, които не бяха излизали зад стените на манастира от младини, и въпреки това абатите не можеха да ги спрат. Онези, които се присъединяваха към святото дело, бяха освободени с папски указ от всякакви налози и задължения към своя сеньор, ако той не бе приел кръста. На длъжниците не се търсеше отговорност, докато бяха кръстоносци. Законът не преследваше онзи, който носеше свещения знак, защото кръстът беше защита срещу почти всяко престъпно деяние. Затворници получаваха свободата си, щом станеше ясно, че ще идат да се бият срещу турците. Крадци, тормозили съседите си в продължение на години, биваха посрещани с мир и отворени обятия. Нямаше човек с толкова тежки грехове, че да не могат да бъдат опростени, прегърнеше ли делото на кръста и дадеше ли обет. Жените насърчаваха съпрузите, любимите и синовете си да се включат в святото дело. На онези, които стояха настрана, гледаха като на предатели на Христа и срам за общността. Пращаха им женски дрехи. Мъже и жени прегаряха кръстния знак на телата си и жигосваха гърдите на децата си, включително и пеленачетата, с най-важния от всички знаци. Появи се свещеник с дълбоко прогорен на челото кръст, за който твърдеше, че му бил пратен от небето.
Но никъде Божието слово не беше разтърсило душите на хората така, както в селото Свети Нектарий, близо до Клермон, където Урбан беше произнесъл своята проповед. Селото се намираше сред пустош, осеяна тук-там със зелени горички и сухи дерета, в които растяха полски цветя, а из прорязаните във варовика клисури течаха буйно ручеи. Цветовете на пейзажа тук преливаха един в друг като на гълъбово крило. Призивът за кръстоносен поход беше отекнал силно и отчетливо из тези земи. Житейските тегоби щяха да се стопят по време на славното пътуване към Йерусалим, за който разправяха, че бил само на петстотин мили — или май бяха пет хиляди?
В навечерието на празника на свети Игнатий Антиохийски, в 1096 лето от рождението на Господа Иисуса Христа, хората от имението в Свети Нектарий се събраха в мразовитата енорийска църква. Присъстваха всички до един. За това недвусмислено свидетелстват и народната памет, историческите извори от онова време, както и хрониката, написана от Елеонор дьо Пайен. Положиха клетва. Проснаха се по очи на ледения под на призрачната, мрачна църква, съвсем наскоро осквернена от пролята кръв. Олтарът й беше омърсен в мига, когато извлякоха оттам вещицата Анстрита, за да я обесят над лумналите пламъци на кладата. Свидетелите и участниците в това жестоко деяние сега се опитваха да се отърват от спомена за него, насочваха мислите си към времето, когато са били обладани от злото, и душите им неистово жадуваха опрощение на греховете. Селяните от Свети Нектарий взеха тоягата и торбата, и станаха кръстоносци. Зовеше ги Йерусалим. Щяха да ликуват, когато нозете им стъпеха на свещените улици, зад светите стени и съградените в самите небеса порти. Сатаната щеше да се провали в дън земя. Господарят на всички души щеше да се присъедини към тях. Пееха стиховете на псалма:
Когато псалмът свърши със звънливо „Амин“ и те насядаха на грубите пейки пред олтара, отец Алберик ги помоли да погледнат към изтерзаното лице на разпнатия Христос, да помислят за своите грехове и да се помолят за опрощение. Един по един те минаваха през изповедалнята, където на пейката седеше отец Алберик, облечен в прашното си черно расо, и изслушваше, поучаваше и даваше опрощение.
Мястото за покаяние се намираше в потъналия в мрак трансепт, скрито зад ниска, масивна колона. Там гореше приветливо една-единствена свещ от чист пчелен восък — дар от Юг дьо Пайен. Трепкащият й пламък осветяваше стенописите около нея и картините оживяваха: сцена от Апокалипсиса, преследването на Божиите избраници от сатаната, потокът от издевателства, избълван от владетеля на пъкъла срещу Църквата. Първа пристъпи в това обгърнато от сенки място за покаяние и опрощение вдовицата Елеонор дьо Пайен. Тя бе напуснала зелените поля на Компиен по левия бряг на Сена до Париж и последвала брат си. Също като него беше приела кръста и сега трябваше да получи опрощение на греховете си. Воал скриваше изящното, но строго лице на Елеонор. По кожата й нямаше следи от разкрасяване, пълните й устни бяха полуотворени. Брадичката й беше упорито издадена напред, а светлосивите й очи гледаха тревожно. Изповедта я затрудняваше. Открай време беше така. Тя коленичи пред пейката за изповед, изреди незначителните си грехове, после замълча със сведена глава.
— После? — прошепна отец Алберик. Винаги следваше това „после“.
— Отче, аз съм вдовица. Съпругът ми Одо… — Елеонор замълча — една нощ падна и сам причини смъртта си.
— Чух за случилото се.
— Но не сте чули цялата истина, отче. Той беше много пиян, а аз го подтикнах да се напие.
— Защо?
— За да го държа далеч от себе си, но той все пак ме потърси. В Компиен — продължи Елеонор припряно — замъкът ни представлява каменна кула с прилепена към нея дървена постройка. Покоите ми бяха високо в кулата. — Тя пое дълбоко въздух. — Той се качи при мен, отче. Бях сама. От устата му се сипеха грозни ругатни, скверни намерения пълнеха сърцето му, евтиното вино клокочеше в търбуха му. Пресрещнах го на стълбището. Сборичкахме се. Блъснах го, отче, той падна, удари главата си в стената, в острите ръбове на каменните стъпала…
— Направи го, за да се защитиш, нали?
— Отче, като го видях да пада, ме обзе радост.
Елеонор не можеше да каже повече. Не можеше да признае греховете си до един, тайното задоволство от смъртта на Одо, дългите часове, през които беше седяла в стаята си, без да иска да узнае какво е станало с него.
Отец Алберик обаче кимаше с разбиране, ръката му вече се вдигаше, устните му шепнеха „Absolvo te“10.
Елеонор си тръгна от изповедалнята. Ръцете и китките я боляха от напрежението, сковало тялото й, докато стоеше приведена над пейката. Алберик беше казал, че поклонението ще бъде изкупление за нейните грехове. Прекоси нефа и коленичи пред олтара на Пресветата Богородица, вперила очи в издяланото от дърво лице на Девата. Елеонор затвори очи и зашепна отново предизповедната молитва.
— Признавам пред всемогъщия Бог и пред вас, мои братя и сестри, че съгреших много…
Елеонор се питаше дали ще намери покой и опрощение за греховете си в Светите земи. Щеше ли да успее да коленичи на Божи гроб и да помоли за прошка? Или лицето на Одо, изпълнено с гняв, омраза и бяс пред неговото собствено мъжко безсилие, щеше да я преследва като нощна сянка? Никой не знаеше цялата истина, дори и многообичният й брат Юг, нито неговият близък приятел Годфроа дьо Сент Омер, към когото тя изпитваше силно влечение. Нима и тези нейни съкровени мисли и желания бяха също грях? Нямаше нищо чудно, че поемаше на поход към Йерусалим. Беше отхвърлила възраженията на брат си, а срещата й с Годфроа дьо Сент Омер още повече я насърчи да последва кръста. Пък и как да остане в подгизналото от дъжд имение в Компиен, сама и беззащитна, и да чака призраците да се върнат… Елеонор се сепна и въздъхна. Не беше тръгнала на поклонение по безкористни подбуди. Прехапа устни и се замисли за брат си…
В изповедалнята Юг дьо Пайен също търсеше опрощение за мрака, който го беше обзел след смъртта на жена му по време на раждане, за уличниците, с които се утешаваше и най-вече за непрестанните си участия в сражения и турнири, за нуждата, даже за жаждата му да се бие. Да можеше само да се отърве от всичко това, да се пречисти и да постави меча си в служба на Господ и светата Църква…
Отец Алберик го изслуша. Свещеникът беше доволен, че тъкмо Юг е техен водач. Беше истински рицар, умел воин и владееше меча. Душата си беше пречистил в битки срещу неверниците в Иберия. Дали не беше
