Отшелника е опозорен.
— Сган — възрази Юг. — И едните и другите са избивали евреи, посичали са жени и деца! Какво общо има тук Бог?
— Ние ще платим за деянията им — каза Алберик. — Кръвта на невинните не остава ненаказана.
— Вината е на водачите ни — заяви Юг. — Епископите, графовете и благородниците. Те трябва да наложат ред. В Божията армия трябва да цари строга дисциплина.
— Но те са врагове на Бог — възрази Иможен.
— Кои?
— Евреите. Те са разпнали на кръст Господ. Казват, че вината за пролятата Му кръв ще тегне върху тях и върху децата им.
— Но Христовата кръв очиства от греховете и въздига в святост — заяви Юг.
— Или проклина — добави Алберик, но гласът му не прозвуча убедително. — Всъщност — въздъхна той — дали са по-различни от нас самите?
— Евреите или турците? — попита Елеонор.
— И двата народа! — измърмори Алберик. — Ами евреите? Не са ли и те деца на Бог? Ами ние какви сме? Деца на Бог. Какви са турците? И те са деца на Бога и въпреки това продължаваме да си намираме причини да се изтребваме.
Погледът му ги обходи.
— Въпросът е дали наистина сме деца на Бог? Или Бог не съществува и ние сме такива, каквито сме — убийци по душа?
Събеседниците му го гледаха озадачени.
— Отче — попита Годфроа — съжалявате ли, че се присъединихте към похода?
— Не — сви рамене Алберик. — Не съжалявам, само ми е чудно.
— Турците ни отнеха Светите земи, Свещения град — Белтран се приведе напред. Светлината от огъня огря небръснатото му, изнурено от студ лице. — Негово светейшество папата каза, че наш свещен дълг е да си възвърнем владението над Божи гроб, който сега е в ръцете на враговете ни, и да го върнем на истинските му притежатели. Отче, ако някой дойде и ми отнеме къщата или ви отнеме църквата, нали наш дълг ще е да си върнем обратно онова, което ни принадлежи по право.
— Черен жребец язди дяволът — с напевен тон се намеси Пиер Бартелеми, който се вмъкна в шатрата и неканен се настани при тях. Огледа се боязливо. — Научих вестите — продължи той. — Иде краят на света, това са последните му дни. Скоро ще ни се явят още по-чудни знаци и до нас ще стигнат страховити новини.
— Защо тъкмо ние ще ги чуем, братко? — кротко попита Елеонор.
— Сатаната сее раздор тук сред нас, където всички би трябвало да бъдем като един — заяви Пиер. — Дали сме обет да се посветим на Божието дело. Не е ли така, братя и сестри?
Въпросът му остана без отговор.
Елеонор внимателно наблюдаваше Юг. Тъкмо той беше настоял Бедното братство да използва единствено обръщението „братко“ или „сестро“, а също и всеки от неговите членове да казва всеки ден по седем пъти молитвата „Отче наш“, три пъти „Богородице Дево“, псалма „Господи, упътвай ме“, заупокойна молитва и „Радвай се, царице, майко милостива“. Заставил беше Бедното братство от Храма да приеме, че парите и съкровищата от плячката след битки трябва да се поделят по равно. Налагаше се да се установи строга дисциплина, а безчинствата срещу невинни да се наказват безмилостно. Елеонор се замисли за евреите, които беше срещала и които изглеждаха незлобливи, много любезни, скромни и наплашени. Със сигурност не бяха видели кой знае колко добро от нея, но не им беше сторила и никакво зло.
— Знаеш какви са правилата ни — Юг отпи от виното си. — Държим на тях. И още нещо! По повод случилото се в Рейнланд. Ако ни заловят — той остави чашата си, — нека да не се държим като подлеци, ами с чисти сърца да се представим пред Господ, нали така?
Одобрителен шепот посрещна думите му. Юг замълча, когато към техния кръг се присъедини и приседна Норбер.
— Чух думите ти — монахът отметна назад качулката си. — Бях отвън — прокашля се и потри корема си, — чаках стомахът ми да се поуспокои. Чух те да споменаваш евреите и турците. А знаеш ли какво мисля аз?
Той обхвана с жест всички тях.
— Всички ние сме убийци. Не… — той възпря възраженията им с вдигната ръка. — Я ми кажете, не е ли бил всеки един от нас гневен на някой наш брат или сестра и не ни ли е минавало през ума, че бихме могли да го убием в яда си? Не са ли се изплъзвали и подобни думи всекиму? — на покритото с бръчки лице на бенедиктинеца се появи широка усмивка, която разкри почернелите му зъби. — Не забравяйте — прошепна той и се приведе напред — мисълта е баща на думата, която пък е майка на деянието.
— Това е твоят отговор — попита Юг — нали? Че всички сме убийци.
— Това не е отговор — примлясна Норбер. — А нещо, което съм научил. Убиването се подчинява на волята, така казва великият Августин. Ето — възпалените очи на Норбер се втренчиха в Елеонор, а дългите му пръсти посегнаха към главата й, сякаш искаше да улови кичур от черната й коса. — Ако намисля да нападна сестра ти, да я насиля — с престорена заплаха той наведе плешивата си глава, при което Елеонор уж широко отвори очи от страх, — а после я убия, няма ли да бъдеш в правото си, Юг, да я защитиш?
— Ще те убия!
— Лошо — изсмя се монахът. — Говорех ти да я защитиш. Двете неща са съвсем различни. Убиването се подчинява на волята — онова, което замисляш да извършиш.
— Ти си следовник на Августин — подразни го Алберик. — Приемаш тезата му за справедливата война.
— Глупости! — изсмя се Норбер. — Да, слушал съм доводите на Бонизо де Сутри, които поддържат тази теза и как папата удостоява с титли воини като нашия славен граф Реймон, за да оправдаят войните, които водят.
Елеонор долови сарказма в думите на Норбер.
— Титли като Fidelis Filius Sancti Petri — благоверен син на свети Петър. Глупости! Словата „справедлива война“ са в противоречие едно с друго! Как може една война да бъде справедлива?
— Какъв е тогава твоят отговор? — попита Годфроа. — Защо си сред нас?
— А защо да не съм? — ядно му отвърна Норбер. — Не, братя, не ви се присмивам. Никой измежду нас не е съвсем наясно защо вършим едно или друго. Защо съм монах? Дали защото имам призванието да следвам правилата на свети Бенедикт? За да служа на Христа? Или за да се издигна и да натрупам познания? Или пък защото до гуша ми е дошло да слушам как майка ми се отдава на поредния си любовник и съм пожелал да водя по-благочестив живот? Защо сме тук? Ето какво ще ви кажа — гласът му се сниши до шепот. — Съществуват толкова причини човек да стане поклонник, колкото поклонници има. Може всички да сме crucesignati — белязани с кръста — но всички сме различни. Търсете отговорите у себе си, но не се съдете. Помнете, че не делата, които искаме да извършим възвисяват живота ни, а делата, които сме длъжни да извършим!
Елеонор обмисляше думите на Норбер, докато заедно с Юг и Годфроа прекосяваха лагера. Цвиленето на конете, кучешки лай и детски плач нарушаваха тишината. Пред палатките на сеньорите проблясваха окачените на прътове фенери. В затрупаните за през нощта лагерни огньове недогорялата жар пращеше и проблясваше. Посрещна ги смес от ухания на сгорещено олио, готвена храна, влажна слама и пот, примесени с вонята, която се носеше от отходните места.
— А ти защо си сред нас, Елеонор? — изненада я с въпроса си Годфроа, когато спряха пред шатрата й.
— Заради теб — присмехулно го подразни тя — не си ли и ти тук заради мен?
Годфроа се засмя смутен и запристъпя от крак на крак.
— Животът ни, както рече брат Норбер — намеси се Юг, воден от желание да избегне неловкото положение, — се състои от делата, които сме длъжни да извършим, както и от тези, които трябва да избягваме.
Той стоеше с ръце на кръста, вдигнал поглед към небето.
— Аз знам защо съм тук — тихо продължи той. — Тук съм не за да убивам невинни мъже, жени и деца.
